Любовна история

Димитрина БОЯДЖИЕВА е родена в Ямбол. Завършила е библиотекознание в София. Има първа награда за разказ от конкурса "Златен ланец" (2008). Нейни разкази са публикувани в англоезични интернет издания: Local Minds, San Diego California, New York Review. Има пет издадени книги, сред които "Капризите на Лола" и "Супермъжки времена", "Селемина с черни чорапи". Член на СБП.

Точно в осем мъжът леко натисна звънеца. Два пъти дълго и един път късо според уговорката. Преглади косата си и боязливо погледна към шпионката. Момичето му беше обещало съвсем сигурно тази вечер, така че нищо не трябва да попречи на плановете му. Преди няколко седмици я видя сама да пие кафе в заведението, той седна при нея, говори й за събора на рокерите и каква скорост развиват моторите им, за футбол и колко много иска неговият отбор да победи. Тя не каза почти нищо, но докато я изпращаше, се остави да я целува и прегръща, а следващата седмица му обеща тази вечер. Отново позвъни съвсем късо. На едрото му загоряло лице се появи усмивка. Съвсем скоро се беше развел и сега се наслаждаваше на свободата си. Ако все пак не отвори момичето, бързо ще слезе по стълбището, ще отиде да изпие една бира и ще се остави на яда си. Мъжът се намръщи. Дявол да го вземе, с такова нетърпение очакваше тази среща, така се беше настървил, а сега... Обърна се, с бързи крачки тръгна по коридора и вече стъпил на стълбището, чу да се отваря вратата. Останал така разкрачен между две стъпала, тя задъхана изтича към него:
 - Трябва да освободим стаята в девет. 
 - Тогава да влизаме.
 Вътре в стаята вече не бързаха въпреки малкото време, в което трябваше да свършат всичко. Той мълчаливо свали якето си и седна до нея на дивана. Тя дълго време седя превита напред и напрегнато гледаше право пред себе си. В главата й цареше хаос, неувереност и страх. Пренесла се на друго място, усещаше движението на велосипед, свистене на вятър и слънце. Откакто Деян продаде велосипеда и си купи кола, нещата се промениха, или по-точно животът й се промени. Беше й страшно непоносимо, когато научи за Стела. Впрочем, добре че го видя с нея в колата, иначе едва ли щеше да повярва. Толкова го обичаше. Преди да продаде велосипеда, в неделните дни Деян я качваше върху рамката, с трясък се стоварваше отгоре му с двата крака едновременно, сякаш ще обяздя кон, и потегляше с все сила. Излизаха от града и караха по шосето, дърветата изчезваха едно след друго, вятърът свистеше, роклята й се вееше и заголваше краката й над коленете, а смехът й се носеше след тях. Деян натискаше педалите и напрегнато гледаше право пред себе си. Зърнал разголените й колене, така удряше спирачките, че изскърцваха, и велосипедът се заковаваше. Разярен като ранено животно, принудено да спре внезапно, затискаше роклята й, а тя цялата се разтреперваше от докосването. Разтреперваше се само ако си помислеше за него. Треперейки, сега искаше той да се продъни в най-горещия пъкъл, а тя отдавна да е умряла, или никога да не се е раждала.
- Да бяхме пийнали нещо - наруши мълчанието мъжът.
- Какво казваш?
- Дали да не пийнем първо нещо? Във вътрешния джоб на якето ми има шише водка.
- Не ми се пие - отговори тя и обърна към него лицето си. Гримаса на недоволство се появи около устните й, в ъгълчетата им вече се бе очертала слаба бръчка. Мъжът й се стори привлекателен, но не й носеше сигурност. Когато го опознае по-добре, ще го накара да помислят за бъдещето, така че някога може да заживеят заедно. Но тези мисли никак не я успокояваха. Искаше й се сега той да й каже нещо хубаво, нещо, с което да потвърди, че я обича, че скоро ще си принадлежат един на друг.
Но той не казваше нищо. При мисълта, че тя вече съжалява и може да се откаже, кръвта му кипна. Сърцето му заби силно и ушите му забучаха. Докосвайки я, тя се отдръпна, но вече нищо не можеше да го спре. Хвана я с едната си ръка, а с другата затършува в джоба на панталона си за нещо, което в никакъв случай не трябва да бъде без него. Никога не се знае с такова момиче. Почти свалил панталона, неловко я прегърна през кръста. "Почакай!", каза тя с безпомощен слаб глас, но той сякаш не я чу. Притегли я към себе си, наведе се над нея и с отворена уста вече не мислеше за нищо...
Когато се отдръпна, още няколко секунди остана над нея.
- Доволна си, нали? 
- Да, разбира се - отвърна тя. 
Той се обърна с гръб и когато вече закопчаваше ризата, без да поглежда часовника, каза:
- Май е време да тръгвам - и вече до вратата отново каза: - Няма от какво да се притесняваш. Всичко е наред.
- Да - каза тя смирено, благодарна на неочакваната утеха и затвори вратата след него.
Отпусна се на дивана и тихичко хлипайки, застена:
 - Деяне, Деяне, Деяне...