Първите два романа на Светлана Алексиевич в един том

Близо 30 години след първото им издаване у нас дебютните два романа на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич "Войната не е с лице на жена" и "Последните свидетели" излизат отново на български. Издателство "Парадокс" ги публикува в един том в превод от руски на Боян Станков и под редакцията на Светлана Комогорова-Комата. Дизайнът на корицата е на Живко Петров.
Романите са част от цикъла "Гласовете на утопията", замислен преди повече от три десетилетия. С пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз да записва техните разкази - на жените фронтовачки, на децата на Великата отечествена война, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан. И да сътвори собствения си литературен жанр - жанра на човешките гласове. Резултатът е великото й петокнижие, както го наричат литературните критици: "Войната не е с лице на жена" (1983), "Последните свидетели" (1985), "Цинковите момчета" (1989), "Чернобилска молитва" (1997), "Време секънд хенд" (2013).
"Преводите на двете произведения в този том са направени - като задължително изискване на самата Алексиевич - според последните преработени и допълнени издания на събраните й съчинения, публикувани след 2010 г. Разликите с първите издания, съответно от 1983 и 1985 г., са съществени", обяснява издателката Доротея Монова.
Белоруската писателка получи Нобеловата награда за литература през 2015 г., като отличието бе присъдено за нейното "многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време".
Във "Войната не е с лице на жена" фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са разказвали. Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници жените говорят за съвсем друго. За това колко е страшно да убиеш първия път или да се върнеш след сражението на бойното поле. Сред телата на мъртви и ранени, разпилени като картофи. И да жалиш за всички - и за немците, и за своите, руските войници.