Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

25 Ноември 2017 | Събота
 
вход регистрирай се

На първа страница

Интервю

Проф. Илияна Марчева:

Модернизацията преди 1989 г. е бърза, защото е под "съветски чадър"

Руините на заводите от времето на социализма не са свидетелство за сгрешен модел на развитие, смята историкът от БАН

Георги Георгиев

21. Юни 2017 , брой: 119   1238   0
Снимка


Проф. Илияна Марчева е дългогодишен изследовател на социално-икономическата история на България по време на Студената война. Възпитаничка е на Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". От 2011 г. проф. Марчева е ръководител на секцията "История на България след Втората световна война" в Института по исторически изследвания - БАН. Автор е на пет монографии и на над 100 научни статии и студии. Последната монография на проф. Марчева "Политиката за стопанска модернизация в България по време на Студената война" излезе от печат в края на м.г. В нея за пръв път е представена цялостно политиката за превръщане на България от аграрна в индустриална и урбанизирана държава след 9 септември 1944 г.

"Носталгията помага на загубилите от прехода по-лесно да понасят настоящето"

- Проф. Марчева, кои са основните изводи, до които стигнахте в своето изследване за стопанската модернизация на България по време на Студената война?

- Моите изводи потвърждават и обясняват с аргументите на историческата наука, че стопанската модернизация на България по време на Студената война се е реализирала на едно средноевропейско ниво. Ние сме единствената страна от Източния блок, която подобрява позициите си през 1989 г. спрямо предвоенната 1939 г., изчислени на процентна база на БВП на глава от населението, а именно: от 39% на 41%. За другите страни се отчита регрес - например изчисленията за Румъния са съответно 30% и 26%. Става дума за оценка на равнището на БВП на човек от населението при индекс 100 за 14-те страни от ЕИО до 1989 г. По тази оценка спрямо средния индекс за страните от Западна Европа (14-те страни от ЕИО), равно на 100, БВП на човек от населението в България през 1939 г. е 39%, през 1975 г. е 53%, а през 1989 г. е 41%. 53% през 1975 г. показва, че България е достигнала средното равнище на страните от Западна Европа.
За кратък период от 45 години страната се превръща в индустриално-аграрна страна, в която индустрията дава 58,5% от националния доход и 90% от експорта. Тук влизат както промишлени стоки от неселскостопански произход, така и такива от леката и хранително-вкусовата промишленост. Същевременно се осъществява и модернизация на обществото. То преодолява аграрно-патриархалната си структура - през 1989 г. в градовете живеят над 70% от населението на страната срещу 20% през 1946 г., когато 89,5% от трудоспособното население е заето със селскостопански труд, а през 1989 г. вече са само 18%. Има качествен скок в образованието - и в началото, и в средното, и във висшето. То става общодостъпно и безплатно - 54% от редовно обучаващите се студенти през 1989 г. получават стипендии. През този период страната преживява и демографския преход, типичен за развитите страни  - с намаляване на раждаемостта, както и на детската смъртност и с увеличаване на средната продължителност на живот.
Но исторически погледнато, българското развитие е догонващо развитие, с всички произтичащи от това последици. По време на Студената война като следствие от загубата на Втората световна война България става част от съветската зона за влияние и възприема съветския път на догонване на това историческо развитие. В книгата си съм показала водещата роля на външнополитическите и външноикономическите фактори за прилагане на този път. Той може да бъде отричан сега, от позицията на постигнатото или от позицията на съвременното световно развитие на информационните технологии и глобализацията, но за своето време той успява да даде резултати, особено в такива по-слабо развити общества като българското. Проблемът е, че тези резултати са постигнати в рамките на, бих го нарекла, регионален интеграционен съюз, какъвто се явява СИВ и гравитиращите към Съветския блок страни със социалистическа ориентация от Третия свят. До голяма степен интеграцията се дължи на специализацията на отделните страни, на кооперирането и разбира се, на различните от световните цени, по които се търгува вътре в СИВ, на евтините съветски енергийни и промишлени суровини и на собствената валута - преводната рубла. Тоест модернизацията се извършва бързо, защото страната е под "съветски чадър", образно казано, осъществява се политическо договаряне на индустриалното развитие, гарантират се политически пазарите за него. Това се видя, след като се разпадна социалистическото икономическо пространство. Особено пострада българската промишленост, защото през 1989 г. 81,3% от стокообмена е със социалистическите страни, с развитите несоциалистически страни - 12%, от които със страните от ЕИО - 7,7%, а с тези от Третия свят - 6,7%. А социалистическата икономическа интеграция върви ръка за ръка с военнополитическата. Примерът на такова обвързване в Европа е пред очите ни.

- На Тодор Живков се приписват думите: "Това, което ние построихме, вие няма да можете да го боядисате"... И излезе много прав. Може ли така лесно да се обясни носталгията на немалко българи по онези години?

- Носталгията по построеното при социализма е характерна за средното и възрастното поколение, което има спомен за него и освен това е възпитано да мисли за икономическия просперитет с оглед реалната икономика и най-вече индустриалното производство. Тя помага на загубилите от прехода по-лесно да понасят настоящето. Съдейки по моите студенти, младото поколение е доста по-резервирано към миналото и възприема новите форми на икономически живот (финансите, услугите и виртуалната икономика) като даденост, от която трябва да се възползва. Трудовата мобилност по света или в ЕС също е за тях добра перспектива.

- Може ли да твърдим, че развитието на страната през този период и постигнатите резултати не биха били възможни извън системата на социалистическия лагер?

- Да, разбира се. Неслучайно съм извела в заглавието на книгата си Студената война като историческа рамка, в която се разгръща индустриалното и модерното развитие на България. Този въпрос са ми го задавали много често. Знам, че има колеги, които смятат, че пак щяхме да се модернизираме, ако не бяхме част от Съветския блок. Сочат се в тези случаи Турция и Гърция. Моят отговор има две нива. Едното е, че индустриализацията на страната, създаването на масово производство и потребление без външна помощ като суровини, технологии, кредити, кадри, предоставяне на пазари - за малка България, със слабо развито пазарно стопанство до войната и слаб вътрешен пазар (само 40% от селяните работят за пазара преди войната, другите - за собствена консумация и да си платят данъците, газта и кибрита) - е практически невъзможно. Така че съвсем естествено е като член на Съветския блок да имаме възможности за по-мащабно развитие. Второто ниво на отговора ми е, че политическото и идеологическото противопоставяне карат съветските ръководители да поддържат такова икономическо пространство, благоприятно за българската икономика до степен, че на заседание на ПБ на ЦК на КПСС Михаил Горбачов да възкликне през 1987 г.: "... даже малка България ни предлага машини". Но политическия момент го има и в модернизацията на Гърция и Турция - с евросредствата и с отваряне на пазара на Западна Европа за техните стоки, туризъм и гастарбайтери. Нещо, което е невъзможно за нас по време на Желязната завеса.
 
- Има ли България пропуснати шансове за друг път на модернизация през разглеждания от вас период? СССР бил ли е сдържащ фактор в опитите за промяна на системата?

- Моите изследвания показват, че СССР не е бил сдържащ фактор на промените, напротив - той за България винаги е излъчвал модела на реформи и през 50-те, и през 60-те, и през 70-те, и през 80-те години. И този модел възхожда както от опита на НЕП, така и от тогавашните съвременни западни икономически теории. Те не са били непознати нито на съветските, нито на източноевропейските икономисти - реформатори. Не са били чужди и на българските. Тук трябва да припомня такива фигури като акад. Евгений Матеев, проф. Давид Давидов, доц. Емил Христов, проф. Георги Петров и др., които заедно с технократите като проф. Иван Попов, Огнян Дойнов, инж. Марий Иванов, подават на Тодор Живков идеи за реформи на системата. Но предел на промяната поставят политическите условия - здравината на Съветския блок, гарантирана от здравината на властта на комунистическите партии и държавната собственост в икономиката. Това са двата кита, на които се крепи системата, а тя е, която крепи и мощта на хегемона й - СССР. Затова, когато оттам се дава сигнал за коренна промяна на системата, тя рухва във всички социалистически страни. А рухването се дължи на опита на СССР да престане да бъде икономически, финансов и суровинен донор на своите съюзници. Затова още през 1985 г. Михаил Горбачов формулира новата си политика, която и досега следва ръководството в Кремъл: "Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари". Горбачов в съгласие с голяма част от източноевропейските си колеги въвежда през 1990 г. текущите международни цени в СИВ, което заедно с отказа от преводната рубла прави икономическата социалистическа интеграция неизгодна.

- Модернизация на страната след 1945 г. е и увеличаване на индустриалния й потенциал. Сега от него са останали само отделни заводи. Показва ли това, че политиката на индустриализация у нас е била погрешна, или показва, че съвременните политици не умеят да управляват наследството на НРБ?

- Според мен руините на голяма част от заводите от времето на социализма не могат да са свидетелство за сгрешен модел на развитие. Такива изоставени заводи има и в т. нар. ръждив пояс на САЩ, емблематичен е примерът с Детройт. Просто те са строени за други икономически и политически условия, когато се развива индустриалната икономика, осъществява се вторият технологичен поврат. От 80-те години в световен мащаб се променя характерът на икономическото развитие - светът се превръща в глобален пазар и развитите страни изнасят производствата си в Третия свят.
Съвременната политическа класа според мен не можа да преодолее идеологическите предразсъдъци и се опита да следва стриктно съветите на неолиберални експерти. От комплекс за малоценност ли, от чувство за вина за своя номенклатурен произход ли - не мога да отговоря. Това, което направи по-самостоятелно, бе, че в началото на промените предпочете реституцията, при това натуралната, и не само в селското стопанство. Ефектът в селското стопанство е печално известен. Факт е, че приватизацията се извърши на много ниска цена, с много нарушения и измами. Никоя от партиите не се осмели да се противопостави на неолибералната приватизация в енергетиката и в социалната сфера. Нито се защитиха интересите на дребния и средния бизнес у нас. И досега развитието на икономиката се свързва с преки чужди инвестиции, което кара политиците да предлагат прекалено либерални условия в новия закон за концесиите, което навява подозрения за лобистки интереси. Българските политици са прословути в своята лоялност - и преди 1944 г., и по време на Студената война, и след нея. През 1985 г. Живков казва на Горбачов: "Ние никога не сме ви създавали проблеми в рамките на блока." Същото е поведението на политиците ни и след 1989 г. Няма нещо, което да ни е поискано от Брюксел, което да не сме дали. Да припомням ли - 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ "Козлодуй", "Южен поток" - това са емблематичните примери, но има и доста други. 
      
- Как сегашните поколения политици се разпоредиха с натрупаното в сферата на образованието и науката от времето на социалистическа България?

- Те действаха по същия начин, както и с индустриалното наследство - следваха изискванията на неолибералния Вашингтонски консенсус, присъединиха се и към Болонската система през 1999 г., въведоха западен вариант на Закона за академичния състав през 2011 г. Не мога да кажа защо бе ликвидирано професионалното образование във вид на техникуми и тяхното превръщане в професионални гимназии. Но мога да споделя своите изследователски наблюдения за висшето образование и науката. Западни съвети, западни идеи, западни пари са, от една страна, в основата на радикалните промени в образованието и науката. Не са за подценяване и настроенията на българските учени - те са сред основните дисиденти, натрупали гняв от политическия и идеологическия диктат на БКП и искащи промяна. Студентите са сред водещите сили на "нежната революция" и в България. И в резултат вместо специализирани институти и само няколко университета - общо 30 през 1989 г., днес България вече има над 51 висши училища - основно университети. А това означава, че във всеки от тях е застъпена цялата палитра на дисциплини - технически, хуманитарни и обществени. Очевидно, че нивото ще е ниско. И то ще се поддържа такова, след като се въведе принципът "парите следват студента", защото голяма част от випускниците ни отиват да следват в чужбина и борбата за всеки студент, останал в България, е жестока. Подобно нещо се получава и с науката - възприема се западната, по-скоро дори англосаксонската традиция - науката да се прави в университети и БАН бе подложена на невероятен натиск. И той идва първоначално отвън. В началото на прехода западни експерти определят БАН като сталинска академия, която трябва да бъде закрита. МВФ настоява пред акад. Малиновски през 1993 г. от 12 хил. учени в БАН да останат 4-5 хил., защото са твърде много за населението на страната. Реминисценции от такова отношение към БАН звучаха доскоро от прословутия Симеон Дянков и Сергей Игнатов, за това, че БАН е съветски тип академия и трябва да бъде ликвидирана. При това - не академията, а нейните изследователски институти. Същевременно слабото заплащане ориентира учените към фундаментални изследвания, т.е. теоретични, за които не са необходими нови апаратури. Това заедно с малкото пари за наука, която идва основно от бюджета, а не от бизнеса, постави науката и особено техническите и природните науки да разчитат на проекти, и то най-вече от ЕС. Но за да сме интересни на другите, както казва акад. Балевски, за да ни търсят за проекти, трябва да правим оригинални изследвания. Имаме ли сили и възможности за това, е големият въпрос, още повече като имам предвид, че в методологически план ние изцяло възприехме западния (англосаксонския) начин на мислене и писане.

- Посочвате, че в опит да издейства за България привилегировано положение във връзките с СССР тогавашното държавно ръководство било готово да отстъпи  национален суверенитет. Сега реално отстъпихме суверенитет като членове на НАТО и ЕС. Смятате ли, че икономическите ползи от това натежават спрямо загубената независимост?

- Икономически ползи има дотолкова, доколкото слабата българска икономика -  като ресурси, като финанси и структура - не може да съществува извън голямо икономическо пространство. Мисля, че книгата ми доказва точно това - ясно се очертава зависимостта на икономическото развитие от външнополитическата конюнктура, от отношенията вътре в Източния блок, от българо-съветските отношения и най-накрая - от идеите за развитие на екипа на Живков. Предлагам ви да смените названията - със съвременните ни обвързаности в ЕС и българо-американските отношения, за да видите контурите на възможностите за развитие на страната. А като се прибавят и качествата на политиците ни да отстояват някакви български интереси дори според брюкселските норми, ще получите и отговора на вашия въпрос. Прекалено малки и уязвими сме като страна, и то на такова проветриво място като Балканите, за да бъдем изцяло суверенни.

 

 

 

България

  • Липсва обективен анализ на работната сила в страната, работодатели ще "извиват ръцете" на местните работници, смятат от левицата
    24. Ноември 2017 231
    205
    0

    При облекчени условия висококвалифицирани работници от трети страни ще получават разрешение от типа "синя карта" за пребиваване и работа у нас. Това реши парламентът вчера при гласуване на второ четене на промените в Закона за МВР. В момента "синя карта" се издава за 1 година и може да се поднови за още 1 без ограничение на броя...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"