Стандарти

Испанската сепаратистка драма поприключи и логично бързо излезе от горещите новини. В Мадрид, а и в Барселона въздъхнаха с облекчение и изглежда са на път да забравят тази сезонна политическа настинка. Главен виновник за разведряването над испанското небе има човекът със странната прическа и още по-странните намерения да воюва за независимостта на Каталуния. Естествено героят на страстното фламенко е доскорошният премиер на тази област  Карлес Пучдемон. Човекът, който фокусира много надежди сред каталунците, но и който сега е на път да разочарова мнозина от тях. Едно е борецът за независимост да воюва за каузата си и да поема сериозен риск, а съвсем друго набързо да търси спасение зад граница, обявявайки се за президент в изгнание. При това в спокоен пристан при приятели в Брюксел, т.е. в непосредствена близост до структурите на евробюрократите, които клеймиха отривисто каталунските стремежи за самостоятелност. Гарнирайки становищата си с традиционните опасения за единството на ЕС, ненарушимостта на международно признатите граници и пр. Естествено, не споменаваха гласно тревогите си за опасността от разпалването на верижен сепаратизъм и в други европейски държави, но прозорливите съзряха проблема. В случая бе приложен правилен стандарт за нестандартна ситуация от стандартни политици. С кожата си европейският влиятелен фактор усети заплаха за и без друго колебаещото се единство в съюза, а защо не и за собственото си благополучие в организацията като резултат от тази нестабилност.
В същото време непосредствено зад периферията на ЕС, където наша милост има запазено място, най-младата европейска държава Косово се радва на своята независимост. И там дълги години тлееше сепаратизъм като в Каталуния, но тогава югославската федерация прилагаше здраво стандарта с тоягата и моркова, когато се налагаше. И никой отвън не обвиняваше Тито и неговите следовници до разпада в прекалено насилие, да не говорим за тежненията за държавна независимост на Косово. Явно създадената по волята на великите СФРЮ бе необходима в момента, но само до нейното саморазбиване и разбиване от по-младите наследници на творците на следвоенна Европа. Тогава в новата континентална конфигурация голяма Югославия бе разкъсана по скрепените с лозунга за "братство и единство" вече гнили шевове с цената на кървави и братоубийствени конфликти. В резултат верижно се появиха нови държави и в крайна сметка Сърбия се оказа поизоставена с авторитарния си лидер Милошевич и с другия си сериозен проблем - размирната област Косово. То пък се оказа важна част от стратегическия пъзел по линията на противопоставяне на великите сили, което и предопредели неговата съдба. Така към Прищина бе приложен стандартът за право на самоопределение, т.е. твърде различен от този спрямо Каталуния. Тогава морално и материално окуражаваните от САЩ и развита Европа косовари, подпомагани активно от влиятелното си задгранично лоби, започнаха активна борба за независимост. Преломът след редките успехи на бунтовниците срещу многобройната регулярна армия на Белград обаче настъпи с бомбардировките на НАТО над нова, вече остатъчна Югославия, тогава все още в съюз с Черна гора. Поводът за нападението от въздух бяха уж убити от армията цивилни албанци край косовското с. Рачак, които по-късно се оказаха част от силите на Армията за освобождение на Косово. Ето ви приложение на още един стандарт, този път за моментна употреба, но с трагични последици за нашите съседи на запад.
Защо някои се учудват тогава, че Белград води твърде предпазлива политика и не се обвързва категорично с ангажименти към когото и да било от световните суперсили? И дали седенето "на два стола", както спомена по повод на сръбската политика при своето неотдавнашно посещение в Белград помощник държавният секретар на САЩ Хойт Брайън Ий, не е резултат от огорчението на сърбите след бомбардировките на НАТО през 1999 г.? Дали политиката на двойни стандарти не тласка Белград към активни връзки с Русия, която също има традиционни интереси на Балканите? А и дали определените като грешка бомбардировки над суверенна Югославия от международни експерти и политици не предизвикаха онази резистентност на сърбите към НАТО, която пречи сега на европейския път на Сърбия и логичното нормализиране на отношенията с Косово в новите реалности?
Това са само някои от натрапващите се въпроси днес като отражение на немили събития от недалечното минало в региона. И тъй като балканският човек е с повишена сетивност и има памет за доброто, но и за лошото, едва ли трябва да се притискат сърбите и да очакваме от тях бързи решения. Защото политиката определя живота на хората, а те градят доверието си върху прилагането на твърди и справедливи стандарти, а не на двойни или за кратка употреба. При това във време, което ни дава толкова примери за действия извън стандарта на нормалността.