In memoriam

Македонско хоро
               
            Добрият пастир полага душата си
                        Св. Климент Охридски


Тежки стъпки. Тежко хоро. Тъпчем душите си.
Отместваш крак, но стъпиш ли, пак тътне земята -
стене тъпанът, гайда ручи, кларинета плаче,
врекли са ни на старо хоро от самото зачатие...
Смутно слънце в хоризонта кръжи. И прижуря.
Пролет е. Гергьовден е. Но цъфтеж не дъхти
в това силно хоро, в тези разтърсващи стъпки,
всеки в болката си гори. И от болката тръпне.

    Гълъбе, бели гълъбе, тичам след твоята сянка
    сестри и братя си търся, родата да си позная,
    род да си имам и име, кладенец с жива водица,
    двор за дечица и памет, дето не помни раздяла...
Гълъбе, бели гълъбе, следвам си твоята сянка,
нека ме водиш далече, силата да си усетя,
да скърша тая тегоба, дето лежи на сърце ми,
място да си намеря за гроб, но и за наследство,
да знам, че пазя в кръвта си мое си име и вяра.
Гълъбе, бели гълъбе, ритъмът в моите стъпки...

Тежки стъпки. Тежко хоро. Тъпчем душите си.
Отместваш крак, но стъпиш ли, пак тътне земята -
стене тъпанът, гайда ручи, кларинета плаче,
врекли са ни на тежко хоро от самото зачатие...

    Места си плиска водите, оттатък Струма лудува,
Вардар си дума молитви - влачат си кърви и мъка,
поят си с болка земите, разкъсани и раздробени...
Хищници кроят границите. Тровят ядно съдбите ни,
трият гробовете с памети, писмена и сказания..

Гълъбе, бели гълъбе, тичам след твоята сянка...
В езерата на Преспа и Охрид, и на Дойран в окото
се оглежда родът ни.
      Там е закотвен духът ни,
там е заровен дълбоко нашият корен за вяра,
там на високото слово е върхът и надеждата,
там е на Климент камбаната с будната си дружина,
будна зорница в сърцата, де е зора зазорила,
проглас към Светото евангелие, дето денят ни повежда -
тъй са предрекли светците - езикът е знак за Родина.

Тежки стъпки. Тежко хоро. Тъпчем душите си.
Отместваш крак, но стъпиш ли, пак тътне земята -
стене тъпанът, гайда ручи, кларинета плаче,
дар ни е това тежко хоро от самото зачатие...

    Гълъбе, бели гълъбе, не ме оставяй на мира
    да тичам след твоята сянка, словото живо да сея,
    словото кърми душите, словото е памет и сила.
    Без книги са голи народите, така е казал мъдрецът,
    те са оръжие с бъдност, за славяните мост и закрила,
и глухия да чуе молитвата, святата наша молитва,
    писана с кръв по историята, да оцелеем в земите си.
    Грее над Духа ни звездицата, пътеводната, ясната,
бди над рода ни и пази българското ни име!

Тежки стъпки. Тежко хоро. Тъпчем душите си.
Отместваш крак, но стъпиш ли, пак тътне земята -
стене тъпанът, гайда ручи, кларинета плаче,
свято ни е това тежко хоро от самото зачатие...


Светите Седмочисленици*
към фалшификаторите
на историята

                "Македонците са най-големите фалшификатори на балканската история и ще си прокълнат майчиното мляко, че се отказаха от Свети Климент и Свети Наум."
        Из книгата "Това съм аз" на Любчо Георгиевски

Не изтривайте старите хроники. Не избождайте очите си,
нажежен е ръжена на ослепелите войни от клетвите.
То, длетото в ръцете ви с язви и грях ще ви кити,
оглушеете ли за истините, ще ви презират и мъртвите...

Не съзиждайте фалшиви крепости. И камъкът има душа -
душата му, пристан за памети, ще гравира имената ни.
Камъкът е наниз свидетелства - с неопетнените си сетива
в него се подвизава времето. И е нишан за живите.

Но какво сме без памети? Как ще изтриете гените? -
те в плътта са кодирани и след смъртта ще ни следват.
Вещи са и вашите кости, като находка след време
ще са купчинки мощи с точен тест за наследство...

Сукали майчино мляко, честни ли сте с дълга си? -
словоблудство e текло в предателските ви вени.
Колко гроша ви плащат за търг с родови корени? -
адът ви в болната психика е сатанинско падение...

Каква следа ще оставите? - промити, безлики мозъци -
кой ще опази земите ни от хищно нахлуващи набези?
На ход е славянската азбука, обходила родови полюси -
словото е мост и светилище - животворното ни завещание!


* Кирил, Методий и учениците им Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий



***

Без крила ли? Летим с възрастта на мечтите,
всеки сезон от живота ни носи своя си свят,
трупа нови мелодии... И стеле в душите
горчив и сладък нектар, разнороден по цвят...

На странен век, на рисков ръб сме приседнали -
земетръсно ни вграждат в минирани делници,
но духът ни е жив, с яко мляко откърмени
сме със страст за живот, на жилка наследници...

Да разбираш и следваш мечтите днес е изкуство,
от просторите с минало блика и грубост и нежност -
сам изтръгвай искрите, с тях и вярното чувство
да отглеждаш в душата си и любов, и надежда.

Нека буди се утрото с мекия шепот на мислите,
и светът от контрасти да застива в усмивки,
възрастта е движение, времената, годишните,
носят цвят от реалности със съдби многолики.

Без крила ли? Летим с дързостта на мечтите,
всеки сезон от живота ни носи своя си свят,
лее страсти и пориви... Наслоява в душите
горчив и сладък нектар, разнороден по цвят...


Фреска

Тъжни и протяжни песни. Лице с българска съдба...
В есенните листопади свети мраморна слана -
утре ще е всичко черно, ще се слягат стрък след стрък
и земята ще захрани себе си за бъдещ кръг...

Ще задишат луди хали, ще се сменят дъжд и сняг,
портите ще ни притворят зад изстиващия праг,
мислите ще проговорят - и дълбок напевен глас
ще те плисне като прилив с болка, но и жив захлас -

неочаквано, неволно, наслоеното ще вземе връх,
бликналата изненада ще поеме после дъх -
ще излее скрити чувства, тръпките за свобода
в гърлото ти ще завихрят воплите на песента,

ще усетиш че света е кълн и в твоите гърди,
никога не се сбогувай с плодоносните тъги -
те са чар, крепят душата и пречистват паметта,
благостта не е надежда, но разлиства чистота...

Как ще обясниш че в тебе, зрее, стене значен вик,
и се ражда неотменно песента, но с твой език,
изповед е всяка дума и без грим твори съдба,               
тя те води, тя разтърсва позивите на кръвта...

Тъжни и протяжни песни... Ехото и бъдността.



Късна импресия


Какъв сезон - изтрива плавно цветните ми сънища,
обезлиства клонките, чернеят птичите гнезда, -
лениво слънце мята есенни и къси пътища
без знак за сянка - трепти в овала зимна пелена...

Един поет, един земляк, взриви и моите илюзии,
в косите ми разровил сняг, поведе ме по свои нишки,
наля ми в гърлото напев, събуди с точни думи
кристални капчици роса, зася фиданки с вишни...

Усетих Тракия, закотвил корените си в пръстта
раздиплих  родови наследства и видения -
от сокът в пъпната ми връв, вродената следа
наля и плод, зася в чертите ми доверието.

По детски бос, възкачвам пак тепетата на Пловдив -
преди зори припалвам слънцето от своя връх,
ах, как тържествено тупти от жар сърцето ми,
когато кръгозорът запламти с тракийски дъх...

Това е полет на духа! Обгръща ме съдбовно ехо.
И заземен въздигам образите на страстта си.
Присъда ли е да си дълго жив? - вятъра в полето
е моята въздишка, в гърдите ми е пулсът на света...



Долината на розите


Между две била на планини, където късно зрее
от студ дори умът и преспите до май все сеят
по вятъра вълма от снегове,
където вълчи вой се влачи след стадата

и гегата е символ на неверие и правда,
където всеки ден е гордо оцеляла болка -
тук векове  от закъснелите звезди на пролетта
цъфтят загадъчни съзвездия от рози -

те са изсмукали най-ценните уханни прения,
обходили са тайните оброчища на странни билки,
с цветовете са въздигали дири от видения -
и на берачките окъпали ръцете с ранната роса,
извайват в розоварните и облик и душа -
света даряват с най-ароматната религия.


Поверие


        Бяхме на лов. И той взе, че уби бухал,
а това си беше лоша поличба...
                          Йордан Радичков

Да убиеш бухал, сляп за светлината,
значи да изровиш своя кръст,
блатна мъст обрамчва те с разплата -
чакай повиквателна от пръст...

От летлива мисъл чакай бреме,
по проядените пръсти от барут
мрачен сън ще коронясва семе
с пипала, където тръпне смут -

не проклинай тъмнината, светят
две на бухал дебнещи очи,
ще те хапе бяса на поверия,
хищникът у теб ще те руши...

Всяка кръв е бременна агония -
стреляш ли, за гроб земята ровиш...


Поетът


Поетът е къщовник, езикът по рождение е негов дом,
обхожда времето пеша. С валса живителен на думите
облагородява хорските души и сънища - от страстта
в накървавените му търсещи очи, отрудени от знание,
звъни поезия и глад. Заченато в безвремието бъдеще!
С протегнати ръце на лунатик неспирно се сражава
с житейската си паника. Разравя с помощта на вятъра
жаравите класила нежност... Когато побеждава,
в сърцето му говорят струните на стройна арфа.

Съгражда светове. Узрее ли по вените му бунт,
гневът му не признава брегове. В такъв момент
сърцето може да разцъфне в кърваво-червена роза -
с кръвта си може да гравира утрото на своя труд...
Събира сам в сгъстени строфи усилни дни и образи
и узаконява словото да бъде силно като хляба.
С угрозата да е прокълнат, засява своята тревога
в утробата на времето. Усмивката му сее вяра...




Павел СЛАВЯНСКИ (1938-2017). Роден в Пловдив. Автор е на книгите с поезия "Зрелостта на лятото" (1978), "Спасено слънце" (1992), "Моделиране на възбудата" (1992), "Отгласи" (2003),"Поднебия" (2005), "Пръски от лава" (2008) и др.
По негови поетични творби са изпълнявани симфонични поеми на международните фестивали във Варшава и София, както и от симфоничния оркестър на Френското радио и телевизия в Париж.
На международния фестивал за естрадни песни "Златният Орфей" - 1975 г. за текста на "Песен за българката "е награден със специалната награда за най-добра песен на гражданска и патриотична тема.
Превеждан е на английски, френски, арабски, полски, румънски и други езици.