Найден Вълчев на 90

Вик

Добър вечер, живот!
                Но кажи ми
ти защо - зъл, озъбен, жесток,
сипеш сажди връз моите рими
и ме гледаш такъв едноок,

свъсил вежди на глухия ъгъл,
с по три ключа заключил врата,
за да цъка часовникът кръгъл
над уплаха, беди, нищета...

Не те искам такъв!
Мойта лумнала кръв

стене, свети, готова е даже,
ослепен под високия свод,
да ме хвърли прострян на паважа
на шахмата в последния ход,

но да може тя в луда зарея
да изригне във някакъв май:
- Добро утро, живот!
                 И пред нея
да искрят светлина и безкрай...



Духът

Spiritus, spiritus!
              Ovidius

Ликува, плаче, тържествува
духът ми яростен и млад,
гласа на миналото чува,
а броди в бъдещия свят -
към него вихрено се носи
стихиен, горд, а и сломен
и като верен кръстоносец
сразен, но не и победен,
високо вдига светла пика
дори до смърт да го боли,
че битката му е велика
във свойта цел: или, или!

Дохожда час - за миг се гушва
във ретрото на свойте дни,
във стария им глас се вслушва,
отдъхва си и му сладни,
че там като във детско време
напил се с изворна вода
погледайте го - пак на стреме
как литва в свойта свобода
да жъне, зида и засява,
да пее вдъхновен и млад,
че трябва да се пресъздава
да, този ден, да, този ден.


Тъжна биография

Съвременнико мили, вгледан
към чаканите иднини,
съзря ли ти векът пореден
с каква те участ осени,
та нито пръв, нито последен
да си пред глухите стени
богат на минало и беден
на бъдеще и бъдни дни.


Горчива година

Горчивата година си отива,
гальотата й куцо трополи
и на челото ми две бръчки вбива
със своите две шини. И боли.

И свирят през душата ми направо
такива мокри ветрища, че аз
не знам какво бих рекъл и направил
във този чер като коруба час,

ако не беше пътят, който мълком
се спря пред хълмчето на мойте дни
и каза: Аз съм дълъг, дълъг, дълъг.
Стани. Подай ръка. И пак тръгни.


Ден в Толедо

И се мярка в най-ранните ми детски представи
високият каскет на един чичо Слави.
Машинистът на мелницата:
единственият омаслен гащеризон
на тогавашния шаечен селски фон.

После чичо Слави се изгуби.
И изгря в детското ми съзнание
тази страшна страна - Испания.
После татко надвесваше челото си бледо
над някаква карта и търсеше: Толедо, Толедо...
Оттогава ей тука във мен като гвоздей забит
стои това "Чичо Слави... Толедо... убит".

А сега съм в Толедо - при уличките му тесни,
при неговите къщи отвесни,
с невъзможната му музейна тишина
и безбожните му художнически платна,
с разкошествата на един ослепителен юг.

Ами аз чичо Слави като търся тук?

Нито кост, нито вест.
Вън от града - един ронлив сипей,
едно слънце - което ще ни разсипе,
високо небе, път през зеления превал,
пролетна земя, с която чичо Слави се е слял.

И едно миртово храстче, от което птиче слави
с простата си песен чичо Слави.



Власт и талант

Рим прокуди Овидий вдън глуха Кюстенджа.
Не при Тибър! При черното Черно море!
Рим - империя - гине и мре безнадеждно,
а стихът на Овидий не гине, не мре.



Нестинарска нощ

При всяко утро вгледан съм към изгрева,
простор жадувам, висина и полет,
но календарът с тъмното си стълбище
ме свлича непрекъснато надолу.

И ще намери ли приют душата ми
под нестинарската ти нощ, Българио,
във село със затворено училище,
във град със заличена жп гара?

Пищят виелици и зъзнат зимите,
летата ти златеят, но наесен
теб има те единствено в миражите
на юга твой и светлата му песен.

Сърцата все туптят и вие вятърът,
светкавици небето ти прогарят
и ехото повтаря в дефилетата
България, България, България.



Все така

Боже, Боже, колко стари книги
все това ми казваха, но аз
кули и стени срещу им дигах
и не чувах мъдрия им глас.

После гледах как кръвта се стича.
Топлех наранената си гръд.
Свивах се под удара на бича.
И все чаках праведния съд...

А какво след сметката излезе?
Все така животът си тече:
грешникът от рая ми се плези,
честният във ада се пече.


Епос

Бе глътка за орачи и жътвари
и бе завидна юлската ти участ.
Слетяха листи, жътви, календари.
Сега си мило счупено бърдуче.


Птицата

И вижте я птицата в утрото синьо
как пори нагоре, как жадно гребе
над ясни полета, над тъмни долини,
където е само небе и небе.

Насрещните ветри - добри пък и лоши -
все по-нависоко я вдигат и тя
се радва по птичи в приютите Божи
на изгрева, полета и пролетта.

Душата човешка - тя птица не е ли,
понесена нощем в стремежа си чист?
О, дайте й утро, зора, паралели,
простор за мечтите и въздух, и вис.


И все пак

И все пак - и във тишината глуха,
и в громола на врящия живот -
на Санчо Панса над търбуха
искри духът на Дон Кихот.



Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 година в с. Малка Брестница, Плевенска област. Завършил е Юридическия факултет в Софийския университет. Бил е редактор в сп."Български воин", в."Народна армия", сп."Септември", сп."Съвременник", главен редактор на сп."Дарители". Дипломат през 1996-1997 година. Председател на Съюза на преводачите в България през 1989-1991 година. Автор на над 20 стихосбирки, сред които: "На южната граница"(1953), "Малка повест"(1954), "Пъстра палитра"(1960), "Северна светлина"(1965), "Лунапарк"(1970), "Синьо цвете, влак, жена"(1975), "Златен август"(1977), "Написано на кленов лист"(1984), "Гигантски слалом"(1986), "Младата луна и старата луна" (2001), "Рай за грешни" (2003) и др. Публикувал е и произведения за деца. Неговото петокнижие "Попътни срещи" обхваща към 70 портрета на наши и чужди автори, с които се е познавал и е работил. Преводач на много стихове от славянски поети.
По негови текстове са създадени много популярни песни, сред които и "Една българска роза".
Носител е на орден "Св.св.Кирил и Методий"-първа степен, на наградата "Димчо Дебелянов", на наградата на Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България, на "Златния Орфей", на високи руски и беларуски отличия.