Новостишия от Димитър СТЕФАНОВ

Знакът

На рождения ми ден
мобилният телефон
ми изписа:
Слаба батерия.    (!!! стихът - в курсив!!!)
Трепнах - защо?
Предсказание ли беше това
за идващите години
и за сърцето ми?
Но разтворих с усмивка
стиснатия юмрук.
Че то и на рождения ден
можеше само да бъде знак,
можеше да ми дава знак
за ново зареждане
на телефона
и на надеждата!


Съботни погледи

Защо ли от вчера тя
от мъжа си измести поглед?
Днес потърси подкрепа
от светлината:
сама посрещна изгрева...
сама изпрати залеза...
от прозореца до вечерта
кръстосваше поглед навън
с дневните фарове на колите...
в здрачената стая прегърна
пълнолунието на нощната лампа...

А той зарея мрачен поглед
в сивите часове:
в безмълвието на утринта...
в безделието на деня...
в лунното затъмнение (от косата й)
на нощната лампа...
в празното им легло...

Когато най-после тя
извърна лице към него,
той най-после видя
нейния светъл поглед,
пълен със сълзи.



Още една въздишка

Само колко коли те задминават,
прегазили в петъчна надпревара
твоя късен следобеден час...
Зорко гледаш напред,
а в огледалото - и обратно.
И внезапно - нагоре към моста,
прекрачил нервната магистрала
и нейната чужда близост.

Защо отбиваш встрани?
Защо завиваш надясно?
Какво очакваш от по-високото?
Какво те чака след неизвестното?
Пътят горе пустее -
от самотното полско село
до сгушеното в Балкана селце.

Двама старци, дошли на моста
да хвърлят поглед на този шумен
и тъй забързан живот,
смесват думи с горчиви сълзи.

А чух и твоята тежка въздишка.
Извини ме, почвам вече да те разбирам.

*
Село без коне.
На подковата кацна
конска муха.

*
Подземно движение:
в метрото
мисъл за отвъдното.

*
Търси под вода
теле-
визия.

*
Броим се:
Аз съм едно към едно,
ти си пет за четири.

*
Мъжкарана.
Остави на мъжа си
мъжка рана.

*
Държа ти ръката.
Държа те в прегръдка.
Държа на тебе.


Две сестри

Зора.
Със същите букви
от родната кирилица
изписвам името
на нейната скъпа близначка:
Роза.
Драги приятели и роднини,
другари и господа,
мила родино,
страна на розата
(и на зората).
Още в ранната утрин
полейте дъха на розата;
за усмивката на зората
отворете широко
прозорците на деня.


Поглед към времето

На пейката чакам тролея
с вестник в ръце...

Слънчевата система
вече се приближава
към центъра на галактиката.
След двайсет и пет хиляди
земни години
нейната орбита ще ни върне
на същото отдалечено място.
А дотогава?
Ще се разместват наши полюси
на арктически студ
и екваториален зной...
на повърхности и дълбини...
на доброто и злото...
Циклони ще сриват градове
и наивни представи...
Пътищата ще станат подземни...
(Ще изчезне ли днешният
подземен свят?)
В пещерни жилища и души
ще има ли място споменът
за човешките времена?...

Идва тролеят.
На седалката за възрастни
отново разтварям вестника.
Бъдещето
сега
го заменя
историята
на млада любов.



Димитър Стефанов е роден на 20 март 1932 г. в село Шумата (сега Денчевци), Дряновско. Автор е на четиридесет книги със стихове, есета и миниатюри и има двойно повече издания на преводна поезия и проза от чешки, старочешки, словашки и други езици. Той внася нещо по-различно и ново в литературата със своите всекидневни сонети и лирични поеми, с първата българска хайку стихосбирка "Гората на глухарчето" (1988), с двете си книги хайбуни "Невидимости" (2005) и "Видимости" (2016), с нонсенсовите си стихотворения-небивалици за деца и възрастни "Врабче в Балчикчирик" (2001). Носител е на високи наши и чужди награди за своето творчество и преводаческа дейност. В чужбина са издадени седем негови поетични книги, негови творби са преведени на повече от двадесет езика. Почетен доктор по литература на Световната академия за изкуство и култура.