Профетическата професия

Писателската професия спада към най-неопределените занимания, въпреки че писателят се стреми да създава неща с подчертан собствен облик. В миналото се е гледало на нея като на високо в своята символност призвание. Считало се е, че писателският глас трябва да бъде глас на пророк, на водител, който сочи пътя и обединява хората. И така е до наши дни... Ние, българите, чувстваме най-добре в каква степен словото на Чинтулов, Ботев, Вазов, Смирненски, Вапцаров е проправяло пътя към бъдещето и осмисляло националния ни живот. Но не сме нито изолиран случай, нито нещо ново в стремежа да се натоварва словото с прекалено големи функции в дадени моменти. Френският писател Марсел Пруст е бил обвиняван за упадъка на Франция. Един американски интелектуалец упрекваше литературата, че не е спасила Европа от фашизма.
Дмитрий Лихачов твърди в една своя беседа: "Не съм съгласен, че има професия писател. Да си писател е съдба. То е живот."
Едно такова традиционно разбиране е допринесло много да не бъде конкретизирана професионалната позиция на писателя и до днес. Във всяка област се ценят специалистите професионалисти, а в литературата - като че ли не. И то когато е ясно, че високият професионализъм не само е полезен, но абсолютно необходим на пишещия. Без професионализъм не може да се създаде литературно произведение, защото то в значителна степен е "техника" и именно чрез нея писателят може да извлече максималното от действителността и от своите природни заложби. Защо професията и призванието трябва да си противоречат, а не да се обуславят и допълват? Нима професията не е начин на живот?
Как стоеше въпросът през епохата на "тоталитаризма", обругаването на който днес е условие за кариера? Макар че обичайна практика беше да не се счита писателството за професия (както и спортът), в действителност почти всички що-годе известни автори живееха като професионалисти. Всеки работеше в някоя редакция при намалено работно време и освен че всекидневните му занимания бяха свързани в една или друга степен с литературата, той можеше да се отдаде и на личното си творчество. За сравнение можем да кажем, че западните писатели работят предимно като учители и библиотекари. По-висока степен на организираност на литературния живот у нас бяха така наречените писателски групи към различни ведомства: профсъюзите, МНО и др. Авторите получаваха своите възнаграждения само, за да пишат вкъщи, като имаха задължението да дават периодически отчети за работата над произведението. Трима-четирима  най-изтъкнати писатели (Ивайло Петров, Йордан Радичков, Тончо Жечев) заемаха високи синекурни длъжности в Държавния съвет с големи заплати, дори без условието да обясняват някому какво пишат, докъде са стигнали и кога възнамеряват да го издадат.
Вече десет години ни преследва панаирджийският възглас "Как ще ги стигнем американците?", но трябва да кажем, че интересуващите ни въпроси бяха решени както при тях. Там един добре поставен автор, нуждаещ се от време и средства за написването на роман или стихосбирка, сключва договор с някоя фондация, като в молбата си посочва и сумата, която му е необходима.
Различията поради различните обществени системи и социално-исторически условия в двете страни не бяха в наш ущърб. Напротив - у нас бяха обхванати по-широк кръг автори и беше ограничена в по-голяма степен възможността за субективни решения. Възнагражденията на нашите писатели също бяха добри и те получаваха средства за живот от своя литературен труд. Литературният живот беше организиран по такъв начин, че да разгърнат творческата си енергия. И всеки имаше точна представа за общественото значение и престиж на своята работа; значение и престиж - много високи.
С промените през 1989 г. писателят беше захвърлен в дълбоката бездна на мизерията и отчаянието като момент от социалната изолация на писателската професия изобщо. Тази действителност, за която той допринесе много, му донесе най-много проблеми. В общество, където дори кражбата и проституцията придобиха статут на професии, не искат да бъде конкретизирана поне малко професионалната позиция на писателя. Той не знае дали и кога ще бъде издадена книгата му поради финансовите затруднения на издателствата. А тъй като хората не могат да печелят, не купуват книги и четенето е сведено до нула - не знае дали произведението му ще достигне до читателите. Още повече, че с промените бяха премахнати книжарниците и разрушена книгоразпространителската мрежа. Сега София е осеяна с малки книжарнички, в които се продават не книги, а данъчни фактури. Един бръснар в треторазредна бръснарница, подстригвайки те за пет минути, ти взема 3 лв. Същото е с обущаря, шивача, бояджията и т.н. Поради това и още ред причини тези хора знаят мястото си на социалната стълбица и съответно какво трябва да бъде поведението им в обществото. Единственото, което писателят знае сега, е, че няма да получи никакво възнаграждение за своя труд. Дори ще му поискат да си плати за издаването на книга и понеже е беден, ще трябва да си търси спонсори. Обичайни станаха такива парадокси: ако, участвайки в глупашко телевизионно предаване, познаеш второто име на Иван Вазов, може да получиш награда от 4 хиляди лева, а ако напишеш книга за Вазов от 300 страници, след петгодишен труд, за нея няма да получиш нищо. Преди 1989 г. можеше да издадеш книга само ако си дал известни доказателства, че си писател, а сега всичко може да се издаде, стига да е за сметка на автора. И това става във време, когато се говори за прагматизъм, за професионални сдружения като алтернатива на идеологическата общност и солидарност и т.н.
Безразличието на държавата към всичко достига своята кулминация в отношението й към културата. От библейски пророк, който громи неправдите на света, поетът се превръща в най-окаяната жертва на световните търговци. Може да се каже, че писателят днес е мъченик (какъвто винаги е бил), на когото са отнели социалните, историческите и творческите основи на това мъченичество. Зает със своето оцеляване, той не може да се отдаде на работата си и на решаването на онези въпроси, които го оправдават преди всичко като творец. А те не са малко в една действителност, където критериите за добро и лошо изкуство вече са премахнати и все по-трудно става да различиш талантливото от рекламираното.
Несъмнено всички тези неща са свързани с по-широкия възглед на това общество за ценностите. След "новия социалистически човек" наблюдаваме една обратна еволюция: стремеж да се формира някаква капиталистическа етика, основана на парите, насилието, измамата, кражбата. Това "обръщане" на ценностите не е прищявка, в него има някаква логика, защото тя е самата основа на обществото: богатият е забогатял с кражби и измами, политикът се е домогнал до властта с лъжи, журналистът продава вестника си с криминални сензации и т.н. В същото време смисълът на литературата е да връща човека към неговата духовна същност и да му помага да надрасне себе си, преодолявайки своите несъвършенства. Защото диалектиката на индивидуалната съдба няма нищо общо както с ангелския образ на "новия човек", така и с модела на убиеца, който ни се натрапва сега като елемент от аудиовизуалния терор, превърнал се в същност на съвременната държава. Човекът е смесица от добродетели и пороци, който се стреми обаче към свобода и доброта, у него има някакъв инстинкт да развива своите добродетели. Той някак си естествено, по законите на самото развитие, се стреми към истината и справедливостта. Именно това придава обща хуманна насоченост на историята въпреки временните кризи; иначе и досега щяхме да гледаме по стадионите не мачове, а бой на гладиатори с мечове. И тук е мястото на литературата с нейното хуманистично виждане за човека и обществото: да подпомага божественото в човешката природа да укрепне и се изяви. Писателите преобразяват действителността чрез истината за човека. 
Разбира се, не може да не си даваме сметка, че самото развитие на живота стеснява територията на писателската същност. Какво е писателят днес? Той може да обърне внимание върху някой незабелязан аспект на дадено явление, може да изкаже всеизвестна истина по нов начин чрез оригиналните си метафори, да изрази емоционално отношение към нещата, но той е далече от научното проникване в смисъла на явленията. Той е "въоръжен само с метафори", както казва един поет, а те са най-надеждното оръжие в съвременния свят. Заедно с това, докато съществува "качеството човек", ще има и стремеж към социална справедливост, към човешка почтеност и доброта. В този смисъл необходимостта от художественото слово не може да изчезне никога, както не могат да изчезнат гладът и жаждата.
Сега властниците у нас, използвайки това, че писателите не могат да вдигнат бунт, защото са малобройни и няма на какво да се опрат, ги мачкат и унижават. Техните професионални права и издателски интереси са пренебрегнати от тези, които се грижат само за правата и печалбите на западните автори, тъй като не смеят да не изпълняват нарежданията отвън. Време е писателите да вникнат в новото си положение и да разберат, че вече ще творят при такива условия. Те трябва да изнамерят стратегия за извоюване на своите професионални права като първа предпоставка за същинското творчество.

2001 г.

(От книгата "Нека времето говори", изд."Обнова", 2008 г.)



Здравко Недков
(1942-2014)