Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Септември 2018 | Петък
 
вход регистрирай се

Култура

Ако умрам ил загинам...

Спомен за Костадин Гугов

Лозан Такев

13. Юли 2017 , брой: 135   274   0



Щастливо обстоятелство ме събра в последните му години с народния певец и любимец Костадин Гугов. Бай Коста беше уникален творец и още по-уникален като човек и гражданин на България. Ако беше още жив, сигурно пенсията му нямаше да е повече от двеста лева като на много негови колеги. Веднага изплуват няколко ярки, почти безпарични спомени за Гугов...
Бях го поканил за концерт на открито в една градинка на квартал "Хаджи Димитър" за поредни предизборни митинги в община Подуяне в столицата. Имаше и много други участници. Трябваше да изпее само две песни срещу скромно за това време възнаграждение. На шестата песен се качих на сцената и му прошепнах да приключва. Казах му че, ако пее още, хонорарът му пада пропорционално. Съгласи се. Готов бе да пее и без възнаграждение, но да продължи да пее. А публиката това и чакаше. Такъв беше бай Коста. Всеотдаен, обичен, харизматичен...
Друг път трябваше да доведе още един изпълнител, китарист, на концерт на ВРК "Мургаш Кремиковци", когато още беше жив и Вене Сотиров, председател на кооперацията. Събитието беше в град Бухово, в Дома на културата. Водя ти Димитър Костадинов, певец и китарист, каза плахо бай Коста. Дадохме микрофона на госта Костадинов, без и да подозирам, че това е синът на бай Коста Гугов. Като разбрах, го смъмрих защо не ми е казал, че това е Димата Гугов, перфектен солист с богат репертоар от стари градски, македонски и най-вече руски песни. Димата се раздаде, а публиката не го остави да седне. Заваляха предложения за следващи концерти и участия... Димата беше в стихията си, особено с руския репертоар... Видя ли, му викам на бай Коста, този ще ти изяде хляба! А ти го криеш и се притесняваш да го представим като твоя син...
Такъв беше Коста Гугов. Притеснителен. Да не каже някой, че лансира без основание сина си на сцената. А нямаше нито основание, нито причина за подобен страх.
После разбрах от сина му, че пял, малко настинал, на едно предновогодишно участие на открито, пред президентството. Болестта му се усложнила и се видяхме за последно в алеята на известните творци в Централните софийски гробища... Там, на гроба му, група свещеници бяха също дошли да изпратят любимия си певец. И изведнъж под софийското небе в гробището гръмна хитовата песен на бай Коста "Ако умрам ил загинам, поп не мой да викате..." А ехото повтаряше: "Е-е-е, верни другари..."
Така го изпратихме нашия бай Коста, а песента му продължава да пълни деня ни и ехото повтаря и досега припева й в обикновения човешки спомен за любимия артист и човек.
Това е тя, вечната памет за истинския творец!

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"