Да се върнеш жив

Би Би Си

Жителят на малкото дагестанско село Карата Казим Нурмагомедов е един от малцината успели да спасят сина си от лапите на "Ислямска държава". Две години са потрябвали на Казим, за да успее да организира връщането на сина си. Малко след това в семейството се появил друг проблем: средният син Шамил, помагал финансово за спасяването на брат си, бил обвинен за финансиране на тероризма. Това е предложената от руската служба на Би Би Си съкратена версия на историята на Казим Нурмагомедов, която той разква в интервю за интернет изданието "Кавказки възел":

Малкият ми син, който се казва Марат, замина на 1 август 2013 година... Той остави семейството си, бременната си жена и замина, без да каже нищо на никого, освен на брат си. Първо отишъл в Истанбул, след това, както разбрах, заминал за Сирия.
В този момент нищо престъпно в действията не е имало. Защото руското законодателство не предвиждаше наказание дори за участие във въоръжени формирования в чужбина. Това стана престъпление след 3 ноември 2013 г.
Аз заминах да търся сина си през септември, някъде в средата на месеца, т. е. малко повече от месец след заминаването му.



"Готови? Минавайте"

Свързах се със сина чрез УотсАп или Вайбър, вече не помня. Договорихме се, че ще отида в град Хатай. Това е Югоизточна Турция, на границата със Сирия. Там щели да ме посрещнат.
Така и стана. Вечерта ми позвъниха, пак през Вайбър, пристигна такси - най-обикновено градско турско такси - и шофьорът ми каза, че трябва да тръгваме. Докараха ме вече късно през нощта. В някакво село, обикновена селска къща. Шофьорът почука, отвориха му, стопанинът излезе, покани ни вътре, показа креват и ми каза: "Това е всичко, бай-бай".
Сутринта ни качиха в микробус. Имаше още някаква жена, цялата забулена. Мислихме, че ще пътуваме далеч, но минахме не повече от 500 м, вероятно до покрайнините на селото. Там имаше наклон, а в края му беше турско-сирийската граница.
Това не е официален граничен пункт. Беше обикновена граница, с бодлива тел и БТР. И няколко турски войници. Турчинът, при когото преспахме, поговори с тях и ни каза: "Това е. Готови ли сте? Минавайте".
Синът ми преди това ми беше казал, че пътят струва 100 долара. Платих на турчина 100-те долара и той се сбогува. Граничарят вдигна с палка бодливата тел и ми каза: "Минавай". А там вече се приближаваше синът ми с още двама-трима свои другари. Срещнахме се и тръгнахме нататък.
Нямаше никакво оръжие. По-късно следователят също няколко пъти ме пита. Аз, във всеки случай, колкото време бях с него - седмица - не видях нито веднъж в ръцете му оръжие.
Тръгнахме със сина ми с кола. Там също имаше един наклон, а след него голямо селище. Казваше се Акма. Запомних го добре. След това то много пъти преминаваше от едни ръце в други, следях тези събития.

"Ние правим всичко правилно"

В селото отидохме в една частна къща. Там в голяма стая седяха младежи, същите като моя син. Моят тогава тъкмо трябваше да стане на 30 години... Седим на пода, пием чай. Всичките млади, много ентусиазирани. Всичките бяха със смартфони, а на тях - стихове от Корана.
Говореха руски. Най-вероятно бяха от Кавказ и Средна Азия. Единият, него го запомних, беше таджик. Каза, че бил учил в Египет. Имаше и от Дагестан, но аз все пак не съм им искал паспортите. Сигурно бяха общо 10 души. Един от тях беше съвсем младо момче. Изглеждаше на не повече от 18 години. Един такъв висок, с очила. Каза, че е чеченец, пристигнал бил от Франция. Реших, че той вероятно е от първата вълна на чеченската емиграция.
Разбира се, сред тях има определен процент, както винаги се случва, авантюристи. Като цяло обаче тези младежи са съвсем искрени. Те си мислят, че правят всичко правилно. Нямат никакви материални или каквито и да било други користни цели. И те, ентуасизирани, ми нанасят нещо като превантивен удар. Без да дочакат моите въпроси, започват да разказват сами: ние правилно направихме, че дойдохме тук. Това е ислям, това е страната на исляма, земята на исляма, всички трябва да дойдат...
След това със сина ми и с таджика, който шофираше, тръгнахме към някакво предградие на Алепо. Мястото се наричаше Кафр Хамра. Оказа се, че те живеят там. Общо в този дом бяха 15-20 души. Територията беше голяма, оградена. Имаше празни бъчви за зехтин. Сигурно стопанинът е бил бизнесмен, търгувал е със зехтин. И те живееха там.
Сградата беше двуетажна... Културна къщичка, чистичка. Не палат, но такъв хубав дом. Денем младежите отиваха някъде. Казваха, че са на занятия. Но не казваха какви са тези занятия.
Групировката им беше съвсем малка. И при тях не видях оръжие. Може би са били новобранци, не знам. Бяха съвсем малко хора - 20-30 души може би.
Все се опитвах да разбера какво правят денем. А те отговаряха: "На занятие сме", и изчезваха до вечерта.

"Тате, това е невъзможно"

Синът ми мълчеше, не разговаряше с мен. Тези хора ми казваха: "Вие сигурно сте дошли да си вземете сина". Започнаха да ме притискат. А аз им казвах: "Момчета, как си го представяте? Той да не би да е куфар? Аз какво, трябва да го вържа ли? И как точно да си го взема? Дойдох, за да обясня, за да мога аз самият да разбера какво правите. И на вас да ви обясня кое правите неправилно."
Синът ми е голям човек, не мога да му забраня, да му кажа: така трябва да правиш.
Успях да го убедя, че той е направил поне една грешна стъпка. Казах му: вкъщи имаш бременна жена (беше в 6-7-ия месец, трябваше всеки момент да роди), нищо не си осигурил, на кого си я оставил?
Той не трябваше да оставя жена си. Мюсюлманинът няма право така да изостави съпругата си, още повече бременна. Без средства, без нищо. Той тогава ми каза: "Пари съм оставил на брат ми".
В крайна сметка към края на тази седмица той беше готов да се върне у дома. Не мисля, че убежденията му се бяха променили, но той беше готов да изправи грешката си.
На практика обаче това беше невъзможно. Как да си го взема? А и кой ще го пусне? Договорихме се, че ще търсим културен начин. Такъв, не шумен, не скандален. Да напусне тихо-мирно. Щом ме посрещнаха за 100 долара, значи това е бизнес.
Казах му: хайде да тръгнем, щом си съгласен. А той ми отговори: тате, това е невъзможно. Разбрах, че той не просто се страхуваше. Това беше реална опасност. Нещата не стоят просто така - вчера си дошъл, а утре си си отишъл.

Други родители

В Сирия бях един път. Година по-късно съпругата ми отиде, тя беше там по-дълго. Повече от месец. След това го видях вече през 2015 г., някъде през септември в Истанбул.
Той имаше желание да се върне. Но мина толкова време, за да осъществим това наистина.
След една година - това беше през март 2014 г. - отидохме със съпругата ми в Египет. Всички се учудиха на решението ни.
Обяснявах на всички, че отиваме да учим ислям, да учим език, че средата там е арабска. Всъщност обаче исках да намеря канали. Изучих въпроса детайлно - как заминават, как пристигат.
Започнах да търся контакти, започвайки от Дагестан, от Москва. Така стигнах до Египет, там има наша голяма диаспора. Намерих контакт, отидох в Александрия. Четири месеца живяхме там с жена ми.
Може би наивно смятах, че на сина ми ще му е по-лесно да каже "аз няма да се връщам, отивам в Египет".
В крайна сметка контактът, който намерих в Египет, сработи. Именно той даде резултат, но след една година.
Нямах финансови проблеми за тази акция, децата ми работят. Имам син, който се занимава с бизнес. И не става въпрос за милиони долара, става въпрос за хиляди, десетки хиляди.
Египетското ни пътуване беше през март. След това жена ми, като видя, че нищо в Египет не се получава, отиде сама. Синът пак намери контакт в Истанбул. Ставаше обаче все по-трудно да влизаш и излизаш оттам.
Тя прекара там 35 дни. Повече от месец. Те по това време бяха в дълбокия тил. В град Тапка. Рака е столица, а това е недалеч от столицата.
Тя живееше в семейство, в женската половина. Синът нощем отивал в своето общежитие, мъжко общежитие. Тогава казваше, че им плащат по 50 долара - за общежитие, за храна.
Един приятел ми казваше: знаеш ли там им плащат по 3000 долара на месец. Аз още се пошегувах: ако дават на безделниците по 3000 долара, аз сам ще отида.
Аз вече тук в Дагестан се запознах с такива като мен родители - 15-20 души, които търсеха начини, пътуваха, връщаха се...
Съветвахме се, аз там бях най-големият консултант, защото преминах през най-много неща...

Най-важно е да не се губи контактът

Синът ми е достатъчно умен човек, той е добър специалист... Учил е в Университета в Махачкала, на математическия факултет, програмиране. Не завърши, напусна. Но той е добър специалист, работеше тук, в Москва, в големи добри фирми. Той е системен администратор.
Жена му му помагаше. Преди да роди, му пишеше, а след това това ни беше тактиката, постоянно му изпращахме снимки на детето. Да му въздействаме психологически.
Най-важното е да не се губи контактът. Познавам хора, които заминаха, а по-големите им братя започнаха да им звънят по УотсАп и да ги притискат да се върнат, те изчезнаха от връзката и край.
Не трябва да очаквате, че ще отидете, ще ударите по масата и той ще се осъзнае и ще дотича обратно. За да се появи желанието в сина ми, голяма роля изиграха съпругата му, майка му, нашите посещения там. И личният контакт, постоянното общуване. Общуването - това е обяснението...

Бизнес на нивото на личностите

Моето мнение е, че отиването там е абсолютна грешка. Не претендирам, че имам дълбоки ислямски познания, но мога искрено да кажа, че смятам себе си за мюсюлманин. Практикуващ мюсюлманин. Смятам се за вярващ човек. Аз, както и всички останали, имам право да греша, но съм абсолютно убеден, че това е грешка. Не трябва да се отива там. Това не е пътят, който проповядва ислямът.
Смятам обаче, че затварянето на джамии с пропагандна цел, за да не отиват там младите, има противоположен ефект. Това е контрапродуктивен метод, защото затварянето на джамии е в пълно противоречие на конституцията. Та нали никой не е отменял в конституцията свободата на вероизповеданието. Какво е джамия? Това са хора, които са там, хора, които разпространяват някакви агресивни идеи. Трябва с тези хора да се борим, а не с джамиите...
А средния ми син го обвиняват ето за какво - през декември 2013 г., т. е. 3 месеца, след като Марат замина, той му изпратил 200 хил. рубли. По-късно се разбрало, че тези пари някак си стигнали до него. До него стигнали 5000 долара. Останалите са отишли по пътя за услуги. 200 хил. рубли бяха близо 6 хил. долара, а до него стигнали 5.
Всичките ни действия целяха да помогнем на Марат да се спаси оттам. На следствието също обяснявах: там не върви трамвай. Там трябва да се плаща. Това е бизнес. Като успееш да намериш канал, трябва да имаш пари подръка, за да се измъкнеш веднага, като се появи шанс.
Този бизнес - да изведат човек от територията, контролирана от ИДИЛ - могат да правят само арабите. Другите не могат. Защо? Защото на арабите им е разрешено да напускат.
Това е бизнес на нивото на личности... Арабин например има разделено семейство, част от него живее в Източно Алепо, не участващо в тези боеве. Обикновен, мирен арабин, който живее там.
Арабинът преминава през всички постове и казва, че води семейството си, ето ми ги вещите, домашните вещи. А под вещите е скрит човек. Ето така става.
Аз съм повече от убеден, че ако човек смята да си тръгне оттам, а по-малкият ми син искаше да си тръгне, не му трябваха пари за оръжие.

"Тате, повече не мога"

Ще ви кажа нещо повече, през април 2015 г. синът ми каза: тате, повече не мога, както искаш ме измъквай, тук вече всички ни подозират, че искаме да напуснем.
Те имаха там своя група, 10-15 души, които искаха да си тръгнат. Те напуснаха джамаата. Напускането на джамаат там не се наказва, но животът ти е в опасност. Никой не носи никаква отговорност за живота ти.
Когато Марат ми каза "повече не мога", аз хукнах отново към Истанбул. Там тъкмо работеше този канал, с който се запознах в Египет. Започнахме да търсим, да звъним, вече напипахме координатите на арабите, които извеждат хора. И три дни бяхме във връзка, вече се чувстваше силна тревога, синът ми беше много разтревожен. И един ден той изобщо изчезна.
Няколко месеца не знаех нищо, нито къде е, нито какво прави. Последното, което каза, беше, че отива да се "договаря". Това беше вечерта на 17 или 18 април.
Не знаех нищо, почти месец останах в Турция, след това се прибрах вкъщи, защото нямах никаква връзка със сина ми. След това някъде през май един от моите контакти ми съобщи, че те са в затвора. Искали да напуснат, предали ги, тях ги следили. И четири месеца били в затвора. Това се случило в Рака, някакъв стадион, или по-точно в подземието на някакъв стадион...
За съжаление той не иска да говори нищо за това време. Казва, че тях не са ги измъчвали. Четири месеца са ги обработвали идеологически. Ако са съгласни, признаят грешките си, и ако няма нищо друго - например убийства - ги пускат.
Всичко тогава свърши така - месец не знаех нищо, после ми казаха, че е в затвора, а след още няколко месеца ми съобщиха, че всички тях са ги екзекутирали.

"Жив съм"

Няколко месеца бях като луд. А след четири месеца, през август 2015 г., синът ми се обади по телефона. Когато го арестували, му взели телефона, той обаче помнел номера на майка си.
Марат позвънил на майка си, а вдигнах аз, беше в 12 ч. през нощта. Каза: "Жив съм". А майка му не знаеше нищо за екзекуцията, само аз знаех, но не бях казал на никого...
Тях ги пуснали, пратили ги в Дейр ез зор. Това е по Ефрат след Рака. Условно ги наричам наказателен батальон: може би друг джамаат, в който ги записали. Казали им: край, оттук няма къде да отидете. Били четирима.
Аз тогава внимателно следих по интернет какво става там, готвеше се голяма операция. Дейр ез зор и до днес е обсаден.
Аз не мисля, аз съм убеден, че са го готвили за "пушечно месо". Каза ми, че никъде не са ги пускали. Но ръката на Марат беше пострадала при инцидент още през 2014-15 г., ударил се, когато колата им се преобърнала. И той използвал това, за да отиде да се лекува в Тапка. И 10 дни бил в гипс.
Използвах всичките си връзки. Каналът сработи, измъкнаха го. Първо се оказал за 10-ина дни в Източно Алепо. Няколко опита бяха неуспешни, пак имаше паника.
Първия път той не тръгнал, казал, че ще остане, докато не измъкнат жената на единия от другарите му, който бил екзекутиран. Жената, младо момиче, с три деца, тръгнала вместо него. След това вторият опит не успял, после трети... Нямаше как да стане от раз.
Това е някакъв голям късмет мой и волята на Всевишния, за да премина през това изпитание и да измъкна сина си оттам. Та нали видях там такива като моя син. Трима или четирима от тях вече никога няма да се върнат...


До сирийската граница може да се отиде с такси


Важното е да не се губи контакт


След месец неизвестност разбрах, че е в затвора


Беше обикновена граница, с бодлива тел и БТР. И няколко турски войници


Да, те убиват, мисля, че те убиват...