Емил или за възпитанието

Прибирам са вчера вкъщи и ги чувам Пеева и Колева си говорят на стълбището:
- Пеева, Пеева големи ядове си имаме около Емилчо! Огромни! Снощи пак пиян се прибра от училище! Ей така, нахлу в апартамента, хвърли тетрадката, дето му е по всичко, и се втурна в клозета да повръща. А след това, гледам го, седи пред телевизора, Азис съм му пуснала, да го разведря искам, ама ясно ми е - гледа екрана, но нищо не вижда! Терзае се детето, измъчва се, въпроси си задава, а отговор не намира!
- Какво? Да не би и на него, като на наш Иванчо, да му се е родило детенце? Ох, не слушат, Колева, не слушат! Говори му баща му, като седнат вечер на по бира, възпитава го: „Голям си вече, вика му, тринайсетгодишен! Аз на твоите години на „24-ти май” знамето на училището носех, а ти? Ми ползвай презервативи бе, мама му стара!” А детето мълчи, усещам, та чак жал ми става – разбира, че е виновно и само цигара от цигара пали! Не слушат, Колева, не слушат!
А Колева направо хлипа:
- Де да беше това, Пеева, де това да беше? – почти през сълзи описва семейната драма тя. – Миналата седмица Емилчо да вземе и да се обади на 112, че в училището им е заложена бомба! Обажда се детето и, то се знае, там веднага прекъсват занятията, пускат всички ученици да си отидат по домовете, пристигат полицаи, пожарникари, телевизии... И представяш си нали - бронежилетки, разните там кучета и уреди за търсене на бомби... Страхотен скандал! Щото, разбира се, бомба няма. Ама следствие има! И като разкриват органите кой какво и що, идват при нас и ни съобщават: така и така, Емил е виновен за цялата аларма! Питаме го вечерта с баща му: „Що така бе, Емо?”
- И той кво?
- Кво? „Нали знаете, вика, всяка сряда до два съм в „Друс, друс, Ганке ле”...
- Кво е па това „Друс, друс, Ганке, ле” – чуди се Пеева.
- Дискотеката „Лас Вегас”. Така сега я наричат децата помежду си. Щото са патриоти, към родните си корени се връщат – чалга и ракия, никакви Лас Вегаси и Холивуди! Та вика ни Емилчо: „До два в „Друс, друс, Ганке, ле” и кво пих, кво пуших – сутринта такъв хедейк ме цепеше, че ясно - каквото и „Преди употреба прочети листовката” да взема, няма да ми светне! Как сега да стана и на училище да ида?” Ма, викам му, може ли, мама, такива глупости да правиш? Леля ти Денка, снаха ми, медицинска сестра работи, а ти посредством бомбени заплахи отсъствията си ще оправяш! Ми само кажи и веднага ти се урежда медицинско – кеф ти бъбречна криза, кеф ти грип, кеф ти трамвай те блъснал! А Методи още по строг. Бърчи вежди, гледа го от строго по-строго и като мъж на мъж му говори: „Мързелив си, сине, мързелив! Аз, на твоите години, когато дядо ти на пролет нивите ореше, отпред воловете водех! Щото други бяхме ние, на работа бяхме научени! А ти от мързел направо ще се скапеш! Мързело те е, вика, долу, до спирката на автобуса да изтичаш. Оттам на 120 да звъннеш! Да вземе той и от домашния телефон за бомба в училището да се обади? Не ти ли е ясно, че за нула време ще те спипат? Толкова работа сега ми отваряш, има да обикалям по хелзинкски комитети и граждански сдружения, боркини за човешки права да търся, да обясняват те пред телевизии, полицаи и даскали колко чувствителен си и колко ранима юношеска психика имаш!”. Така му вика моят Методи и прав е, ама по едно време, кво му стана, като замахна и му отвъртя един шамар!
- Айде, бе!? – изпищя Пеева. – И после кво?
- Кво! Прибраха го в районното за двайсет и четири часа! За насилие над малолетен! Ох, Пеева, Пеева, само ядове с тия деца! Само ядове!

Права е! Наистина само ядове с тия деца!
И с родителите им!