Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

13 Декември 2017 | Сряда
 
вход регистрирай се

Памет

Последните дни на Бенковски и неговата хвърковата чета

135 години след гибелта на главния герой на въстанието по пътя на неговата голгота, белязана с предателство

Богомил Колев

12. Май 2011 , брой: 107   5164   0
Снимка


Конната чета на Апостола на 4-и революционен окръг не случайно е получила народното прозвище "Хвърковата". По време на славните априлски дни хвърковата чета на Бенковски е летяла от позиция на позиция, стремяла се е да бъде навсякъде, за да оказва морална и физическа бойна помощ на въстаниците. На 30 април 1876 г., когато Бенковски се намира при въстаниците на Еледжик, започват да пристигат съобщения за падналите въстанически селища; Стрелча на 22 април, Клисура и Петрич - на 26 април, за кланетата в Батак, Брацигово и Пещера, за грозящата опасност над столицата на въстанието - Панагюрище. Следобед на 30 април 1876 г. военният съвет на лагера в Еледжик решава Бенковсkи с Хвърковатата чета да отиде

на помощ на панагюрци

Източниците съобщават, че четата се спуска към Мухово, тръгва нагоре по долината на р. Тополница към Поибрене. Тук установява, че цялото село е съвсем пусто. Населението се е преселило "на въстанически лагер в меченската гора". Дружината се снабдява с храна за четниците и конете, преспива под открито небе под връх "Вран камък" и продължава за с. Мечка (днешното Оборище). Четата не успява да установи връзка с въстанниците от Мечка. На 2-ри май прекосява р. Люляковица, излиза на север на връх "Сива грамада", а с след това късно в същия ден и на връх "Лисец". От връх "Сива грамада" Панагюрище "се вижда като в тава". Четниците виждат кълба от дим над горящото Панагюрище, Бенковски овладява чуствата си и, за да даде кураж на себе си и на своите другари, изрича пророческите исторически думи: "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която няма да заздравее никога, а на Русия - нека тя да заповяда!".
Опитите да се съберат въстаници, за да дадат отпор и да отблъснат противника, се оказват колкото безуспешни, толкова и безсмислени. Куриерите, идващи от Еледжик, молят Бенковски за незабавна помощ, тъй като лагерът е ограден от аскер. Съобщенията от всички позиции са нерадостни. Те показват, че

въстанието върви към поражение

Войводата Бенковски и неговата дружина са убедени в своето предположение, че въстаниците от другата страна на Стара планина е възможно да са постигнали успех. Те решават да тръгнат към Търново.
В своите по-късно писани "Записки по българските въстания", живият свидетел на събитията Захари Стоянов, с основание твърди: "... Ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното, заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два, три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв начин.... Ние трябваше да не губим време, но да вървим час по напред. Смятаме, че ако не срещнем  никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук  по планината... Тръгнахме ние за планината, въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България".
На 2 май, неделя, следобед четата в състав 70-75 души, повечето конници от връх Лисец, "с отворен байрак потегля за с. Петрич, отдето ни беше пътят" и оттам за Стара планина. Пресичат реки и върхове, спускат се към Петрич. Четниците намират селото запустяло. Петрич бил опожарен още на 26 април, а жителите му се укрили в околностите на връх "Вран камък"... Щом като научават, че четата е в селото, петричани слизат и ги снабдяват с храна. Тук знаменосецът

Крайчо Самоходов предава знамето

и остава да се укрива в Средна гора, тъй като неговото предложение да останат по тия места не се приема. На 2-ри май вечерта, към 20 часа, четата напуска Петрич и с помощта на водачи достига до Златишко-Пирдопската котловина и без да бъде забелязана от турците, се озовава пред полите на Етрополската планина. Водачите им се връщат. Дружината е принудена сама до се справя из дебрите на планината. Ето как Захари Стоянов описва пътуването през нощта срещу 3 май 1876 г.: "То беше едно от най-трудните, доколкото може да си въобрази човек. Падане, ставане, препъване на конете, изгубване на пушка или друго някое оръжие във време на падането - бяха неща обикновени... Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, надясно краище, напредя ни камъци, с една реч - положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори, навсякъде тъмнина като в ада". При такова пътуване цяла нощ четата изкачва връх "Сенокоси" и тръгва на север. На 3 май изгревът на слънцето ги заварва на връх "Баба". По-нататък пътят на четата минава по пътеките на "Камишов камък" и слиза за "Дебел рът" през гората. В този малък район при крайно лошо дъждовно и студено време останалите в групата се лутат 4 денонощия. Попадат на засади два пъти, 15-20 души изчезват или стават жертва на башибозук. Загива секретарят на четата Т. Белопитов у когото са хванати кореспонденцията на четата и протоколът на събранието от Оборище. Лекарят на четата д-р Соколски се загубва. Заловен е по-късно в околностите на Златица, съден е и е обесен в Пловдив. Много от въстаниците, между които и Тодор Хайдутина от Разлог, своеволно напускат. Поради това преди "Дебел рът",

въстаниците за втори път полагат клетва

При Баш Самоков остатъкът от четата пресича р. Малки Искър и пътя Етрополе - Златица, тръгва в североизточна посока по "Черешовица" и "Гроба" и навлиза в долината на Стара река. На 7 май - петък, продължава нерадостния път на въстанниците в студената дъждовна пролет, гладни, одрипани, мокри, изтощени от умора и безсъние. След една престрелка загубват доста свои другари. Изтощени от глад и от тежкия преход по предложение на немеца Албрехт заколват един от техните коне и го оглозгват до кокал. Заслужава да се отбележи, че в дружината имало и жена - Йонка, която през всичките тези дни наред с мъжете стоически понасяла всички неволи. Според З. Стоянов "тя била заприличала на сянка". На 8 май рано сутринта четата стига западно от пещерата при махала Остриля, среща случайно 40-45 годишния Въло Станчев от колибите. От него разбират, че в Търново не е избухнало въстание, и че "в Тетевен има до 2000 турци редовна войска и башибозук. З. Стоянов си спомня: "Страшна гламатевица се дигна измежду дружината, която се увери, че пропастта зее напреде ни, че никакво спасение, накъдето и да отидем, няма за нас". Настъпва пълно униние и разочарование. Това всъщност е бил краят на Хвърковатата чета на Бенковски, който настъпва след 7-дневно много

тежко скитане "немили, клети, недраги"

из Балкана. Наложило се четата да бъде разпусната. Далматинците, немецът Албрехт и Йонка като чужди поданици както и още седем въстаници отиват и се предават на властта в Тетевен. Останалите се разпръскват кой къде види...
След разпускане на четата Бенковски остава с отец Кирил, Захари Стоянов и Стефо Далматинеца. Те прекарват в една пещера, посочена им от Въло Станчев, но поради съмнения и подозрителност само след едночасов престой са принудени да я напуснат. Над елекрическата централа, където се пресича реката за пещерата Остриля, Бенковски и неговите другари скитат още 4 дни. На 10 май по обяд те попадат на "благодетеля си" дядо Вълю Стоянов - Мечката, който ги омагьосва със своите разкази и приказки. В резултат те му гласуват невероятно голямо доверие. И така, без да подозират нищо, дядо Вълю ги завежда в пещерата при Портата. На 11 май те празнуват деня на Кирил и Методий. Докато чакат дядо Вълю да им донесе цигари и храна, се изповядват помежду си "та който остане жив, нека да разказва на приятели и роднини". Бенковски в  своята изповед съобщава истинското си име - Гаврил Груев Хлътев.
На 12 май следобед под водачеството на своя "благодетел" тръгват уж за Троян. Всъщност

техният предател ги води към гибел

по посока към река Костина. Малко преди да стигнат до "мостето" на реката, за да ги събере близко един до друг и да станат по-удобна мишена, хитрият дядо Вълю сочи с пръст един баир и казва: "Ако е рекъл господ, през тоя баир ще да преминете довечера.... Хайде сега по-скоричко дръжте се един о други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече..." Когато З. Стоянов се опитва да изкаже своите подозрения за новопостроения дървен мост, Бенковски вече бил стъпил на отсрещния бряг. В тоя момент "благодетелят" им започва да пълзи "като четвъроножно животно" и се скрива зад едно "паднало на земята дърво". Следва залпов изстрел от около "20 пушки". Бенковски, който се оказва непокрит най-отпред, пада убит, отец Кирил е ранен и заловен, Стефо Далматинеца успява да избяга, но на другия ден е заловен. Захари Стянов пада в ледената водата, прекарва цялата нощ на едно дърво, от което чува хъркането на умиращия Бенковски, на когото турците отрязват главата и я измиват в "Кървавото кладенче". Неговите потомци живеят в Рибарица и днес. Захари Стоянов е заловен и арестуван край троянските колиби. Попада в затвор, с ум и хитрост успява да спаси живота си и да бъде полезен на Отечеството си и след Освобождението през 1878 г. както и на историята.
Всяка година на 25 май в местността "Костина" се провежда тържество в памет на Бенковски, което включва възстановка на трагичното събитие. Всяка година, актьори пресъздават сцената на убийството на Бенковски и залавянето на неговите другари -спътници.
 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"