Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

13 Декември 2017 | Сряда
 
вход регистрирай се

На първа страница

Спомени

Как и кога ще се прероди списание "Родна реч"

Моето "аз" ще се пречка навсякъде в споделеното тук, но нали съм единственият жив свидетел на събитията от онова време

11. Август 2017 , брой: 156   466   0



Кирил Божилов

За началните десетина години на сп. "Родна реч" никой никога не се накани - или не бе поканен, да напише макар и няколко странички. Уви, все още жив свидетел (съучастник) на това събитие съм само аз. И - искам-не искам, моето "аз" ще се пречка навсякъде в споделеното тук: за малкото незабравено от онова време, преди и то да изчезне съвсем...

В късната есен на 1956 г. ЦК на ДСНМ разгласи добронамереността си да издава още две свои списания: "Млад кооператор", но и "Родна реч" (за средношколците).
Вече имах над сто изрезки от мои публикувани материали (самонасърчения). Престраших се и аз да кандидатствам за работа - в някое от двете списания. Занесох купчинката изрезки в сектор "Печат" на ДСНМ, там написах и кратка автобиография.
След около един месец може би, на 14 декември - окуражен, се намерих в стая, където временно бе отседнал Тончо Жечев, от ръководния състав на ДСНМ, инициатор за създаването на новото списание "Родна реч" и назначен за негов зам. главен редактор.
Какъв го запомних: строг, с перчем над очилата... И делови:
- Направо ще ти призная... Омръзна ми да звънят откъде ли не, да назнача на вакантното място - за литературен сътрудник, техни съпруги, дъщери, племеннички, приятелки и какви ли още не, а на мен ми трябва човек, с когото да вършим сериозна работа... Ето!
Издърпа от бюрото си зелена папка, подаде ми я:
- Вземи... Това са ученически творби, четени по Радио София - дадоха ни ги "назаем". Твоята задача засега е да подбереш стихове и други материали за първия брой на нашето списание; после и сами ще си ги осигуряваме. Рубриката ще се казва "Първи стъпки". Седни там, моля те, на онова бюро и започни своята работа.
Колко ли преживелици от моето дълголетие завинаги съм забравил, но завинаги запомних този "монолог" на бъдещия член-кореспондент на БАН Тончо Жечев.

* * *
Без да се почука, влезе сравнително млад мъж, но почти оплешивял. Тончо Жечев ни запозна: това беше вече одобреният технически редактор на списанието - Виктор Ненков.
- Виждаш ли чантата му? В нея е събрано всичко, което имаме наше. Преносим багаж... Ти ще си намериш друга чанта - за ученическото творчество, което - вярвам, няма да е малко.
С Виктор Ненков (Вики) щяхме да бъдем заедно 15 години - винаги сближени от най-трайно разбирателство в общата ни работа.

* * *
Дадоха ни самостоятелно помещение в съседната сграда - на изд. "Народна младеж" (ул. "Калоян" 10); на третия етаж - малка стая и до нея още една, още по-малка: за главния редактор и за зам. главния редактор.

* * *
Скоро Тончо Жечев ми даде адрес на бул. "Сливница", там да намеря Драгомир Асенов (редактор във в. "Работническо дело"); и да му предам: да идва на работа при нас, всичко е уговорено където трябва.
Драгомир Асенов ме посрещна разговорлив, това навярно е и дар: веднага да доближиш човека до себе си. Изпрати ме с пожеланието си:
- И там нали ще си говорим за култура...
Беше вече 31-годишен, вече беше отпечатал повестта си "Нашият взвод" - разпространила му бърза известност.
А в редакцията - от първия ден, от първия час: забележително чистосърдечен, прям, откровен. Помоли ни, настоя: да се обръщаме към него с малкото му име. Постепенно усещахме неговата непроменима човечност, неговото постоянно уважение, закрила (и социална). Такъв навярно си бе по рождение, а и с изживяното в сиропиталище - осъзнаващ какво значи да получиш, но и да дадеш на някого необходимата му топлота, разбиране, съчувствие, подкрепа.
И тъкмо той създаваше в нашата стая великолепната атмосфера за разговори с изтъкнати сътрудници - със своите всестранни интереси, със своята организираност, работливост и неоспоримо влияние в творческите среди; със своята способност да поддържа спокойствие и бодрост, и доверие край себе си.
И със своята огромна култура.

* * *
В редакцията ни пак се отби един сътрудник - безспорно можещ, знаещ, ерудиран автор. И пак заразправя на Драгомир колко материали е публикувал през месеца, колко очаква да излязат, колко още е приготвил, например: за еди кой си художник от Италианския ренесанс.
Драгомир, вгледан във вестника пред себе си, сякаш го слушаше разсеяно, но се сепна:
- Кой, кой?
Сътрудникът, явно смутен, повтори горе-долу същото име.
- Няма такъв! - отсече Драгомир, поклати към него показалец. - Не измисляй!
Оня - изненадан, объркан - запремига, извини се: просто бил искал да се пошегува...

* * *
Вакантна остана само длъжността главен редактор, мълви довяваха до нас какви ли не имена: на писатели, отказали поканата (дори за това, че заместник ще им е организационен работник), но и други - напиращи как ли не за тази длъжност.
Но за главен редактор, малко изненадващо, бе определен Емил Манов. Изненадващо, защото той - гимназистът от антифашистката бойна група на Никола Ботушаров, политзатворникът с тежка присъда, офицерът от БНА и авторът на няколко книги, бе публикувал в сп. "Пламък" своята новела "Недостоверен случай". Новелата, почти тайничко одобрявана или дори възхвалявана, но и остро отричана, бе му стоварила неприятности. Ето че отново му бе предложено доверие, прието от него.
С главния редактор - нов формат и нова корица на "Родна реч".

* * *
Един ден главният ни редактор влезе в нашата стая: весел, с тънка усмивка, подсказваща ни изненада:
- Отпуснато ни е още едно щатно място, за редактор на учебните теми. Само че... с щата ни е изпратен и редакторът! След малко ще се запознаем с него...
След малко наистина се запознахме: казваше се Надежда Грозева. Съвсем скоро вече й казвахме Надя. Тя допълнително внесе в редакцията ни спокойствие и задружност.

* * *
От кн.6 пък имахме и редколегия, при това - каква редколегия: Ефрем Каранфилов, Георги Джагаров, Стефан Дичев, художникът Георги Павлов-Павлето. И какви обсъждания на всеки брой: с точни преценки и препоръки, с вметнати духовитости, умозаключения, с приятни закачки, литературни новости и мнения...

* * *
Нещичко и за "Първи стъпки"...
Още в бр.1 - добра изява на Матей Шопкин от Търново, Николай Драшански от Ловеч и Марин Колев пак от Ловеч, Коста Терзиев от Елена.
Но - и на Лиляна Михайлова от Пловдив; с особени надежди приехме нейното творческо развитие и не сбъркахме: тя се утвърди и като блестяща белетристка, и като отлична сценаристка на игрални филми. Тук: нейното първо стихотворение в "Първи стъпки".
После тръгнахме из училищата - столични и в страната, да откриваме литературни кръжоци, да се срещаме с даровити средношколци. Започнахме да получаваме и техните ръкописни писма, писмата все повече се увеличаваха. Така заявиха своите имена Александър Шурбанов от София, Тошо Лижев от с. Стражица, Петя Цолова от Търговище и още, и още...
Но: и Григор Ленков.

* * *
След поздрава си в редакцията Драгомир обикновено питаше: "Нещо ново?" Веднъж го изпреварих: Имаме нещо наистина ново - ученик от Електротехникума "С.М. Киров" в София ни е изпратил стихотворения, те - според мен - са много добри. Стига да не ги е преписал...
Защото - вече засичахме и такива хитринки!
Драгомир - още преди да седне, ги прочете:
- Браво! Опитай, моля те, да се срещнеш с него, покани го да дойде тук, да поразговаряме.
Този ученик се казваше Григор Ленков.
И той дойде в редакцията: тих, скромен, срамежлив дори от похвалите.
- Абитуриент си, а после накъде? - попита го между другото Драгомир. - Ще кандидатстваш ли българска филология?
Не, обясни Григор, учениците от техникумите не могат да кандидатстват там. Драгомир сепнато се позамисли, изпрати го с пожелание най-успешно да завърши техникума. Ето че дойде и колежката ни Надя, тя също прочете стихотворенията, ахна. Драгомир й обясни разпоредбите за приемането на студенти в Софийския университет:
- Надя, какво ли бихме могли да направим за него? При това той е от село - от софийското Опицвет...
Надя се поусмихна окуражително:
- Ще видим...
Единственият случай, когато тя ни се показа като съпруга на министър; да, Григор бе приет в СУ (бъдещ зам. главен редактор тъкмо на сп. "Родна реч"!) Уви, загина твърде млад: блестящ преводач, без да доживее издаването на своя стихосбирка. Да си припомним два стиха от абитуриентското му стихотворение "Следа": "...как искам да почувствам, че и аз/ една следа в живота съм оставил."
Неговото искане още от свежата утрин на творчеството му е постигнато - най-вече с великолепния превод на "Евгений Онегин". И спокойно може да се обърне назад и да види, че след себе си, като по свежа роса, следа блестяща стъпките му бележат...

* * *
През следващите години в "Първи стъпки" сякаш "поникваха" нови и нови имена, все на бъдещи уважавани български творци; нека да спомена поне някои от тях: Петко Братинов от Толбухин, Екатерина Йосифова и Биньо Иванов от Кюстендил, Кирил Гончев от Коларовград (Шумен), Калина Ковачева от Свищов, Калин Донков и Георги Константинов от Плевен, Здравко Недков от Оряхово...
Но и от София: Симеон Хаджикосев и Славчо Донков, тихият Димитър Ценов и напористата му братовчедка Иванка (Ваня) Петкова (от моята красноселска махала "Изливо"), Петър Герасимов, Нина Андонова и Иванка Павлова...

* * *
Към края на третата годишнина Тончо Жечев вече беше в Москва, в Академията за обществени науки. Съдбата му ще го извежда все по-нагоре по върховете на нашия литературен живот. Неговият собствен връх: "Българският Великден" (1975 г.).

* * *
В редакцията често се отбиваше един млад човек от шуменското село Дивдядово, земляк на Тончо Жечев. Журналист, със заявки и в художествената ни литература - Герчо Атанасов. Скоро той защити своята заявка с първата си книга "Ленинград, интимно". А от 1960 г. беше редактор в "Родна реч" - със свой дял в укрепването на списанието (по-късно и зам. главен редактор).

* * *
След блестящия си успех с "Романът на Яворов", 80-годишният Михаил Кремен, сякаш да си поотпочине, започна да публикува и в "Родна реч"! - своите 26 "Портрети с цветни моливи" - документални четива за видни български писатели.
Веднъж влезе в редакцията, както винаги - тихо, вежливо, но и задъхан от триетажното ни стръмно стълбище. Изненадващо побърза да попита все така задъхано, а бяхме само двамата в стаята:
- Мога ли да разбера... кой е редактирал... моя материал от последния брой?
Помислих си тревожно: май предстои разправия дори от този толкова спокоен, възпитан, деликатен човек?
- Той е подменил три мои думи...
Помолих го да седне, той седна, пое си надълбоко дъх и каза вече със свойствената си вежливост:
- И тези три негови думи са много по-подходящи от моите... Искам да поблагодаря на редактора за неговия усет, за неговия вкус към красотата на българския ни език...
35 години съм бил редактор, но тогава - за пръв и последен път! - бях свидетел на чудноватия случай: автор да дойде в редакцията специално, за да поблагодари за уместно редактиране на негов материал.
А редакторът беше Герчо Атанасов.

* * *
В малката стая главният редактор Емил Манов изчиташе папката с материалите за следващия брой, оставена му на бюрото от Драгомир. По някое време главният редактор надникна при нас леко обезпокоен:
- Драгомире, знаеш ли... Ние сме пропуснали годишнината на Яворов...
Драгомир го успокои: ще я отразим! Взе бял лист и със своя рядко красив почерк след около петнайсетина минути изпълни листа с текст, без поправки.
При обсъждане на броя от редколегията, последна се оказа Мария Богданова - представителка на ЦК на ДКМС, уважавана - и за културата й - жена; тя започна изказването си така:
- Не зная кой е авторът на бележката за Яворов, но според мен, това е най-хубавият материал в този брой!
Всички се съгласиха с нея, Драгомир успя да скрие усмивката си, но не успя да удържи червенинката, преминала като сянка през лицето му.

* * *
За поредния ни семинар, през пролетната ваканция, да събеседва със сътрудниците на "Първи стъпки" прие поканата ни и Емилиян Станев. Младите сътрудници го слушаха с изключително внимание. А той говореше тихо, бавно, със затаено въодушевление. Трудно ми е да възпроизведа точните му споделености, но започна с гордостта ни, че имаме собствена писменост; че българският език е същинско съкровище. За съжаление, във всекидневното ни общуване ние използваме смущаващо малко думи. А в родния ни език те са впечатляващо много повече. Дълг именно на творците е да ги откриват и с произведенията си да обогатяват и речника на читателите си. Думите! Ами да не забравяме и значението на представките и наставките, на предлозите и съюзите, дори на причастията. Да си припомним само скромната представка "по" - какъв нежен нюанс придава, например: "говорихме - поговорихме", или "набрах - понабрах" и т.н. Във всяка негова изказана мисъл - лъх от обичта му към българския език!

* * *
Емил Манов бе повикан да е подпредседател на СБП, за главен редактор бе утвърден Драгомир Асенов. Той си остана в нашата стая, на своето бюро, със своето непроменимо обаяние - като ръководител и човек...
И така нататък: "Родна реч" - с възхода си по удължения път през годините!

* * *

Трудно ми е, неудобно ми е - в този кратък закъснял спомен - дори да спомена: как "Родна реч", при значими обществено-политически промени у нас, постепенно изнемощя, стихна и... изчезна.
И ако някога сп. "Българска реч" (1926-1944 г.) възкръсна като сп. "Родна реч", кога ли и в кое ли списание ще се прероди сп. "Родна реч"?


Авторът в "декемврийския" си вид - 1956 г.

Година първа, книжка първа, художник на корицата - Борис Ангелушев


Тончо Жечев


Лиляна Михайлова и нейното стихотворение "На мама"


Григор Ленков


Драгомир Асенов


Емил Манов и негова книга с автограф


Михаил Кремен


Емилиян Станев

 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"