Певецът на вярата

Не съм се срамувала и няма да се срамувам да кажа, че съм Вапцаровец. С главна буква. Основното ми училище и днес носи името "Никола Вапцаров". С годините бронзовите букви над главния вход се разпаднаха - като много други неща в тази държава. Новата скромна табела, изписана с боя, продължава да изпълва сърцето ми с трепет.
Всяка година дните около 7 декември, когато е роден поетът, бяха изпълнени с кипеж - рецитали, викторини, състезания, юбилейни листове. Знаехме наизуст всички стихове от "Моторни песни". И, да, ако питате дали се дължеше на учителката по български език и литература - със сигурност и тя имаше принос. От учителите по литература зависи дали ще запалят в душата любов или омраза към писаното слово, поетите и писателите. За Вапцаров в учебните часове имаше специално място. Защото бяхме Вапцаровци. И защото учителката ни научи, че няма по-страшно от равнодушието.
Към Вапцаров никой не е равнодушен. Както онези, които го обичат, така и другите, които тези дни ще го оплюят като комунист, т.е. недостоен да бъде дори споменаван. Колко държави могат да се похвалят с личности и поети като Никола Вапцаров? Преведен на толкова езици, колкото сочещите го с пръст дори не могат да изброят. Носител на Международна награда за мир, каквато хулителите му не са достойни дори да зърнат.
Вапцаров завинаги ще остане законодател и певец на вярата. Онази вяра, която така ни липсва на фона на прословутия ни скептицизъм. Затова не пропуснаха да разстрелят поета и в наши дни. Изхвърлиха го от учебниците по литература, за да превърнат следващите поколения в безверници. В последните години, по времето на министър Тодор Танев, "Моята вяра" се върна в училище, за да бъде изхвърлена отново от учебниците по времето на Меглена Кунева. Един министър, Петър Стоянович, пак от партията на Кунева (преди това седесар и пр.), си позволи да нарече Вапцаров терорист.
Жалки са! Не им стигна мозък поне да осребрят славата му, както направиха някои. Иначе са царе на такива и други мерзости. И Вапцаровата памет оскверниха с истории и скандали, с дела за пропуснати ползи. Пустите му ползи!
Вапцаров принадлежи на България. Горко на тези, които забравиха и забравят това. Почакайте само ден, за да видите и чуете какви страсти ще се разразят пак около живота, творчеството и вярата на Никола Вапцаров. Няма да се посвенят да го разстрелят отново и отново. Нищо чудно да се намери някой, който да направи пъзел "Разстрелът на Вапцаров". Колко му е - те направиха за залавянето на Васил Левски, уж безспорна личност в нашето минало, та ще ги спре Вапцаров ли?

***
Ех, поете...
Те дори не осъзнават, че ти и това си предвидил, както прозря смъртта си приживе.
"Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се..."
Ясно ти беше, че ще има погроми. Че ще се опитат да унищожат всичко, в което си вярвал. Че ще отрекат вярата в човека и в доброто. Направиха го, знаеш ли. И сигурно не те боли, че хулят теб и изопачават думите ти.
Боли те заради оскъдицата и безверието, в което ни наритаха да живеем. Че хлябът не стига за нашите деца. Боли те, че няма справедливост, а беззаконието е повсеместно. Боли те, че се превиваме и гънем пред другите, а забравяме откъде идваме и кои сме. Най-много щеше да те заболи, че животът днес мирише и горчи... Повече от отрова.
Но не могат да убият онова, което си ни завещал. "В мечтите няма цензура..." Поне това не могат да ни вземат. И вярата!
Не могат да вземат моя Вапцаров. Онзи, чиито стихове продължавам да знам наизуст. Той не е Вапцаров, за който ще прочетете тези дни в социалните мрежи. Той не е Вапцаров, който ще се опитат да вкарат в класации "за любими поети", за да кажат колко не ни е нужен днес. Онези класации, подходящи за фолк звезди и комплексари.
"Не! Неуместно! Ресто! - Не струва!"

***
"Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод." Така рече на своята майка поетът часове преди да го разстрелят. Ако беше толкова бездарен, както го наричат хиените, дали фашистите щяха да го оставят жив? Сигурно. Ликвидираха го физически, но не предвидиха силата на вярата му. Сега новите лешояди и торни бръмбари, нарекли себе си демократи, искат да заличат и онова, което ни остави. Защото и те се страхуват.
Не, поете, няма да стане!
С простички думи си го казал, с простички думи и ние, Вапцаровци, ще го предадем. Ще оставим не един карамфил пред твоите паметници в страната. Ще помълчим и ще помечтаем за утрешния ден. Защото си вярваме!



 И слънцето на хоризонта
                     тъмен,                                        
да, нашто
        ярко
            слънце
               ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
           опърли най-подире.
Не ще проклинам,
           няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                 ще се умира.
Но да умреш, когато
                  се отърсва
земята
             от отровната си
                      плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
            да, това е песен!

               Никола Вапцаров
                    Из "Писмо"