Женският ни волейбол върви нагоре

През пролетта волейболистките на „Марица“ постигнаха дубъл в България, като не допуснаха нито една загуба за целия сезон. Титлата бе трета поредна за пловдивчанки, които започнаха вече втория си щурм към групите на Шампионска лига с домакинство на финландския ЛП Сало. Треньорът на „Марица“ Иван Петков е основен виновник за успехите. Той е роден на 18 октомври 1976 г. в Пловдив. Под негово ръководство „Марица“ играе 3 години поред финални серии в шампионата (2010, 2011, 2012), но ги губи от ЦСКА. През 2011 г. отстъпва на „червените“ с 0:3 гейма във финала за Купата, но година по-късно побеждава „Левски“ с 3:0 гейма и прибира първия трофей в историята си. През 2015 г. идва и втората купа, отново след успех над „Левски“ с 3:2 гейма, а през същата година „Марица“ печели с 3:1 гейма срещу столичанки и единствения финал за Суперкупата – турнир, който трябваше да се превърне в традиционен. През юни 2016 г. Петков сключи брак с посрещачката на клуба Таня Събкова (вече Петкова), която през декември го дари със син Григор.

"Трудно се задържат водещи състезателки в България"  


- Г-н Петков, заради липсата на реална конкуренция у нас, наричат отбора ви „женския Лудогорец“. Подобни думи радват ли ви и може ли да се прави паралел между женския волейбол и футбола?
- Тези думи ласкаят, по някакъв начин сме си ги завоювали. Определено симпатизирам на „Лудогорец“, заради това, което правят като клуб, подчертавам като клуб, не само като отбор. Мога да им кажа едно голямо „браво“. Идеята на „Марица“ е да се развива еднакво добре и в двете насоки. Как го правим? Винаги има какво да се желае и какво да се надгражда. Винаги трябва да искаш крачка напред, да не се задоволяваш с това, което си постигнал, защото досегашните успехи те задължават да продължиш нагоре.

- Има обаче една съществена разлика – в „Лудогорец“ традиционно играе само един българин – капитанът Светослав Дяков, докато при вас има само една чужденка...
- Много трудно е да задържаме българките. Ние търсим състезателки, които имат аналогично ниво, за да играем в Европа. Респективно, те получават и предложения от чужбина. А на нивото, което ние играем, чисто финансово офертите зад граница са много по-големи. Всеки един български състезател гледа с едното око навън, доказаха го и трансферите това лято – както на нашия, така и на другите родни клубове. При нас има състезателки, които или са млади, или с някакви проблеми и нещата се случват много, много трудно за пробив в Европа. Опитваме се да компенсираме с голямо себераздаване, с жертвите, които правим в чисто човешки план всички в клуба – момичета, треньори, ръководители. Играем „безобразен“ брой контроли с отбори, които са на доста по-високо ниво. Понякога побеждаваме, понякога не, но се представяме на добро ниво, работата е почти „на кантар“. Опитваме се да градим нещата така, както ги разбираме. Не се оплакваме, но е трудно да задържаш нашите състезателки в България и точно това ни е мечтата. Както и да работим с млади волейболистки, на които се стараем да даваме повече шанс. Но там, където искаме да играем и накъдето сме се запътили, няма право на компромиси.

- Заради липсата на реална конкуренция на родна земя имахте желание „Марица“ да се включи в Средноевропейската лига на МЕВЗА, а също така да инициирате създаването на Балканска лига...
- Тези наши планове се запазват, въпросът е, че участниците в Средноевропейската лига са си планирали бюджети, които не им позволяват да включат опонент от по-далечен регион. Като клуб направихме и невъзможното да играем там, но както и очаквахме от самото начало, нещата са трудно осъществими. С колегите, които участвахме на приятелските турнири в Бурса и за „Купа Пловдив“, обсъждаме идеята за Балканска лига и тя все повече набира сила, като изглежда далеч по-реалистична.

- Сякаш все още се гледа несериозно на женския волейбол и поради това не може да бъде равностоен на мъжкия - като интерес, камо ли този спорт да доближи като популярност футбола, примерно...
- Волейболът в световен мащаб е много зад футбола и баскетбола, това е видимо за всички. Но и ние си имаме място под слънцето. Смятам, че женският волейбол в България тръгва нагоре – виждам няколко тима, освен нас, които правят селекции, това е супер. Относно популярността, явно има какво да желаем чисто като промотиране на спорта. Има идеи за лига, чрез която и медиите да стигат по-добре до нашия спорт и да го предават по-често на редовия зрител, който съответно да дойде в залата. В Пловдив хвърляме големи усилия и през миналия сезон понапълнихме на 2-3 пъти зала „Колодрума“. Това бе голям напредък. Волейболът е заложен в генетиката на българина и е харесван от него. В момента, в който подобрихме условията за зрителите в залата, започнаха да идват повече хора. Не говоря за продукта на игрището, а за материалната база. Вярвам, че в близките години нещата ще търпят възход. Факт е, че в България волейболът не се играе в супер комфортни зали, не е като баскетбола. Важно е зрителят да попадне в една добра обстановка, с която да пожелае замяната на гледането вкъщи от фотьойла.

- Вероятно е и интересно какво е по-специфично от психологическа гледна точка при работата с жени?
- Не знам дали е коректно да отговоря, тъй като никога не съм наставлявал мъже. Има разлики, предполагам, но всичко е въпрос на настройка, най-вече на адаптация към самия индивид. Всеки човек има психика, в която трябва да се опиташ да влезеш. Най-важното е да пробваш да го накараш да се почувства значим, да бъде уважаван. Да намери мястото си в отбора, да даде своя принос. Някои дават повече, други по-малко, но това „малко“ понякога може да излезе най-значимо. На моите състезателки съм казвал, че всяка си има мястото в колектива и това е важно и за треньора, а и за клуба.

- Не случайно попитах за психологическия момент, защото наскоро станахте родител. Трудно ли е да бъдете едновременно и баща, и съпруг, и треньор, и приятел –  в крайна сметка вие прекарвате огромна част от времето си с Таня и другите волейболистки...
- Определено ми е трудно, докато сме още по-малки, растем (усмихва се). А и това, че майка му е състезателка на „Марица“, допълнително усложнява нещата. Да е жив и здрав нашият син. Когато станеш родител, отговорностите растат. Ценностната система на човек се променя, започваш да отдаваш значение на неща, на които преди това не са били толкова важни. Но това допълнително мотивира за повече работа и колкото и да е по-трудно в самото начало, нещата почват да се щриховат и лека-полека да влизат в каналния ред.

- С какво щяхте да се занимавате, ако не беше волейболът?
- Никога не съм се замислял. Да бъда във волейбола ми бе една мечта. Колко съм успял да се реализирам и колко не – не знам. Но има още много, което изисквам от себе си в развитието си като треньор. Уважавам това, което постигнахме с екипа досега. Опитвам се всеки ден да задоволя своите критерии, защото съм си най-големия критик.

- А за какво друго мечтае Иван Петков?
- (замисля се) Искам да се реализирам. След себе си да оставям отношения, с които да се гледам с хората в очите.

- И може би някога, по някое време... да станете старши треньор на националния отбор?
- Няма как и не е редно, ако си призван да бъдеш треньор и си призован да поемеш отбора на собствената ти държава, да откажеш. Човек първо трябва да уважава родината си, своето семейство, хората, с които работи – ценности, които правят човека човек за мен.