ИСТОРИЯ, ПРЕВЪПЛЪТЕНА В ЛЕГЕНДИ

Елена АЛЕКОВА

На другия ден походът по стъпките на тракийските бежанци от 1913 г. продължава. Но на сутринта час-два се разхождаме из Александруполис без програма - кой както намери за добре. Обикаляли сме и друг път. Прочутият фар, митницата на Атанас Буров, живописните улички. Следите от българското присъствие тук са почти заличени. Правим снимки за спомен. И...  отново на път. Очаква ни изкачване на връх Шапка. През този връх минала колоната от оцелели бежанци, които войводите Димитър Маджаров и Руси Славов събрали в местността Курбалък в дните от 25 до 28 септември, след кланетата край Фере, Армаганската долина и въобще по целия им страдалчески път.
Димитър Шалапатов има своя програма - ще пътува до с. Сачанли, и поверява водачеството на Яни Янев, който уверено поема щафетата, защото по тези места той, както се казва, е в свои води. Предците му са от Сачанли. Не предполагах, че знае историята на селото и околните села едва ли не ден по ден. Един от прадядовците му, оказва се, бил приятел на Капитан Петко Войвода и често приютявал четата му. Яни Янев сподели това, дето дядо му е разказвал. Веднъж войводата отишъл с четата си в Сачанли. Заколили, както винаги, едно агне и по плешката му започнали да гадаят дали ги грози опасност или не. Този път плешката показала опасност и четниците бързо, бързо напуснали селото. Засада наистина им била готвена, само че те успели да я избегнат. "По-късно - разказва Яни, - чух една сачанлийска песен, в която се пее за нещо подобно, и все си мисля, че става дума за случая с моя прадядо".
Яни Янев ни разказа няколко лични интересни срещи с тукашни хора. Един от разказите му остана и досега в главата ми. Отбиват се в едно от тукашните села. Срещат хора. "Добър ден". В отговор - кимване с глава. Постепенно сърцата се отварят. Започват непринудени разговори. "По едно време - казва Яни - виждам възрастен човек, седнал на пейка под едно дърво. Приближавам се към него и питам: "Ти какъв си?". А той: "Знам какво искаш да разбереш... Затова ще ти кажа едно и дано ме разбереш. Турците искат да сме турци. Гърците - да сме гърци. Българите - да сме българи. А ние... - старецът вдигна ръце и ръцете му потънаха в клоните на дървото - за ей сия листе ли да се държим?"...
ЕЙ ЗА СИЕ ЛИСТЕ ЛИ ДА СЕ ДЪРЖИМ... По-голяма присъда от тази за поведението на българските правителства през годините от Освобождението насам едва ли има...

***
Яни Янев знае и всички легенди, свързани с местностите около селото на предците си, защото настолна книга за него е историческото и етнографско проучване на Илия Славков и Боряна Димитрова. "Сачанли" (1989). Впрочем, препоръча ми да прочета в книгата легендата за възникването на Сачанли, която увлекателно ни разказа. Прочетох я по-късно:
"За произхода и образуването на Сачанли има много легенди и предания. Една от тях е записал Антон Страшимиров. Чул я от един стар помохамеданчен българин от с. Мерикоз в местността Ат мезар (Конски гроб). Старецът разправял, че на това място бил умрял и погребан конят на Айноруз Ал, затова местността се наричала Конски гроб. За да завладее този край, Айноруз Али трябвало да победи Русата девица (Саръкъз) от крепостта Саръкъз, западно от височината Кокошката. В боя победител излязъл Айноруз Али, който убил Русата девица. Косите й хвърлил далеч на юг, където възникнало храброто село Сачанли (тур. сач - коса), краката й паднали на запад от него, където се основало с. Балдъран (тур. балдър - крак). Тялото на девойката захвърлили на изток от крепостта. На това място изградили манастир, който прераснал по-късно в село, наречено Манастир.
Яни Янев разказва за мирния живот на сачанлийци. Селото им наброявало 600 къщи, а жителите му варирали между пет и шест хиляди души, които се занимавали със скотовъдство (имали около 120 хиляди глави добитък), пчеларство, произвеждали риганово масло, а от паламудовия дъб варели течност за щавене (дъбене) на кожи. Димитър Шалапатов ни запознава накратко със съдбата на селото и жителите му по време на Балканската война, за тримесечната отбрана, която сачанлийци организирали заедно с доганхисарци и манастирци, след като българската войска се оттеглила от Гърция... Някой попита защо просто не са избягали, когато е можело това да стане своевременно и безболезнено. Отговорът е много прост. Та нима е възможно за човека да остави току-така родно място, дом, поминък и да тръгне към неизвестността? А и кой би могъл да предвиди чак толкова жестоко развитие на ситуацията - нали все очаквали българската войска да се върне отново... Затова и организирали отбрана на селото под ръководството на Димитър Маджаров и уговорили съвместни действия с жителите на Доганхисар и Манастир. Три месеца (до септември) районът бил  известен като "Малката България" или "Доганхисарската република". После идва погромът. А след него и "кървавият път" на сачанлийци към България, който днес потомците на оцелелите сред същите тия бежанци наричат и "път на спасението".

***
Изкачваме се на връх Шапка, защото оттам планината се вижда като на длан и ще можем някак от птичи поглед да проследим и видим маршрутите на клетниците.
Яни Янев знае този път метър по метър и не спира да разказва. Бежанците вървели по билото, защото опитът им подсказвал, че това е най-добрият път, иначе трябвало да се лутат нагоре и надолу по дерета, вършини и непроходими на места гори. Ето там връх Райовица, по-нататък е връх Китка, вдясно долу - Тахтаджик. Малко по-нататък е Невестин гроб или Булкин гроб. Легендата за това място, която знам от Димитър Шалапатов, повествува за девойка, омъжена за момче от съседно село. На път за новия дом тя и сватбарите внезапно били застигнати от страховита снежна буря. Тъй и замръзнали. Оттогава местността се нарича Невестин гроб. Но днес времето е чудесно - почти лято, макар да е вече октомври. Чак не ни се вярва.
На обратния път при мен дойде един от мъжете, както се казва, по на възраст. "Димо Махов съм, казва, и искам да ви разкажа легенда, която сестрата на моята баба ми е разказвала. Легендата е за това откъде идва името на Казъл дере (Кървавата река), която минава ето тук през Малък Дервент, южно от Мандрица и се влива в Марица. По времето, когато е станало масовото насилствено помохамеданчване, идват турци в селото, за да ги потурчат. Българите не са искали да си сменят вярата. Тогава турците изкарват селяните на една скала над реката и един по един започнали да ги питат: "Приемаш ли турска вяра?". Всеки казвал: "Не!". И главата му политала към реката. И така, един по един - всички по реда си... Реката потекла кървава. Това продължило, докато дошъл пратеник от Одрин и спрял избиването. Така останали и хора, които да разкажат какво точно се е случило". После се замислих: а на колко места и хора не са останали, за да разкажат...
Надвечер пресичаме границата и стигаме Ивайловград. Тук нощуваме.

***
На сутринта валеше проливен дъжд. Но ние се отправяме към Маджарово и към началната точка на последния ни преход - от Черничино до завоя на Арда. Впрочем с. Ятаджик по-късно (през 1959 г.) е преименувано в Маджарово - на името на войводата Димитър Маджаров, избавителя на бежанците от Тракия.
Вали и вали. И е мрачно. Но ние не се отказваме. На разклона излизаме от автобусите, решени да вървим докрай. Д-р Атанас Щерев ни окуражава: "Да си спомним как предците ни са вървели ден и нощ. Без храна. Без вода. Яли са трева. Дядо ми се разболял от коремен тиф. Нека не ни плаши този дъжд. Поне малко ще видим какво са преживели".
Тази година походът не съвпадна с паметното отбелязване в Маджарово на 104-годишнината от разорението на тракийските българи. Когато стигнахме там, престана да вали.
Направихме шпалир от знамена и поднесохме венците от зеленика, пърнар и паламудов дъб, расли в рождените места и местата на мъченичество на тези, чиято памет в този ден почитахме. Без дежурни официалности. Без шум. В мълчание. Всеки поотделно - по един, по двама, и някак всички заедно сведохме глави пред пантеона на тракийските мъченици.
Да е вечна паметта им!


Александруполис (Дедеагач). Фарът   В подстъпите към връх Шапка


На връх Шапка