Неизпратено писмо до баща ми

Скъпи мой отдавна забравен татко,
Бил съм само на шест месеца и десет дни, когато са те разстреляли в тунелите на Гарнизонното стрелбище на 23 юли 1942 г. заедно с  Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Никола Вапцаров и другите. А тези дни при мен дойде журналист и поиска да говорим за твоето и моето време.
Скъпи татко, не посмях. Прости ми. Сега едни хора тук обявиха за престъпно времето, в името на което са ви разстреляли. Други неглижират събитията преди 9 септември 1944 г.
Поисках, повярвай, да скрия от биографията си и онова, с което се гордеехме преди време. Някои тогава направиха лични капитални биографии. Аз - също. Но сега щеше да попречи на дъщеря ми, на твоята внучка, която работи в кръга на днешните управляващи, а ти, надявам се, не би позволил същото. Затова премълчах, не посмях да говорим за миналото ни. За онова, което е станало преди 75 години. Затова ти пиша и това неизпратено писмо. На кого да го изпратя, мили мой татко? Кой ще ме разбере? Кой ще ме подкрепи, ако всичко отново се огласи и се върнат някои истини? Кой ще ме защити? Само достойнството и честта не са  достатъчни! Станаха такива промени, че често се срамувам от тях, но няма как да бъда причина всичко това да пречи на твоята внучка, татко...
Едни нови хора, нарекли се лидери на новото  време, измислиха нови оценки, нови причини. Сега сменят имена на улици, събарят паметници, пишат нови уроци в учебниците. В музея влязоха реликви и предмети от онези, които бяха вярата, надеждата и любовта ни. Премахнаха паметните плочи и паметниците на Леонид Брежнев и на Ленин, а вдигнаха съвсем нов в Южния парк, на американския президент Роналд Рейгън и на американските пилоти, бомбардирали столицата ни. За заслугите им към България!?
Искат да премахнат и Паметника на Съветската армия, зачеркват приноса на руснаците за Освобождението на България от османско иго, а се наричаме европейци. По телевизията открито излизат бивши комсомолски и партийни дейци, често застават пред микрофоните президенти, премиери, лидери на партии и говорят против борците срещу фашизма, какъвто повечето от тях твърдят, че не е имало. А ти, скъпи татко, за какво си бил разстрелян заедно с още антифашисти, кой ще ни каже? Защо са ви убили, като не е имало фашизъм? Защо!?
И на 9 май вдигат европейското знаме, а не смеят да положат цвете на Паметника на Съветската армия и на Братската могила. Не смеят да кажат, че нямаше да има Ден на Европа, ако нямаше Ден на победата! Не смеят да признаят, че има непреходни истини, че има неща, които никой с нищо не може да пренебрегне и да забрави, да забрани или просто да пропусне.
Нещо повече. Ако сега някой се осмели да направи анкета по думите на Атанас Буров "Не признавам за истински българин този, който не изповяда четири истини: Обич към майка си (баща си), Обич към Отечеството, Обич към Българската армия и Обич към Русия. Русия без България може, но България без Русия не може..." ще има достатъчно българи, които ще зачеркнат и последната Обич. Ще искат санкции и забрана и за тези думи на Буров!
Затова не посмях и аз да участвам в подобен разговор. Затова помолих журналиста да отминем с мълчание и подвига, и саможертвата, и героичните редове от българската история по повод моята и твоята годишнина, татко.
Скъпи татко, през юли в Гарнизонното стрелбище пак шепа хора ще отбележат 75-годишнината от твоя подвиг, от твоята саможертва. Аз пак няма да дойда, прости ми, по същите причини, които ти изложих по-горе. Но помня и винаги ще помня, че твоят разстрел е бил в името на моето по-добро бъдеще, в името на по-добрия ден на България, макар да съм бил само на шест месеца и десет дни...