Родилното петно на ДУМА

"Най-големият ми грях е, че не успях да превърна "Дума" в стока или в слугиня. Защото не исках". Кога Стефан Продев написа тези думи? Преди 15, преди 16 години? Върви времето и ей на, аз вече съм единственият човек в редакцията от основателите на "Дума" - вестника, който се роди на 4 април 1990 г. и бе Продевата "Дума" до юни 1999 г. Девет години от 27-годишната история на вестника, които като родилно петно никога не може да бъдат изличени от съзнанието на онези, които го правеха.
Вестникът е екип, оркестър - един ако свири фалшиво, отива цялата симфония, а утре трябва да не ви е срам от това, което сте написали, казваше в прекрасните мигове вечер, след приключването на поредния брой, когато се събирахме на раздумка. Апатични текстове и голи хули по опонента не търпеше, ценеше аргументираната Позиция. Имаше "кървави" спорове, но на другия ден никой никому не държеше карез. Не помня да е упреквал някого за текста му, но при успех не пропускаше да каже: "Страхотно си го написал!" А най-страшното, което помня, беше лицето му в деня, когато се върна след оставката си като главен редактор на "Дума". Който е минал през това училище, има първите 7 години. Във всяко отношение. 
Наричахме го Шефа, а той не обичаше да му казваме така, но го търпеше. Всъщност в "Дума" и досега няма началници и подчинени, има съмишленици и може би в това е отликата на вестника от всички останали медии. Редяха се през годините главни редактори и издатели, журналистите в редакцията се сменяха, едни си отиваха, идваха нови, но родилното петно избиваше - свободният дух, нравствената и професионалната независимост и нетърпимостта към всякакъв диктат, заложени от Продев, се просмукваха в новата генерация и вестникът си оставаше верен на качествената журналистика, отговорен, волнодумен и достоен. Не защото е безгрешен, а защото е честен.
А честният вестник, като честният човек, не живее лесно. Първо, защото не може да бъде купен, а значи беднотията му е спътник, и второ - защото самото му съществуване е непоносим упрек за нечистите съвести и те, ако могат, биха го удавили начаса. Мнозина - свои и чужди, се опитваха да го направят през годините. Едни го боготворяха, други го анатемосваха, но такава е съдбата на бореца. Нито един главен редактор не е понесъл толкова удари, колкото се изсипаха по Продев, а и по неговите журналисти. Ако някои отиваха другаде, беше за повече пари, но напускаха плачейки, буквално. Защото знаеха, че напускат семейство, каквото никога повече няма да имат. Семейството на един вечен ремсист, който приемаше хората като съизмерими с чистотата на неговите помисли и пориви, със съпричастността му към всеки страдащ и унизен и с неистовата му нетърпимост към злото, към лъжата, към съсипването на България, към предателството спрямо лявата идея и спрямо социалистическата партия. Тях възприемаше като нещо свято. Затова не прощаваше кривите стъпки в собствените й редици. Не се побоя от никоя истина, не остави без реакция нито една лъжа и хула, каквито и тогава, и сега се сипят върху лявото, защото смяташе, че подметеното под килима зло ще стане голямо и ще удави хората.
Е, имаше единици - от онези, които щъкат из медиите като прилепи на слънце, но понеже не можеха да се впишат в нрава на Думаджиите, бързо си отиваха. Не мина и без такива, които грозно предадоха Продев, а той им вярваше безгранично, докато се редяха до него...   
Времето си върви, но си е същото - нито съсипването на България е престанало, нито обедняването на българите и несигурността на битието им, нито са секнали пещерният антикомунизъм, целенасоченото опростачване и манипулиране на хората, нито малките и големи предателства - лични и национални. Напротив. Но животът продължава, борбата за лявата идея - също. Капитанът ни посочи курса преди 27 години. Той би бил честит да се борим винаги да има следовници, които няма да се примирят с блатото и ще имат правото, отговорността и щастието да кажат: "Ние пак сме тук!"