Карикатурата е изкуство на острието на бръснача

Андрей Попов е колоритен карикатурист от Санкт Петербург. Роден е в Ташкент, където като дете посещава известното в целия Съветски съюз Художествено студио към Двореца на текстилците, чиито възпитаници се прочуват в различни области на изкуството. Завършва Военния инженерно-космически институт "А.Ф. Можайски". Но запазва афинитета си към карикатурата. Преди дни гостува в България като член на журито на XXIII Международно биенале на хумора и сатирата в изкуството - Габрово 2017. Преди това обаче не подмина и редакцията на ДУМА.

"Няма забранени теми, всеки сам решава какво, къде и как да твори"

"Когато изображението уцелва десетката, е по-опасно от думите"

- Били ли сте вече в България, Андрей?
- В София съм за първи път, до този момент нямах възможност да посетя и Габрово, така че тепърва ще откривам за себе си тези два прекрасни български града. Досега съм бил само на морска почивка в страната ви.
- Кои български карикатуристи познавате?
- (Без да се замисля) Ивайло Цветков е мой голям приятел. Познавам и работите на Трайко Попов - понеже с него имаме еднаква фамилия (усмихва се), но и творбите му са много добри. Трябва да призная, че не помня имена, дори и на руски колеги карикатуристи. По-лесно ми е да разпозная автора по неговите работи. А и мога да обидя някого, ако не спомена името му. Единственото, което искам да подчертая, е, че в България школата на карикатуристите е доста силна и много ваши художници печелят престижни международни награди и достойно представят страната си.
- Представители на кои страни се включиха в тазгодишното биенале в Габрово?
- В подобни големи конкурси участват карикатуристи от много страни. Географията на художниците е изключително широка - практически от почти всички европейски държави, както и от Азия: Иран и Турция, където карикатурата е доста добре развита. Спектърът на тазгодишните участници е много разнообразен.
- А вие самият как станахте карикатурист?
- Случи се преди повече от 20 години. Но може да се каже, че първата си карикатура като дете нарисувах върху стената в спалнята на моите родители. Представете си само как изглеждаше Веселият Роджър (името на традиционния флаг на европейските и американските пирати - б.а.), изобразен с помощта на пирон от обидено момче! Всъщност именно череп с кръстосани под него кости може да се смята за първата ми карикатура. Иначе ходех на уроци в Детска художествена школа, където учи и Женя Муравьов, който рисува в стила на известния датски карикатурист Херлуф Бидструп. И толкова много харесвах работите му, че самият аз се запалих по ироничното изображение. После това увлечение позатихна. Чак когато, следвайки семейната традиция, станах студент във Военния инженерно-космически институт "А.Ф. Можайски", започнах да рисувам шаржове на колегите си, на шефовете. Но ме привикаха за обяснение и разбрах, че с помощта на карикатурата може нещо да се промени в живота - и в хубавия смисъл на думата, и в не чак толкова. Трябва обаче да отбележа, че армейското началство не потисна моя интерес към сатиричното изображение. Продължих да рисувам, като се съобразявах и с военната етика. Работих повече от 7 години за вестник "Деловой Петербург". После дойде кризата. Карикатуристите бяха засегнати от различни проблеми, предизвикани от изобразяването на властимащи личности. Сега съм на свободна практика.



- Имат ли карикатуристите днес забранени теми?
- Всеки решава сам за себе си коя тема не бива да засяга. Смятам обаче, че забранени теми в карикатурата няма. Ако тя се разглежда като широк жанр, не е задължително да предизвиква смях. Има доста тъжни неща, изобразявани от карикатуристи. След терористичните атаки на 11 септември 2001 г. американското списание "Нюйоркър" излезе на първа страница с изображение на остров Манхатън без кулите близнаци, но с останало във водата тяхно отражение. Обикновените хора със сигурност биха отрекли самата вероятност да се направи карикатура по такава трагична тема. Защото приемат карикатурата като нещо смешно, изопачаващо, саркастично... А всъщност става дума за произведение на изкуството, където се използва сатиричен ход, така нареченият "гег" - термин, който на всички езици звучи еднакво. Тоест това е ход, който променя физиката на събитието. И карикатурата на срутените кули близнаци е пример за това как авторът противоречи на законите на природата, като същевременно изпълнява задачата да направи рисунка, предизвикваща не смях, а болка и съпреживяване на бедата и трагедията на хората. Има и други изображения, чиято цел е не да провокира усмивка, а да накара всички да се замислят. Спомнете си Фукушима. Един от най-известните символи на пролетта в Страната на изгряващото слънце - великолепните розови японски вишневи дървета, наричани още сакура, бяха изобразени като знак за радиация. Тоест, отново има гег - този похват, който преобръща всичко с краката нагоре, и той работи. Такава карикатура кара хората да усетят и разберат нещастието и мъката на случилото се.
- Мислите ли, че карикатурата е по-опасно оръжие от думите?
- Разбира се. Това се случва, когато образът е много въздействащ. Но трябва да е и разбираем. Ако карикатурата уцелва десетката, тогава наистина е по-опасна от думите.
- Какъв тип хумористични изображения харесвате лично вие?
- Най-много ми допада философската карикатура, която засяга вечните теми. А задачата на политическата рисунка е остро да отрази важен за обществото момент. И колкото по-интересно го направи авторът, за толкова по-успешен се смята. Разликата между това, което правя аз, и политическата карикатура е в срока на живот. Едното е дълговечно, другото - изключително кратко. Иска ми се да рисувам онова, което ще бъде разбираемо и утре. Защото някои изображения предизвикват смях на момента и след миг вече са забравени.
- Като погледнете някоя карикатура, можете ли да прецените каква е националността на нейния автор?
- Като човек, който над две десетилетия работи в този жанр, наистина често усещам и националните нюанси на хумористичните рисунки. Зависи, разбира се, и какво изобразява авторът. Когато става дума за политическа карикатура, и врачка не ти трябва, всичко е ясно. При философските творби обаче е малко по-сложно, защото се засягат общи теми, разбираеми и важни за мнозина. Понякога не само се познава откъде е карикатуристът, но и от коя школа.
- Смята се, че карикатурата притежава универсален език, но въпреки това невинаги и не всеки може да го разбере. Как ще обясните подобно разминаване и може ли някак да се пребори?
- С това не трябва да се борим. Карикатурата е доста широк жанр. А хората имат различни способности за възприятие. Някои реагират по-добре на вербалните шеги, други припознават като свой написания хумор - от книги, вестници, интернет, на трети им трябва повече време да "преведат" на разбираем за тях език нарисуваните образи. Случва се да питат автора: а какво всъщност е изобразено? И когато той започва да обяснява, едва тогава се разбира идеята на карикатурата. Но това е като виц, разказан два пъти.



- Може ли човек да се научи да разбира по-добре карикатурите?
- Да. Просто трябва да ги гледа по-често и количеството им да нараства. Това действие постепенно увлича и хората започват да "разкодират" за себе си видяното в карикатурата.
- За съвременните художници често не е лесно да продават творбите си. А имат ли шанс авторите на карикатури да печелят от произведенията си?
- Всичко зависи от местоживеенето на художника и от това къде работи. Сред американски карикатуристи, както и при някои европейски автори има достатъчно богати хора. Не мисля, че известният френски художник Семпе е беден човек. Той е забележителен, много чувствен и е сред любимите ми творци. По-сложно е да печелиш от карикатури в постсъветското пространство. Не е маловажно и как хората възприемат хумористичните изображения. За някои това е лек жанр, за други е изкуство. Философската карикатура премахва границите между тях. Много зависи и от политиката. Но хлябът на карикатуриста наистина е труден.
- Френският президент Шарл де Гол, разглеждайки сутрешните вестници, ако не намирал карикатура за себе си, казвал, че явно прави нещо не както трябва, щом са забравили да го изобразят в пресата... И това при положение, че рисунките обикновено са го представяли в ужасен вид, изключително обезобразен. Според вас адекватна ли е реакцията на днешните политици на карикатури в медиите?
- По-скоро е разнообразна. Често е и неадекватна, разбира се. Все пак и политиците са хора. Някои харесват, когато ги рисуват, други, напротив, се възмущават, трети пък разбират, че карикатурите са и знак за популярност. Шарл де Гол обаче също е имал проблем с това как го представят в хумористичните изображения. Неведнъж е казвал, че му омръзнало да го рисуват с големи уши и огромен нос. Но умните хора край него явно го убедили, че щом го окарикатуряват, значи предизвиква интерес и всички знаят за него. Това все пак е френска история. Всичко се случва в държава, където свободата на словото е поставена на върха. Затова там има такова отношение към карикатурата. Съществува обаче и примитивно разбиране на сатиричните рисунки. То се забелязва, когато всичко се възприема прекалено насериозно. Обикновено е присъщо за страни, където възникват проблеми със свободата на словото или те вече са налице с всички произтичащи от това последици.
- Какво според вас днес се цени повече: политическата карикатура, така наречената възпитателна или философското изображение - онова, което всъщност е своеобразно визуално упражнение за ума?
- Мисля, че всяко от тези направления има своята ниша. Зависи от това какво се търси или дали предизвиква интерес. Политическата карикатура е по-остра, отразява конкретен момент и донякъде е по-достъпна за хората. Може би затова е и по-популярна.
- Съществува ли опасност карикатурата да изчезне като жанр?
- Всъщност тя мимикрира. Опитва се да е в крак с времето. В интернет се появяват смешни фотоколажи, споделят се така наречените демотиватори. Така че не виждам някаква тенденция към изчезването на карикатурата. Докато съществува глобалната мрежа, излизат печатни издания и хората искат да се посмеят или остро да възприемат дадено събитие, най-добрият начин е да се нарисува или да се види адекватно, а понякога и неочаквано изображение.
- Кога карикатурата е по-въздействаща - по време на тематични експозиции и конкурси, или ако се публикува всеки ден в пресата?
- Мисля, че силата й е в медиите. Защото мащабът на аудиторията е много по-голям. Колкото и многобройна да е публиката на дадена изложба или конкурс, тя все пак е несравнима с количеството хора, които следят пресата или публикациите в интернет.
- Съгласен ли сте с твърдението, донякъде засягащо проблема с автоцензурата, че онова, което може да се напише или да се нарисува върху ограда, не бива да се публикува във вестника?
- Махатма Ганди е казвал, че човек трябва да отваря устата си само в два случая: ако иска да зарадва събеседника или когато има да му сподели нещо важно. Изразявайки своите мисли с помощта на различни изображения, майсторите на карикатурата, струва ми се, често се ръководят именно от този принцип. И както вече споменах, за художниците няма забранени теми, всеки сам решава какво, къде и как да рисува. Аз например ще бъда крайно предпазлив, вероятно няма да си отворя устата, тоест за мен е табу да създам изображение, което да се надсмива над човешките недъзи. Не става въпрос за черен хумор, а за персонализация, когато даден индивид е с откъсната ръка или е изгубил зрението си. Да се подиграваш с подобни неща е дъно.
- А как ще коментирате карикатурите на "Шарли Ебдо"?
- Във всяка страна хуморът е особен, специфичен. А в случая става дума за маргинален вестник, който публикува особен вид изображения, използвайки открита религиозна символика. Това не е моят хумор. Не е възвишено изкуство. Но може би на французите са интересни именно такива карикатури. Не мисля, че някой има право да налага собствен устав в чуждия манастир. Щом от "Шарли Ебдо" смятат, че по този начин ще се изразят по-добре, и това се търси, нека продължават. Аз няма да чета този вестник. Но не желая да ги критикувам и да предлагам нещо свое.
- Използвате ли новите технологии за създаването на карикатури?
- Да, разбира се. Това е напълно нормално. Животът върви напред, всичко се развива. Ако карикатуристът има възможност да използва компютър, защо да не го направи? Важното е всичко да е подчинено на крайната цел, да се харесва на хората, а и на самия художник. Зависи и какво иска да постигне авторът. Защото карикатурата всъщност е концентрирана идея, облечена в определена форма. Ако те си пасват, добре се съчетават и успешно взаимодействат, може да се говори за сполучливо изображение.



- Интересуват ли се младите ви колеги художници от карикатурата като жанр, в който виждат възможности за развитие?
- Напоследък в интернет се правят опити с помощта на карикатурата да се подходи към решаването на определени проблеми. Но все пак може би преобладава убеждението, че така трудно се печелят пари. Младите днес са по-прагматични в това отношение. Така че сред тях няма много желаещи, които да се посветят на карикатурата. Постепенно тя се превръща в елитарно изкуство, невинаги и не за всеки е разбираема, или напротив, доста силно жегва. Това е изкуство на острието на бръснача.
Всеки карикатурист в крайна сметка може да стане художник. Тоест, да намери собствения си стил, да вземе няколко урока по живопис, да се научи да рисува. Но не всеки художник може да стане карикатурист. Необходимо е да има определен начин на мислене. Много от колегите са с техническо образование. Свикнали сме да мислим аналитично. Не всеки го може.
- Какво все пак е карикатурата - вид изкуство или отделен жанр?
- Не ми се иска с някакви определения да се стеснява и ограничава или да се вкарва в рамки нейното значение. Нека хората възприемат карикатурата в по-широк смисъл...