Добър като дете и мъдър като столетник

Иван Вълов

Посланието на Трифон Кунев:
"Ти си млад и ще доживееш до времето, когато ще може да се пише и говори свободно, а аз отдавна ще да съм се разбрал със свети Петър по божиите работи за правдата и за кривдата. Ангел може и да не бях, но и с Дявола никога мегдан не съм делил и никога подръка с двуликия Янус не съм се разхождал... Качил се бях нависоко, а днес се мятам като риба на сухо...
...Когато престанах да бъда ЛАНЧЕЛОТО... ортаците потънаха сякаш вдън земя, останаха само неколцина, които не ме предадоха: Коста Петканов и Магда, Ангел Каралийчев, Илия Бешков..."
Тези думи дядо Трифон Кунев ми каза при наша разходка в тогавашния Парк на свободата през един от топлите есенни дни на 1953 г., когато няколкометровият паметник на Сталин, издигнат в началото на парка, все още не беше съборен. Това не ще да е било разговор между другото, а своего рода послание и... поръка някаква към мен, току-що навлизащия в тайнствата и дебрите на журналистиката и литературата. Още повече, че аз вече знаех много подробности не само около творчеството, но и от случилото му се, след като бе малтретиран, изтезаван и съден от тогавашната власт като съратник на Никола Петков и автор на добилите широка известност сред народа фейлетони в "Народно земеделско знаме" - "Ситни-дребни... като камилчета".
Константин Петканов почина на 12 декември 1952 г., едва навършил 60 години. Но затова пък Магда, Ангел Каралийчев и Илия Бешков всякога намираха начини да се виждат "случайно" с Трифон Кунев, понякога и в мое присъствие...

***

Познанството ми с Ангел Каралийчев водеше началото си от 1950 г., когато отидох при него в края на септември с поръчение от вуйчо ми Георги Ц. Матов, вече бивш дипломат. Знаех, че двамата се бяха запознали в началото на 40-те години, преди започването на Втората световна война, при едно посещение на група писатели в Цариград, водени от Трифон Кунев. Тогава вуйчо беше заместник-консул в Цариград и аташе по печата, и по време на пребиваването на писателите в Турция е бил не само гостоприемен домакин, но техен придружител и преводач. След отзоваването му от Турция поради "нелоялност" към профашисткото правителство на Богдан Филов, вуйчо продължил да поддържа приятелски отношения с писателите Каралийчев, Константин Константинов, Атанас Далчев... Към Трифон Кунев, близък приятел на баща му Цоно Матов (убит на 1 юни 1925 г. в Априлските събития след атентата в черквата "Св. Неделя"), той изпитваше почти синовно чувство...
Непосредствено след 9 септември 1944 г., когато Ангел Каралийчев се оказал заплашен от преследване и репресии, подобно на колегите му Димитър Талев и Фани Попова-Мутафова, Матов заедно с Трифон Кунев му се притекъл на помощ и чрез застъпничеството на Съюзническата контролна комисия (СКК) запазили Каралийчев от репресии. Може би и затова именитият наш писател ме прие с доверие и благосклонност.
Като член на Кабинета на младия писател, а и по-късно като журналист в Радио София (БНР), имах възможност да се срещам с Каралийчев. Търсил съм го и съм го посещавал по различни поводи: излизане на негови нови книги, писателски срещи, годишнини, преводи в чужбина, удостояването му с наши и чужди награди. Произведенията на Ангел Каралийчев са преведени на повече от 60 езика, а в чужбина са издадени над 100 книги с неговите повести, разкази и приказки...
През 1962 г. Ангел Каралийчев навършваше 60 години, роден е на 21 август 1902 г. в с. Стражица (сега град). Тогава вече много известен писател, завеждаше редакцията за детско-юношеска литература в издателство "Български писател". От това мое посещение излезе документално разказче със заглавието "Раждането на писателя", публикувано най-напред във в. "Народна младеж", а през 1982 г. - във в."Вечерни новини".
Ето и няколко откъса от него:

"Беше 1916 година. По това време в с. Стражица за войната говореха и малки, и големи. Един ден учителят по български език влезе в стаята на III клас, остави дневника и рече:
- Знаете, че днес ще правим класно, нали?
- Знаем - отвърнаха вкупом учениците. Страх и вълнение стягаше сърцата им. Класно беше това, не шега.
- Ще ви задам най-лесната тема - всеки да напише каквото знае за войната - каза учителят. Той седна на стола край масата, извади от джоба си книжка и се наведе над нея.
...Пишеше старателно и момчето с черната, ниско офъкана коса. От време на време то оставяше перодръжката и се замисляше. Все му се струваше, че не казва най-важното. Искаше му се да напише как той, четиринадесетгодишното момче, двамата му братя и сестричката им очакваха завръщането на баща си от фронта.
- Дано да се върне здрав и читав, че де ще се дяваме без него! - проплакваше майка им.
Момчето се навеждаше отново. Пишеше за черните парчета плат по къщите, за плачовете на жените. Пишеше за всичко, което тревожеше чувствителната му детска душа. Прочете веднъж, после и втори път написаното. Огледа се, затвори тетрадката си и тогава се случи най-нежеланото - върху корицата се пльосна голяма мастилена капка. Опита се да изтрие петното с пръст, но то се зацапа и стана още по-голямо. Как да предаде тетрадката си така изцапана!
Момчето направи малка хитрост, обърна тетрадката гърбом с мастиленото петно и плахо я остави върху големия куп.
От този ден третокласникът заживя със страх. Страхът, че ще го засрамят пред всички...
Няколко дни след класното учителят донесе тетрадките. Най-отгоре лежеше неговата, с голямото мастилено петно.
- Кой е номер осми? - попита учителят, като вдигна тетрадката.
Ученикът с черната остригана коса и пъстрокафените очи се изправи ни жив, ни умрял.
- Това се казва класно упражнение! Най-хубаво от всички го е написал!
Същия ден следобед той отиде на гости на учителя. В квартирата му имаше няколко етажерки с книги. Малкият се спря прехласнат пред тях...
- Прочети най-напред тези - каза учителят, като измъкна от етажерката "Андерсенови приказки", две томчета стихотворения от Вазов и "Бахчисарайски фонтан". Ако искаш да станеш писател, трябва много да четеш...
Три години по-късно един ученик от Търновската мъжка гимназия размахваше из училищния двор списанието "Ученическа мисъл".
- Вижте, вижте, нашият Ангел! - сочеше той на скупчените около него ученици страницата, на която бе отпечатано стихотворение.
Стихотворението "Орелът", подписано от техния съученик, се коментираше надълго и нашироко. Юношата от село Стражица получи прозвището Поета на гимназията...
Литературата влизаше вече в живота на селянчето и ставаше негова съдба... После редакторът на партийното списание "Нов път" Георги Бакалов посъветва поета да напише разказ. Така започна плодотворният път на сладкодумеца писател Ангел Каралийчев...

- Не пропускате ли все пак и още нещо от поетичните ви изяви? - го бях прекъснал, когато ми разказваше за сътрудничеството си в "Ученическа мисъл" и "Нов път".
Отговори ми, че първите му стихотворни опити били резултат от влиянието, оказвано му от различни поети. По неговото признание още като ученик и студент (той следва не литература, а химия) най-много се е увличал по Александър Блок.
- Просто - казваше той - поглъщах всичко, каквото ми попаднеше от този поет, стремях се да узная всичко и за биографията му...
В един от разговорите ни, когато го попитах кои други писатели, освен Александър Блок, от българската и чуждата литература може да нарече свои учители, Каралийчев отговори:
- Яворов - със своята поезия, Пенчо-Славейковите "Епически песни" и Йордан Йовков - най-вече със "Старопланински легенди". Поезията обичам повече от прозата и може би оттам идва силното ми трайно чувство към Пушкиновото творчество. И сега пак продължавам да мисля, че такъв певец от омировски мащаб в света няма. Не искам да бъда криво разбран, аз много харесвам  Шекспир, но преводите му у нас, а и на руски език не са от най-сполучливите.
Прекъснах го, защото по това време сред писателските среди много се говореше за преводите на Шекспировите сонети от Владимир Свинтила. Оказа се, че той вече имаше книгата, и се изказа похвално...
- Знаеш ли - неочаквано обърна разговора Каралийчев, че в края на XIX век, когато Александър Блок видял това чудо на техниката - самолета, той възкликнал: "Как може да летиш, когато нямаш сърце?!"
- Сърцето - продължи той - е потребно не само да понесе читателя към вълшебния свят на въображението, но и да направи от камъка жив човек, както е направил Микеланджело, когато е завършил своя безсмъртен Моисей. Великият скулптор застанал пред произведението си като пред жив човек, ударил го с чука по коляното и викнал: "Говори!"
Изкушавам се да предам, без какъвто и да било преразказ, голяма част от интервюто, което Ангел Каралийчев се съгласи да даде едновременно за радиото и за вестник "Народна младеж". Темата беше "Майсторството на писателя". Поводът - 60-годишнината му:
- Читателят познава дали са живи героите по думите, които авторът е вложил в устата им. Тия думи никога не трябва да се мерят с печатни знаци, нито да се броят на страници. Писателят, който запланува страници, а не картини, е загубен завинаги. Той лъже себе си, но се опитва да излъже и другите.
И друг път съм казвал, че винаги съм обичал да чета руската класическа поезия и проза, учил съм се от нея. Оценявам като първи свои учители Лев Толстой, Короленко, Антон Чехов, Гогол, с неговите "Мъртви души", Иван Сергеевич Тургенев с удивителните "Разкази на ловеца", със стихотворенията му в проза "Сенилия", с двутомника му "Писма"...
Все пак си позволявам да твърдя, че малцина са великите руски писатели, които познават езика на руския мужик, на обикновения човек от низините, тъй както го е знаел граф Лев Николаевич Толстой. Когато ние, група български писатели, посетихме Ясна поляна, служителите в Толстоевия музей-чифлик ни показаха една стара къща, която в началото на сегашния век е била селска кръчма. Там великият писател на руската земя е прекарвал много вечери, седнал до една маса не с шишенце водка отпреде си, а с бележник в ръка. Записвал е ония думи и изрази, които по-късно като потоци навлизат в романите и драмите му, най-вече във "Възкресение" и в народните му разкази. Покрай самия чифлик минава големият път за Тула. Толстой, както ни беше разказано, е спирал често бродещите пътници и ги е разпитвал що за хора са, по каква работа са тръгнали, откъде идат и накъде отиват. В техните отговори той е намирал всичко, което е потребно за един истински народен писател.
На въпроса как разбира ученето на един писател и кога той има право да нарича някого свой учител, Каралийчев отговори:
- Ученето от други творци е сложен процес, който трудно може да бъде проследен и невинаги се поддава на конкретен анализ. Във всеки случай да се учиш от някого, това няма нищо общо с другото - да му подражаваш или да се опитваш да приличаш на него, а най-малкото да го преразказваш със свои думи. 
Какво все пак е търсил в творчеството на руските си учители Каралийчев не скриваше:
- В Александър Блок и в поезията на Пушкин ме е вълнувало всичко, от Чехов съм се учил на краткост и завършеност на фразата, Лев Толстой пък е удивителен психолог на човешката душа, Тургенев ме впечатляваше с умението да съчетава образа на своите герои с явленията на природата...
Колко ли са били увлечените по лова и риболова между известните наши писатели е трудно да се каже. Емилиян Станев няколко десетилетия с ловна пушка на рамо опознаваше красивата българска природа. Елин Пелин сам казваше, че получавал болежки в сърдечната област, ако не отивал поне по няколко дена месечно сред природата. Подобно на Тургенев и този наш преголям майстор на словото остави превъзходни стихотворения в проза, наред с повестите и разказите си.
- Чел ли си поетичните бисерчета на Пелинко? - попита ме веднъж Ангел Каралийчев. - Ако не си, прочети ги, те никак не отстъпват на Тургеневите. Моите "подрумчета" имат по-скоро характера на афоризми, докато Пелинковите са баш поезия в проза, еле пък това за изворчето сред гората, от което никой няма да изпита сладостта му, тъй като рядко можело да бъде открито от хората...
Не се стърпях и за да разбере, че и аз познавам тези "поетични бисери", както той ги нарече, отговорих:
- Да, ама това стихотворение в проза всъщност е критика към хората на изкуството, които създават красиви творби, неразбрани и недостъпни за хората.
Не ми се искаше да се връщаме към мисията на писателя и другите теми около творческия процес, за които многократно бяхме говорили с Каралийчев, и затова му казах, че от дядо Трифон Кунев знам и за увлеченията му по риболова. Писателят като че ли бе очаквал подобен намек от моя страна, защото на устните му се появи лека усмивка.
- Знаеш ли, моето момче, риболовът е нещо подобно на крастата, пипне ли те, трудно има отърваване. Е, звучи малко грубо да се сравняват две несравними по емоционално преживяване понятия, но си е точно така...
Запалил се по риболова още като ученик в отделенията и прогимназията, ловили с приятелчетата му риба под камъните по бързеите на Росица, а като поотраснал, бъркал и в подмолите. Първият му учител по риболов с въдица бил стар влах, който използвал за жилка сплетени конски косми. Когато занесъл за първи път риба, майка му така се зарадвала, че му рекла: "На мама къщовникът!" Това ще да е било в гладните години на Балканската и Първата световна война.
Като станал студент в Софийския университет, отскачал също много често до Искъра. Разказваше, че за първи път си купил рибарски такъми - бамбукова пръчка и макара с барабан, рибарско кошче и сгъваемо столче, когато вече бил признат писател. Някъде към средата на 30-те години. Казваше, че дължи голяма благодарност на Елин Пелин, който много му бил помогнал да опознае блатата, мъртвиците и реките около София. Това било преди Втората световна война. На риболов ходели най-вече с Елин Пелин, Никола Фурнаджиев и Илия Бешков. Понякога идвал с тях и Трифон Кунев, но той бил скептично настроен към всички други водоеми, освен любимата му река Вит.
Каралийчев можеше да говори с часове за разни случки, свързани с риболова - къде, кога и с кого е бил. Така например, наскоро след завръщането им от екскурзията в Цариград, откъдето и бе започнало приятелството им с вуйчо Георги, Трифон Кунев завел него, Фурнаджиев и Илия Бешков в родното си село Ъглен. Денем скитали около Вита, гостували и на овчарите, а две от нощите прекарали в компанията на мелничарите в Бежанската воденица. Толкова много била рибата, че Каралийчев просто се уплашил. На всяко замятане на въдицата се окачвали мренки, скобари, шарани, а при един от нощните риболовни излети хванали и сом.
Каза ми, че е ходил още няколко пъти в Ъглен и Дерманци, но в моето село Крушовица беше идвал не на риболов, а на сбора, който открай време се прави на 21 ноември - Архангел Михаил, и беше запазил добър спомен от оказаното му гостоприемство. Спомняше си, че като пристигнали с влака на гара Горни Дъбник, било късно вечерта, прехвърчало сняг, но в кабриолета, с който ги закарали до Крушовица, за всеки от пътниците, а те били четиримата: той, вуйчо ми, дядо Трифон Кунев и Никола Фурнаджиев, имало дълги кожуси...
Случвало ми се бе да слушам от Каралийчев за риболовните му подвизи и при други поводи. Той и Фурнаджиев, придружавани най-често от литературния критик Симеон Султанов и от писателя Георги Русафов, технически редактор в издателство "Български писател", имаха навик да навестяват по обедно време кръчмата на ъгъла на улиците "Граф Игнатиев" и "6 септември". Това беше едноетажна постройка, заменена сега с голяма жилищна кооперация. Изпиваха се по две-три кани червено лопушанско вино и групата се разпръскваше...
Трябва да е имало някакъв повод, може би Архангеловден или Никулден, тъй като компанията беше уголемена от нашето присъствие с Любомир Дойчев, писател и главен редактор на сп. "Лов и риболов", на което всички тук бяхме сътрудници. След първата кана лопушанска гъмза имаше втора и трета - с подходящо мезе. Дойчев се похвали как с негов приятел имали голяма слука, когато при всяко замятане на въдиците им се окачвали шарани, все с една големина от около килограм!
Каралийчев, леко зачервен от виното, взе думата:
- Дойчев се хвали, аз пък ще си призная за несполука, нещо, което не е свойствено за риболовците. В онова лято бяхме семейно в село Разпоповци, Еленско, гостувахме на наши приятели. Природата е красива, а и река има... 
Каралийчев въздъхна и продължи:
- Всичко щеше да е много хубаво, ако не беше ми се случило нежеланото от нито един въдичар - вместо да извади от реката голямата риба, да позволи тя да му открадне пръчката барабар с макарата, при това съвсем нов модел френски "Мичел". Вечерта се бяхме почерпили с приятели в селската кръчма, но по навик заранта се събудих преди изгрев, взех такъмите и отидох на реката. Избрах си удобно местенце. Първата кротушка, която закачих, сложих на дънната въдица и я метнах в средата на вира. Не закотвих пръчката, ами я оставих до себе си.
За проклетия съм задрямал, когато ми се счу някакво цапване във водата. Отворих очи и какво да видя: паднала беше пръчката ми във водата, но не лежеше на речното дъно, а се движеше навътре във вира. Докато се суетях какво да правя, тя съвсем се скри от погледа ми... Голямата риба, мечтата на всеки риболовец, не само че не попадна в кошчето, но отгоре на всичко ми отмъкна рибарската пръчка от фибростькло и френската макара.
- Поуката - наруши мълчанието Фурнаджиев - е: за да не ни крадат рибите въдиците, трябва да се черпим не предварително, а когато вече сме ги сложили в кошчето, нали?!
През целия си живот Ангел Каралийчев си остана дълбоко в душата селянин, наследил и запазил родовата патриархалност. Той пътуваше много из България, срещаше се и общуваше подобно на Лев Толстой с обикновените хора. Имаше и бележник, в който ми се струва, че са събрани много от особеностите, които са помагали на големия писател при разкриване душевната сложност на литературните му герои.
Любознателният читател, ако прочете книгата на Иван Кръстев "Пътник до едно сърце - страници от съпреживяното с Ангел Каралийчев", ще може да открие добротата и отзивчивостта на писателя към хората. Неговата любов към всякакъв род пътешествия, любознателността му. Същински поет романтик, той изобрази в творчеството си (повече от четиридесет книги от всички литературни жанрове - романи, повести, разкази и легенди - до великолепните му "подрумчета") връзката на селянина със земята, обичаите и поверията.
Сладкодумен разказвач, той винаги ще бъде възприеман от децата като вълшебник, повел ги към приказни светове между Земята и Небето. Героите му, както от приказките, така и от разказите му за възрастни ("Росенският каменен мост", "Лъжовен свят", "Ръж", "Соколова нива" и др.) носят сгъстена нравствена сила, чувство за красота, стремеж към справедливост, който някога стига дори до саможертва. Ето защо Ангел Каралийчев си е извоювал водещо място в българската литература, наред с най-големите наши писатели.
Не беше изкушен от преводачеството, но затова пък в дома му на бул. "Васил Левски" 60, превърнат след смъртта му (14 декември 1972 г.) в музей, можеха да се видят натрупани на работната му маса, както и в библиотечните рафтове, книги за деца и възрастни на различни езици, най-много на френски и руски. В работата си като редактор в областта на детската литература - най-вече в двете издателства "Народна младеж" и "Български писател", той откри редица талантливи млади автори.
 
х     х     х   
   
Няма да е преувеличено, ако в завършек на тези бегли мои бележки за познатия и непознат Ангел Каралийчев си послужа с неговите думи, с които характеризираше Трифон Кунев "Великан с детско сърце", защото него пък Дора Габе нарече "Добър като дете и мъдър като столетник!"
   


В работния кабинет

    


Малка част от приказното наследство на писателя


Писателите Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников (правият в средата)


Ангел Каралийчев (вляво) с Никола Ракитин (в средата) и Георги Константинов - 1937 г.


С актрисата Вела Ушева, в която е лудо влюбен