Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Септември 2018 | Понеделник
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Светът е малък

Независимата зависимост

Николай Коев

22. Септември 2017 , брой: 186   1092   0



След Съединението стигнахме и до Независимостта. Хубав ден за празнуване и осмисляне на онова, което се случило тогава, но става и днес по нашите географски ширини. Разсъжденията обаче все повече остават приоритет за намаляващите патриоти и онези, които професионално и с носталгия се ровят в историята, пък и задължително за призваните да изпъчат гърди на официалния церемониал. Мнозина българи просто възприемат 22-ия ден на септември като повод за тридневен отдих, а тези с по-големи възможности не пропускат да драснат към плажовете на съседна Гърция, за да възродят спомените си от завършилата скоро почивка през благодатното лято по същите места.
Трудно ми е да проследя всяка бримка по въжето, обгърнало в мъртва хватка обикновения българин. Толкова много са неблагополучията в неговия живот, че дори възприема еврочленството ни като приятен спомен от близкото минало, съпроводен днес с изпарени надежди за по-добра битност и справедливост. Клетият съотечественик дори не проумява как изредилите му се да го управляват го изоставиха с най-ниските пенсии и заплати в Европа, и не само. Как стана така, че съседни държави като Македония и Сърбия, с ограничен ресурс и далеч по-сериозни проблеми, осигуряват повече средства за своите граждани? Да не говорим за отдалечаващата се от нас Румъния и за бившите членки на Източния блок. Та къде е личната ни независимост днес в условията на повсеместна нищета? Може ли изобщо унизеният и бедният да бъде свободен?
Противниците на подобни разсъждения ще запеят приспивната песен за магистрали, пречиствателни станции, успешен туристически сезон, инвестиционна активност, благоприятна бизнес среда, постъпление от борба с контрабандата и очакван почти 4-процентов ръст през т.г. Дори ще се въздигнем в собствените си очи като своеобразна трансмисия между европейския клуб на богатите от ЕС (за някои от тях) и страните, подсмърчащи с надежда на прага на съюза от  Югоизточна Европа. Всичко това, извън хвалебствията и съмненията, бихме възприели нормално. Но ако и обикновеният български гражданин усети реално, и най-вече по джоба си, този сериозен "прогрес" във вътрешната ни и външна политика. А това не се случва вече над четвърт век, което обезвери нашенеца и го превърна в зависим дори от вечните си съмнения, че нещо в отечеството може и да тръгне към по-добро.
Нека неканени надникнем и в друга част от бушуващите мисли на българина, които засилват усещането му за зависимост и несвобода. Ако не участник като жертва, то той е съпричастен чрез медиите на трагедията в нашата действителност. Минава ли ден без насилие над самотни пенсионери от безнаказани роми, без измами, без убийства от алчност и самоубийства от отчаяние, без агресия в училищата и откровени тъпотии в образователната система. Тази, последната, обезбългарява методично подрастващите и подготвя голяма част от тях за трайна емиграция, за да се освободи повече място за рицаря на тоягата от Садово, който млати по главата учителя си по английски. Да не говорим, че се чуват гласове общопрактикуващите лекари да получават такса за преглед и от децата. До тях ли опряхме, за да запълним липсващите ви средства? При този демографски срив...
Преди честването на нашата независимост в Европа отбелязаха Деня без жертви на пътя. Посланията от общоконтиненталната инициатива са полезни, особено за самоизтребващите се източни европейци. По пътя на криворазбраната демокрация обаче като държава катастрофирахме тежко с навлизане в насрещното платно. Нахакахме се здраво и се класирахме на върха на опашката в Евросъюза. И как иначе, когато за периода след 1989-а много рушим, коленичим безропотно пред решенията на скъпоплатени еврочиновници, загърбваме чест и национално достойнство само и само да не разсърдим някого и той да не ни посочи с пръст като недисциплинирани членки на европейското семейство. Друг е въпросът, че в тази пъстра фамилия сме като доведеното дете, на което дават малко, но го и принуждават да брани общата къща от нашественици. На всичко отгоре му заповядват кого да обича и кого да мрази, защото последният бил опасен за неговата сигурност. Има ли значение изобщо дали одрипавелият малчуган изповядва една вяра със своя набеден руски застрашител, дали исторически и родово е свързан с него? Пък и си спомня, че два пъти точно той е воювал и донесъл свободата му.
Това си мисля в иначе хубавия Ден на Независимостта, който българите като патриоти почитат, но драстично много от тях са в плен на обръчите на различни зависимости. Тези рингове се въртят непрестанно като в цирк върху иначе неподозирано жилавата снага на Отечеството, което извършва манипулацията пред отбраната публика и понякога получава аплодисменти, прикрило лицето си от срам.

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"