Несменяемият министър на културата

Крум Василев

Вторият том на "Притаени мигове" от Георги Йорданов (изд. "Захарий Стоянов" и "Светулка 44 АТЕНЕЙ") тръгва към читателите. Той ще бъде представен на 23 октомври 2017 г. от 18 ч. в голямата зала на Руския културно-информационен център (ул. "Шипка" 34). За книгата ще говорят акад. Константин Косев, проф. Иво Христов и Тодор Коруев.


Декември 1989 г. Избран е нов генерален секретар на ЦК на БКП. Някои от висшите ръководители в партията и държавата са пред разделяне с постовете си. Други се канят да направят скок в кариерата си. А 55-годишният тогава кандидат-член на Политбюро, зам.-председател на Министерския съвет и министър на културата, науката и просветата Георги Йорданов по свой почин, предизвиквайки учудване, подава оставка от длъжностите, които заема. Решението му е твърдо, аргументът му е принципен: "Новият генерален секретар трябва да има пълна свобода при избора на бъдещия ръководен екип."
Оставката му е приета. Но чудно! И днес, 28 години след като Георги Йорданов не заема никакъв пост, а както сам казва, е "просто пенсионер", за обществото той продължава да бъде "министърът на културата". Незабравен. Уважаван. Несменяем.
Защо е така? Отговорът се съдържа в кредото, което той прогласява, когато подава оставка: "Не е важно кой каква длъжност заема.

Същественото е кой каква работа върши

в полза на обществото и държавата." Силно, изпълнено с достойнство кредо, от което Георги Йорданов не се е отклонил ни на йота.
Във време, когато пропагандната машина на антикомунизма рисува социалистическото минало на България и тогавашните висши ръководители с най-черни бои, един виден партиен и държавен деец, вложил всичките си сили в социалистическото строителство, останал верен на идеала, запазил членството си в партията, се оказва сред най-популярните и най-тачените хора в държавата. Той продължава да бъде търсен участник в крупни културни събития в столицата и страната. И днес стройната фигура на този потомък на сливенските войводи се откроява сред редовните посетители на премиери, концерти, изложби, юбилеи - винаги обкръжен от приятели и почитатели, винаги в оживен разговор. Авторитетът и компетентността му са високи. Думата му тежи. Сред творците той е свой. "Обичат го, защото и той ги обича" - написа проникновено Тодор Коруев.
Културната общественост посрещна като закономерност удостояването на Георги Йорданов през 2005 г. с почетното отличие "Доктор хонорис кауза" на Българската държавна консерватория. Това бе заслужена оценка на неговата многолетна работа за напредъка на българското музикално изкуство. Четири години по-късно, когато Георги Йорданов навърши 75 години, с емблемите на престижните издателства "Захарий Стоянов" и Университетското "Св. Климент Охридски" се появи уникална книга от 111 автори - културни и държавни дейци, именити творци, видни български и чуждестранни интелектуалци и политици. Те споделяха впечатления и оценки - все положителни, даже възторжени - за държавника, политика, културтрегера, човека Георги Йорданов. През 2014 г., при второто издание на тази книга, носеща показателното заглавие

"Човек на длан"

авторите бяха вече 141. През 2019 г., когато, живот и здраве, Георги Йорданов ще навърши 85 години, авторите в третото издание непременно ще бъдат още повече. Завидна съдба на един "бивш" министър.
При Георги Йорданов бяха и са налице всички предпоставки, за да стане автор на ценни мемоари. Животът му е изпълнен с плодотворна работа, с безброй ценни познанства и срещи. Притежава силно перо, бистра памет, висок морал, за да не се отклонява от истината. Обаче в мемоарите той щеше неизбежно да бъде централната фигура - нещо, което, види се, не е по нрава му. И навярно затова избра друго: написа 45 документални разказа, в които централните фигури са 45 забележителни люде, българи и иностранци, с които се е срещал и е работил. През пролетта на 2017 г. появяването на тази книга първа от двутомника "Притаени мигове" се превърна в голямо културно събитие.
Не мина половин година и ето че се появи втората книга на "Притаени мигове". Тя е поводът за настоящите мои редове, които, подчертавам, не са рецензия, а читателски отзив. При това твърде спонтанен отзив, тъй като след прочитането и на тази книга на Георги Йорданов, читателят не остава равнодушен.
Втората книга е озаглавена "Откровения" - дума, която в българските тълковни речници е разтълкувана като искрено съобщаване, разкриване на съкровени истини. В четирите раздела на книгата авторът прави именно това. Но докато от първия раздел с подзаглавие "С чувство на родолюбива почит" блика неговият чист патриотизъм, преклонението му пред делото на нашите национални титани, а третият раздел, с подзаглавие "Международни форуми", е свидетелство за престижа, който социалистическа България си е спечелила в света, другите два раздела документират

порочното зачатие на българския "преход"

и отчайващите резултати, до които доведе той нашата държава. "Гвоздеят" в тези два раздела е отвореното писмо на Георги Йорданов до Андрей Луканов с дата 15.07.1991 г., озаглавено "Satis, Андрей!"
Писмото е написано блестящо. Едва ли ще е пресилено, ако го сравним с полемичните образци на древноелинските и римските класици. Но то е ценно преди всичко като веществено доказателство за очерталите се след 1989 г. две линии за поведение и политика на социалистическата партия. Едната линия застъпва и провежда от позициите си на премиер и член на Политбюро Андрей Луканов, другата отстоява Георги Йорданов, който не заема никакъв пост.
Георги Йорданов осъжда остро Андрей Луканов за това, че е станал "инициатор, вдъхновител и проводник на необоснованата, безотговорна, с нищо неоправдана и крайно вредна практика на всеобщо, свирепо отрицание на всичко и всички, свързани с половинвековния път на България". И, след като припомня мъдростта, че "Само глупаците започват всичко отначало", пита: "Нима не можеше да се заимства от опита на Испания, в която, след като падна диктаторският режим на Франко, националното съгласие и търпимостта надделяха разрушителната стихия на враждата и противопоставянето?"
Забележително е, че тази позиция Георги Йорданов отстоява от самото начало на прехода. Още през февруари 1991 г. в изпратените до председателя на Националния съвет на БСП Александър Лилов "Бележки по проекта за "вината на партията" (те са поместени във втората книга), Георги Йорданов въстава срещу

отрицанието на близо половинвековния труд и живот

на народа и партията и настоява: "Проектът да се отхвърли като несъстоятелен и вреден." Със забележителна прозорливост предупреждава: "Крайната и тенденциозна "самооценка" може лесно да се използва от силите, които искат да поставят БСП извън закона, да я лишат от политическо влияние, престиж и имущество."
Най-висшият съдник - времето, животът - показва колко прав е бил Георги Йорданов. За съжаление той не беше чут. Капитулантската линия на Андрей Луканов надделя в ръководството на партията и тя се оказа в незавидната и незаслужена роля на малодушна разкаяла се грешница. Съвсем логично последваха не един и два самоубийствени актове от нейна страна. Например чрез Закона за досиетата, на който за всеобща почуда БСП се оказа съинициатор и съавтор, тя предаде на разтерзание и осъди на жесток морален тормоз хиляди най-предани и честни свои членове и съмишленици, заклеймени без индивидуална проверка, произволно, клеветнически с позорното прозвище "доносници". Или пък случаят с плоския данък. В остро противоречие и с разума, и със социалистическото си име, бидейки във властта, БСП въведе плоския данък. За да се опитва сега, когато е в опозиция, да го отменя...
На 12 страници, без обидни думи, но със съкрушителни аргументи и желязна логика Георги Йорданов разгромява линията на Луканов и го зове: "Satis, достатъчно, опомни се, Андрей!"
Адресатът остана глух.
Вероятно България държи първенство в Европа по броя на министър-председателите си, станали жертва на злодейска ръка. В центъра на София могат да се видят паметниците на зверски съсечения Стефан Стамболов и на застреляния Димитър Петков. В Славовци е паметникът на рязания на парчета Александър Стамболийски.
На софийската улица "Латинка", пред дома си на №15, е застрелян в гръб Андрей Луканов. Там не паметник, най-проста паметна плоча няма. И едва ли някога ще има. Незавидна съдба, която този политик сам си изкова.
И новата книга на Георги Йорданов дава повод за много размисли, съпоставки, изводи. Няма да удължавам настоящата си бележка, но не мога да не спомена едно от големите нейни достойнства: езика. Завидно е умението на автора да избягва чуждиците, които имат равностойно българско покритие. Той ни поднася четиво, осенено от "чистотата и блясъка на любородния български език".
Хвала ти и сполай, другарю Йорданов! Дано здравето да бъде винаги с теб и твоето чисто перо, оплодено от спотаени мигове, да роди нови книги-откровения.