Сред преданията и тайните на свещената планина

Елена Алекова

Истинска отрада е през непоносимите летни горещини в столицата да се окажеш някак изведнъж в прелестните прохладнини на Родопите. Далече от градската суета, от шума и грохота на монотонните всекидневия, от оранжевите и червените кодове, от (само) лошите новини, от трескавостта и нервността по улиците и по коридорите (на властта). В светове девствени и лъчисти както при Сътворението. В които само бързеите бързат - леденостудени и чисти като сълза. Където всичко е спокойно и тихо, достолепно, с усещане за близкост, проникнато от топлота - величествените скали, опиращи в небето; гористите масиви, лизнати тук и там от корояда; слънчевите поляни, прошарвани от жълт кантарион и пъстропеперудени ята; стръмните чезнещи пътеки, извеждащи до зашеметяващ простор или нещо неочаквано; сенчестите пътеки и закътаните в шумака чешми, построени в памет на отишли си хора, чиито имена за нас са вече единствената памет за това, че са живели.
Обикновено делят Родопите на Източни и Западни, на ниски и високи. В науката. Но Родопите не са само географско понятие. Родопите са СВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА. Тя все още крие много тайни, но и разкрива тайни. Едни разкрива, други поглъща, за да ги разкрие на други хора след нас, по-способни да ги оценят, по-достойни, по-чисти - поне ми се иска да е така, защото истината и знанието не бива да изчезнат...

* * *
За да се докосна до СВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА, в обиколките по землището на Мугла всяко лято имам задължителен маршрут - към Карлък, втория по големина връх след първенеца от планинската верига Голям Перелик (2191 м). Там преди време и християни, и мюсюлмани спретвали курбани, ходели на поклонение, ако и днес вече да се е позагубил споменът защо точно там са ги правели. И ако съм сама (в района има мечки), ако няма достатъчно време (от ранна утрин до късно вечерта) или времето е лошо и няма как да се изкача на върха, навестявам местността Черквата. Този път бяхме с Ася, но разполагахме само с половин ден, затова отидохме до Черквата. Знае се, че в мугленското землище преди векове е имало три църкви - "Св. Елена", "Св. Богородица" и още една, чието име вече не се помни. От тях са останали само основите, а от едната и името на местността - Черквата. Само че... преди 10-12 години тук все още основите на някогашната черква личаха, а сега бяха изчезнали, сякаш наистина потънали, както се казва, вдън земя. На тяхно място - трева, трънаци, сплъстена земя, тук-таме - разхвърляни камъни, вкопани в пръстта. А над тях - четири двойки белоглави орли пореха небето, явно обезпокоени от нашата компания. Някога бях направила снимки на местността, но дали ще ги открия след множество снимки откъде ли не из папките в компютъра? И какво, че дори написах тогава нещичко в книгата "Отвъд думите" (2007) за основите на черквата, които все още се виждаха, след като тях вече ги няма? Ако тук не останат хора, ще се заличи и споменът за тях и дори името на местността, ако въобще ще има кой да го споменава, ще извиква само недоумение - каква черква, моля ви се, насред пустошта! А наоколо - простор и красота. И отсреща - могъщият синьозелен Карлък, потънал не в мъгла, както пее девойката, огряла целия свят "от изник сланце до заник", а в сенки и светлина, опрял в самото небе.
Защо тук може да не останат хора? Защото Община Смолян ведно с държавата правят всичко възможно да затрият селото. То е единственото село в общината, пътят към което от 20-25 години е за ремонт, но не се ремонтира и с всяка изминала година става все по-лош и по-лош. Въпреки старанията на общината и на държавата обаче селото все още се държи. Но докога?... Не разбраха ли най-сетне някои общинари и държавници, че държава на инат не се гради и село на инат не се затрива, че само стъжняват живота на хора, чиято съдба по временно стечение на обстоятелствата зависи от тях и че това рано или късно ще им се вмени за грях? Поне не се ли сещат, че със затриването на едно българско село, затриват не просто самото село, но и страници от историята! А историята не се измерва с пари, още по-малко с комплекси и нечии себелюбия... Явно не са разбрали, нито се сещат... Да не говорим, че водата на Пампорово е хваната от Яза - сърцето на Мугла, а и че ден след ден от Мугла за Смолян се извозва първокачествен дървен материал. Явно джобовете, в които този дървен материал потъва, са толкова бездънни, че няма как да се намерят в тях пари за ремонт на пътя. А става дума само за някакви си 20-25 километра....

* * *
Някога един от чичовците ми имаше пчелин непосредствено до Казанджи дере (така местните наричат Казаните - чудно красивия природен резерват, който се намира на един-два завоя от селото по пътя към Девин). Някога... защото преди няколко години пчелинът бе бастисан от мечка, а после и чичо ми си отиде от тоя свят. Вече и пътят към Девин отдавна е непроходим. Десетината моста по него са срутени и реката, и гората го превземат метър след метър.
Казаните са някакво слънчево-лъчисто съчетание между камък и вода - толкова прелестно, че чак изглежда нереално. Докато вървя по пътека, която ту се скрива, ту изскача ненадейно изсред камънака, ме настигат две момчета. Те, сигурна съм, по-нагоре ще преодоляват страховете си. Като деца и ние изпитвахме там смелостта си, скачайки от високото в един от вировете.
Но и на тази дива, прелестна красота на Казаните ще се любуват след време само дивите орли. Не се сещат някои общинари и държавници, че със затриването на едно българското село, затриват и България! В главата ми неволно се появи и отзвуча призивът на Щастливеца "Опознай родината, за да я обикнеш!" - като противовес на чиновническото безхаберие. Но и като магическо заклинание...


Изглед към Мугла


Казаните                                                                                                  Преодоляване на страха             


Коне на свободна паша