180 години от рождението на Апостола

"Васил Левски Дяконът е роден в Карлово, Пловдивски окръг, два-три деня пред или после Петровден 1837 г. от родители чисто българи."
        Из записките на Захари Стоянов  "Черти от живота му"

Дяконът

В църквата на манастира
има служба - литургия.
Пее дякон млад на клира
в дни на мъка и робия.
Пее гръмко псалм господен,
но за бунт срещу тирана
мисли, за да е свободен
робът, сечен с ятагана.
Този дякон е Игнатий,
карловец, роден в Балкана.
Жарят мислите му святи
и болят го като рана.
Под църковната одежда
трескаво сърце - човешко,
бие, пълно със надежда,
буди времето мъртвешко.
Утре псалтът с мисли нови
ще напусне манастира.
Българинът е в окови -
от тегло и гнет умира.
Стига клали са раята
агарянци - души дребни!
Не ще псалми свободата,
четници са й потребни.



Ода за безсмъртието

Плачи, о, земльо клета! Народе мой, проклинай!
И ти, Балкане бащин, с пространното си било!
Васил Иванов Кунчев, синът на леля Гина,
увисна легендарен на турското бесило.
Бе млад, но младостта си така и не пожали.
На своя разум верен, далеч от манастира,
прие той друга вяра и други идеали.
Послуша свойта съвест и сам напусна клира.
До гроб да е полезен на майката робиня,
пое по пътя стръмен, но славен - на борбата,
теглото да изтръгне от лепкавата тиня
на робството, донесло окови на раята.

На вуйка си, служител в метох - архимандрита,
в среднощ задигна коня, да съмне не дочака.
По друм неравен дълго кованите копита
чертаеха неспирно посоката му в мрака.
И там, край Ниш, захвърли калугерското расо,
оряза си косите - повлече ги Нишава.
Не беше вече дякон, а хъш, пищов запасал,
готов за правдините до смърт да се сражава.

Такъв яви се в Белград и стана четник в чета,
от гения Раковски с възвание събрана.
И скоро той показа на младите момчета
как трябва да премахнат ярема на султана.
В ръката с гола сабя, изправен на дувара
на старата, с олющен темел Стамболкапия,
прободе безпощадно - на схватката в разгара,
насилник, фес нахлупил, омразен юзбашия.

Съдбата отреди му из братската чужбина
от подвизи и доблест пътека да направи.
Горя от жал и мъка по своята родина,
потърси друго място за бурните си нрави.
Но в Букурещ - бездушни - го срещнаха мъглите
и трябваше да минат години на несрета,
додето пак във оня град, хранел му мечтите,
сърцат, да ръководи на бунта комитета.
Не някой друг, а Левски, корав като стомана,
на глас висок изрече повеля благодатна:
"С оръжие в ръката, борба срещу тирана!
Робията е черна, а свободата - златна!"

В студена нощ, връхлитан от снежната фъртуна,
по ледената броня на Дунава премина.
Премръзнал, коленичи, брегът свещен целуна
и тръгна... Севернякът следите му зарина.
И ето, за заблуда на всякакви душмани,
принуден бе отново да бъде псалт на клира.
Жигосваше го мисъл: "О, стига смърт и рани!
От бремето поганско избавя ни секира!"

На връх Великден ядно, затворил се в олтара,
за втори път чудакът косите си оряза.
Облече светски дрехи, с кама в силяха - стара.
Под външност вече друга в тълпата се показа.
Оглеждаха го баби и цъкаха с езици.
Зло господ щял да прати - градушка или чума.
Синът на леля Гина със стиснати пестници
вървеше горд по пътя на честната си дума.

Пред грижи и неволи бе мъж, не клюмна чело.
В живота непрокопсан какво ли не опита.
Под бялата му риза сърце туптеше, смело,
сърце на абаджия, на даскал и комита.
Не знаеше унилост, ни страх, нито умора.
Замръкваше в колиби, осъмваше в градчета.
С възбуден дух и воля, на каузата хора,
го чакаха отрано зад спуснати пердета.

На масата с камата, револвера и кръста,
заклеваше полянци и снажни балканджии.
С очи понавлажнели измерваха му ръста
ковачи и дюлгери, и вещи кундурджии.
Бе страшна тази клетва. От словото опасно
огнището пращеше, мъждукаше фенера.
И времето юнашко и толкова ужасно
пораждаше в душите любов и светла вяра.

Заклелите се милно апостол го зовяха,
светец и прорицател наричаха го даже.
Не бяха те малцина, а много, много бяха
и вярваха в речта му, що трябваше да каже.
Посрещаха търговец, дошъл от път далечен -
в аба от тепан шаяк и чизми на краката.
Изпращаха със почит хаджия в час уречен -
обзети от надежда и смут, стаен в душата.
А той, пришпорил коня, нанякъде понесен,
в друг цвят пребоядисал косите изрусели,
за да не губи време, свирукаше си песен
и звуците летяха из родните предели.

Великото му дело жив идол го направи,
чийто корен никна в суровото му детство.
Отиде си безсмъртен стратег и ни остави
един завет потомствен, получил го в наследство:
"Мрази до смърт ти, байо, богатите патриции
и злите чорбаджии - на тузове в носия!
Пиявици са всички думбази и владици -
със бейовете редом кръвта народна пият.
О, българино славен! Отдай се на борбата,
че игото позор е с бодли на паламида!
Размахай ти байрака с разпален гняв в душата,
та турските злодейства в Диарбекир да идат!"



Александър Михайлов е роден на 4 септември 1929 година в с. Храбърско. Журналист, писател, поет, автор на много естрадни, граждански, военно-патриотични песни и маршове. Работил е във вестиниците "Жар", "Народна армия", "Народна младеж", "Учителско дело". Популярни песни по негови текстове са участвали в заключителния етап на "Златния Орфей" и са отличавани с престижни награди. Издал е 12 книги с поезия, два сборника с разкази, 2 сборника с пътеписи, 6 детско-юношески книги.