Силата на Вапцаровото верую и днес отеква...

Мая Вапцарова

Всички вече усетихме, че надеждите, които имахме в началото на прехода, за новия живот, без беднотия и без многобройни кризи, с край на  военните конфликти и действия, не се оправдаха в условията на демокрацията. Войните, конфликтите и разочарованията превземат света. Като започнем от Югославия и преминем през Азия, Африка, Украйна та стигнем до днешните проблеми с Корея. Развитието на демократичния строй доказа, че армията е една жизнена необходимост, докато бандите, бедността и насилието се превръщат в постоянни явления. Нямам намерение да твърдя, че голяма част от обещанията бяха направени според надеждите на някои хора, но изпълненията се осъществяват според страховете им.
Има един тунел срещу символа на българската култура или по-точно "стена", която разделя свободата и смъртта. Погледнете към камъните, които издигат тази стена, между статуята на Любомир Далчев - "Жени със скръстени пред гърдите ръце" и безмълвните камъни видели толкова много олово. Запомнете ги - това са вкаменените сълзи на онези, които са останали. На онези, които въпреки демокрацията продължават да почитат  разстреляните ценности на България. Може би все още енергията на онова незнайно разковниче тлее в сърцата ни и подклажда огъня на другото, което вече ни липсва.
Представете си - това са 55 човешки живота, 55 личности, тръгнали да преминат тази именно стена. И ако ние ги забравим, ако светът ги забрави, то тогава тези камъни отново ще нахлуят в духа ни и ще замъглят очите ни.
Може би това не е единственият начин да си припомняме за загиналите. От тези 55 ще спомена онези 6 разстреляни на днешната дата, а душите на останалите 49 ще продължат да тежат на съвестта ни:
Атанас Романов, Цветко Радойнов, Антон Попов, Георги Минчев, Никола Вапцаров, Петър Богданов.
Какво ли биха сторили днес същите тези хора, ако разберяха, че ние продължаваме да "живеем като в дълбоката бронзова ера." Че животът ни се оценява от уличните сухи и мокри изпълнители, които ни превръщат в донори срещу няколко хиляди лева за един живот.
Понякога дребните задължения изискват не по малки усилия на волята от героичните подвизи, това също сочи честния и щастлив човек.
Може би МЛАДОСТТА остава единствената ВЯРА, единствената единица мярка за сравнение,  единственото чувство за сигурност, което от тук нататък обществото ще преследва. За нея ни говори и Вапцаров:

Това е новата романтика,
                        която
се ражда
и добива своя плът.
И въплотена в самолетно
                        ято
Обхожда днес
от край
            до
                край
                     светът.

Всички знаем, че не се постигат лесно мечтите, а още по трудно се премахват бедите. За съжаление, свикнали сме така да се преструваме пред света, че накрая не знаем кога се преструваме за пред другите и кога - пред самите себе си. Естествено много от проблемите могат да  изчезнат, ако все пак започнем да си говорим един със друг, а не един против друг.
 Представяте ли си, че човек цял живот се стреми да оцелее, но осъзнава това, едва когато вече е твърде късно за всичко. Има една стара българска поговорка: "Късно е да се копае кладенец, когато гърлото е вече засъхнало от жажда."  И въпреки всичко, "което навярно било е и вчера", силата на Вапцаровото верую и днес отеква:

С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него, 
доколкото мога.

С живота сме в разпра
но ти не разбирай
че мразя живота...
Напротив, напротив!-
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи чилични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

      
Както виждате пак, ВЯРАТА на Вапцаров не е умряла, тя е останала да живее дори и днес, а може би и утре, в бъдещето на новите поколения ще оцелее.
 Хубаво е да се научим да живеем дори тогава, когато животът стане непоносим. И точно тогава да го направим полезен.



Мая Вапцарова