Завръщане с будьоновка

(продължение)

(по действителен спомен)

За Бердянск, на Азовско море потеглих след няколко дни, изпратен на комсомолска и партийна работа сред българската колония, заселена още от времето на императрица Екатерина Велика. Същата още по онова време оземлила колонистите с по стотина декара орна земя и им отпуснала кредит за къщи и едно друго и с тая мая българинът, алчен за земеделска работа, се нахвърля, не му стига неговата земя, наема и на изполица от някои, на които не им се работи, или западнали, и тъй вземал преднина, всичките заможни, все от средняк нагоре, къщите им тухлени и на два ката, покривите с марсилски керемиди, улиците планирани и прави с тротоар, сред село - площад и на най-видно място - черквата. Издавах български вестник, замествах преподавателя по литература в учителската семинария за подготовка на учители за българските училища в Преслав, обикалях селата Троян, Инзовка, Поповка и десетки други, навсякъде посрещан като апостол, защото, другарю Бальо Тодоров, революцията даде свобода и равенство не само на големите националности, но и на малцинствата, а българският елемент, петимен свободно да чуе чиста родна реч и нещо за България.
Врангеловите пълчища били изгонени от тоя край само преди една година и по тази причина, макар да не бях навършил двадесет, рядко имаше човек с по-дълъг партиен стаж и затова уездкомът ме назначи за член на комисия за чистка в партията. На тачанка с тройка коне нашата тричленна комисия тръгна от село на село. Самата чистка ставаше на публични събрания, където и безпартийната маса имаше право да се изкаже за отделния партиен член, комисията от своя страна отсъждаше и така с помощта на народа партията се чистеше още тогава от елементи, влезли в нея не от идеализъм, не от преданост към великото дело на другарите Маркс и Енгелс, а от корист, поради което я компрометираха със своите дела.
В голямото село Степановка, почти изцяло българско, бях назначен за политрук на Отряда за самоотбрана, създаден за борба срещу върлуващите банди на Махно, бащицата Махно, както те си го наричаха, които връхлитаха неочаквано и с най-жестоки средства убиваха безпартийни и комсомолски активисти и съветски работници, опожаряваха учреждения и складове за храни. Въоръжени със саби, карабини и тачанки, на коне, отрядниците охраняваха селото, причакваха махновските бандити, влизаха в сражения с тях и ги прогонваха или унищожаваха. С кожена куртка и фуражка, с широк поясок на кръста и с наган, на кон, като същински джигит, командирът Иван Илич, местен българин-болшевик, храбро водеше отряда. Най-голямото сражение стана край град Ногайск, където отряди и червеноармейска част оградихме бащицата Махно и той едва се откопчи и през Одеска губерния избяга в Румъния, а бандитите му почти всички бидоха унищожени.
В отговор на световната реакция да задуши революцията с глад и в изпълнение на продоволствени задачи една вечер отрядът арестува най-видните кулаци в Степановка и околните села и ги изправи пред революционен трибунал. Измъквахме ги от мазата поединично и командирът Илич, председател на трибунала, четеше пред съответния кулак обвинителен акт, като го наричаше всякак - и човешко изчадие, и враг на съветската власт, защото укрива храна и иска да спекулира с нея, ето за какво мисли той, когато хиляди хора умират от глад, за което престъпление трибунала го осъжда на смърт чрез разстрел. Уплашен за своя презрян от народа кулашки живот, осъденият бързаше да се поправи и изказваше къде са скрити неговите храни, което беше и нашата същинска цел. След известно колебание трибуналът проявяваше великодушие и отменяше присъдата, но изпращаше арестувания в друга маза, като през това време отрядник пускаше празен изстрел. Въвеждаше се следващият и му се четеше същия обвинителен акт и същата присъда и той още повече бързаше да си разкаже, защото е чул изстрела и по този начин до сутринта се изнизаха всички, узнахме каквото ни трябва, за два дни взехме десетки тонове храни, спасихме хиляди хора от гладна смърт, а кулаците, радостни, но най-строго предупредени, пуснахме по живо, по здраво.
През есента, нощем, от някое високо място, отрядът наблюдаваше на кои къщи комините пушат най-буйно, разпределени на групи, едновременно, по даден знак с изстрел нахлувахме в къщите и сварвахме, че се вари нелегално от плодове и ръжено тесто в примитивни казани ракия и водка-самогон, най-строго забранени за консумация от новия съветски закон. Отрядниците унищожаваха всичко и казаните също, както беше заповядано. Стопаните, мнозина от тях лозари, укриваха бъчвите с вино в купите от сено, но отрядниците стреляха в сеното и под купите протичаше червената като кръв течност. Така победихме алкохолизма и пиянството, този тежък порок, наследен от буржоазното минало. И когато окончателно и веднъж завинаги решихме тая задача, една вечер бях извикан в дома на командира и още в приемната видях необикновена гледка: масата отрупана с варени пилета, бахур, наденици, топли пити и всякакви апетитни закуски, а до масата пременени седят Иван Илич и заместник-командирът Петър Афанасиевич. Те ме посрещнаха много радушно, стиснаха ми ръцете и казаха, че тази вечер ще отпразнуваме победата над самогончиците и алкохолизма. Тогава Иван Илич излезе навън и се върна прегънат под тежестта на двадесетлитрово буренце, постави го на масата, завъртя канелката и от нея потече тъмночервена течност - натурално и най-висококачествено вино. Извънредно изненадан, попитах как е възможно да нарушаваме съветския закон ние, които трябва най-строго да го спазваме. Но другарят Илич ме успокои, че законът предварва от систематично пиянство, а ние, като комунисти, сме най-съзнателните граждани, на нас алкохолът нищо не може да ни направи, нито да ни отклони от правия път и като така, ние не нарушаваме смисъла на закона, ако веднъж в годината се повеселим. И в тази паметна за мене нощ, при спуснати пердета, заключени врати и осветени от лоени свещи изконсумирахме цялото съдържание на буренцето, както и закуските, и за пръв и единствен път изпаднах под въздействието на алкохолната напитка, но разбрах, че Иван Илич е прав, никой от нас не се поддаде, само станахме приказливи и весели, пяхме до сутринта най-революционните руски и български песни, а другарят Илич плака за България, родината на своите прадеди. Така отпразнувахме нашата велика победа над алкохолизма и пиянството.
В дивизията на прославения през революцията пълководец Дибенко постъпих през пролетта на настоящата 1922 г. поради мобилизация на партийни членове и комсомолци, родени през 1901 г. Пеши строй, конски обозни коли до главините в кал, телефонни катушки на гърба, в глад и недоспиване минаха месеците, докато революционният дълг отново ме заведе в Одеса, красивия черноморски град, красив, но печален сега поради тежкия глад. По улиците видях хора-скелети, обвити в тъмна набръчкана кожа и на улица "Маркс" такъв един се опитах да го нахраня, но той нямаше сили да яде.
Преди седмица, заведен тайно на одеското пристанище, ми се предаде непромокаемо чувалче, пълно и добре завързано, каза ми се парола и адрес и с моторна лодка, управлявана от трима руски другари, тихомълком напуснахме пристанището. При спокойно и тихо време прекосихме морето и щом се провидя варненският бряг, спряхме да дочакаме нощта, ала по залязло слънце към нас се отправи откъм брега катер. Разхвърляхме се да си дадем вид, че нещо работим. На кърмата на катера стоеше висок и строен мъж в бял кител и като дойде още по-наблизо, аз го познах: същият оня Антон Прудкин. Попита откъде идваме и кои сме и аз му отговорих, че сме от Василико, рибари, моторът ни се повреди и морето ни избута чак на тоя край, както ме бяха научили руските опитни другари. Зная го аз вашето Василико, ама хайде, каза Прудкин и изви катера към пристанището.
По тъмно, на весла, стигнахме брега, сбогувахме се с руските другари, пожелахме си успех, шмугнах се в тъмното и поех към града. Намерих адреса, казах паролата, предадох чувалчето, преспах у този известен наш другар от варненската комуна и сутринта, докато дойде време за шуменския влак, тръгнах да се разходя. Стигнах пазара, стоях и гледах сергиите и току-изведнъж една тежка ръка се стовари на рамото ми. Уплашено се обърнах и кого да видя - насреща ми тати. И той не вярва на очите си, защото нямаше досега от мене никаква вест, търсел ме навсякъде, зарадвахме се и се прегърнахме, а той, като баща и революционно незакален, не издържа и се просълзи.
Червеноармейската униформа, будоьновката с червената звезда донесох за спомен и за пропаганда, с нея прекосих аз сега града, тъй както ме виждаш, и всички се обръщаха зачудени подире ми кой съм и какъв съм, с нея на вечеринки и събрания занапред ще разказвам за Съветска Русия и за Червената армия и много патила ще препатя аз заради нея, но туй ще стане по-късно и то ще бъде друга история, а сега се явявам при тебе, другарю секретар Бальо Тодоров, на рапорт, да предам болшевишкия си билет и да ме зачислиш отново в твоя списък.




"Червеноармеец",
художник Владимир Гремитских