Обожавам комедиите, макар че се превеждат по-трудно

Златна Костова е родена в Попово. Завършила е Английската гимназия в Русе и английска филология - преводачески профил, в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като редакторка в БТА, преподавателка по английски език в ИЧС и на дипломати в чуждестранни посолства в София. Била е журналистка в радио "Свободна Европа" (по-късно "Нова Европа"). Превела е над 1000 игрални филма за конкурси и фестивали, много документални, игрални и серийни филми за трите национални телевизии, поезия, проза и драматургия от български и английски език. От ноември 2006 г. е директор международна дейност и протокол в БТА. Води предавания по БНР, пише за периодични издания, нейни стихотворения, разкази и импресии са включени в антологии и сборници у нас и в чужбина. Омъжена е за кинорежисьора и писател Людмил Тодоров, имат син - Матей Тодоров, преводач на художествена литература, кино и драматургия.
Когато слушате персонажите от "Ало, ало!", "Фолти Тауърс", "Приятели", "Женени с деца", все едно чувате Златна Костова. Защото тя е причината любимите ви британски и американски герои да говорят така забавно на български. Много от актьорите в сериала "Ало, ало!" посетиха преди три години страната ни именно заради нея. (Сега за участие в международния театрален фестивал в Сливница и като гости в клуб-ресторант "Мамите" в Бургас на 24 ноември пристигат Сю Ходж и Кийт Ричард от сериала.) Творческата й същност и безкрайното й любопитство постоянно я тласкат да навлиза и да завоюва нови територии. Трудно й е да се затвори в рамките на едно-единствено нещо, колкото и приятно и предизвикателно да е то. Затова я търсете навсякъде - зад екрана, край сцената, в радиоефира, на журналистическото поприще, в авторските й стихосбирки. Лъчезарна и жизнерадостна, и говорът, и словото на Златна звънтят и пеят. Пословична е нейната добронамереност към околните, щедростта, с която е готова да сподели своите знания и опит. В момента води рубриката "На театър със Златна Костова" в предаването на Бояна Андреева "Сценична треска" всеки понеделник по програма "Хоризонт", а всичко останало за нея може да намерите на www.zlatnakostova.com.

- Госпожо Костова, кои са новите постановки по ваши преводи, които ще гледаме на театралните сцени?
- В Добричкия театър откриха сезона с "Боси в парка" от Нийл Саймън с режисьор Стефан Спасов. Там четат още една пиеса - "Какви ги върши твоята половинка" от Алън Ейкбърн, която също вероятно скоро ще започне репетиции.
- Защо точно в този театър?
- Стефан Спасов ме помоли да му изпратя конкретни пиеси, които съм превеждала и са одобрени от театъра. Той е актьор, беше тв водещ, а след като завърши режисура, се изявява вече като режисьор. "Боси в парка" бе поставена от Ивайло Христов в "Сълза и смях" и там Стефан направи страхотна роля, а Иржи Менцел режисира в Сатирата "Какви ги върши твоята половинка". "Боси в парка" беше втората пиеса, която съм превеждала след "Ножица трепач" и ми е много на сърцето, стана много смешно и хубаво представление.
- Като споменахте "Ножица-трепач" - тя е рекордьор в Армията с няколкостотин спектакъла.
- Да, влязла е и в Книгата на Гинес на американска сцена като най-често играна пиеса. И други пиеси, които съм превеждала, имат дълъг живот. Започнаха репетиции на "Палачи" от Мартин Макдона в Театър "София". Превеждала съм и други негови творби, но тази е най-доброто на Макдона, което съм чела и гледала. Много е нетипична за него, има напрежение през цялото време, документален елемент - събитията през 1962 г., когато забраняват смъртното наказание, и проследява съдбата на най-известния палач, изпълнявал присъди. През януари, живот и здраве, започват репетиции в Сатирата на комедията "Отвъд терапията" на Кристофър Дюранг, а през април ме очаква поредната театрална среща с режисьора Ивайло Христов.
- Имате ли любим драматург, чието творчество сте проследили в развитие?
- За съжаление не успявам да следя всички, защото се интересувам и от нови имена, които се появяват в драматургията. И се спускам към следващата си любов - защото, ако не е любов, не се хващам да превеждам (усмихва се). Има един автор - Антъни Нилсън, миналата Коледа излезе в Сатирата премиерата на неговата "Лъжци по неволя". Изпрати ми я бивша моя ученичка - Елица Банчева, която работи и живее в Лондон и се занимава със субтитри в голяма агенция там. Напълно се доверявам на нейния вкус. Предложих я на Здравко Митков, харесаха я и я поставиха. Тогава реших да изчета всичко от Нилсън, поръчах си два големи тома с по пет пиеси. Това беше първият режисьор, когото проследих детайлно. Бях смаяна от пиесите му и разочарована в голяма степен - оказа се, че от първия път съм попаднала на най-добрата, и май единствената, която става за сцена. Така завършиха моите експерименти с проследяването на един драматург, който в началото ме вкара в голям възторг.
- Има произведения, които са изцяло фикция, и други, които разказват за известни личности. Кои ви вълнуват и привличат повече?
- Има много пиеси с реално съществували личности, превеждала съм "Истерия" на Тери Джонсън - за последните месеци от живота на Фройд, както и друга негова творба, посветена на Хичкок - "Блондинката на Хичкок". От този тип е и последната пиеса на Мартин Макдона, която също споменава реално съществуващи герои. Един американски писател и драматург - Мартин Шърман, е написал най-любимата ми, нереализирана дотук на сцена пиеса - "Когато Айседора танцуваше", за любовта на Айседора Дънкан и Сергей Есенин. Тя е смайваща, толкова смешна и толкова тъжна, с неочаквани обрати. Има документална подложка от първите години на техния брак. Научаваме много неща за него и за нея, за живота й след смъртта на децата. Отнасям се с еднаква отговорност и към реално съществуващите личности, и към напълно измислените герои. Вляза ли в период на превод, привиквам цялата си енергия и хъс и се вживявам във всеки образ. На моменти се хващам, че мисля или говоря, или се държа, или се обличам като някой от героите. Най-любимата ми играна пиеса, писана от французин - Жерал Сиблейра, е преведена и адаптирана от Том Стопард. Самият Сиблейра казва, че творбата му е разцъфнала след намесата на Сър Том. Стопард е съгласувал всяка редакция с него, така че пиесата е колкото на единия, толкова и на другия. "Херои" се казва адаптацията на Том Стопард. В Младежкия театър я играха в превод на Снежина Здравкова от оригинала със заглавие "Вятърът в тополите". Пиесата е за трима старци, участвали във войната, попаднали в дом за ветерани. Толкова е романтична и сантиментална, нежна и тъжно-смешна, учебникарска пиеса - по нея биха могли да се учат тези, които искат да пишат драматургия.
- Струва ми се, че комедиите преобладават във вашето преводаческо "портфолио".
- Така е. Непрекъснато търся нещо, което да ме разсмива, да поддържа висок духа ми. Разбира се, че удоволствието е много по-голямо при превода на комедиите, а и после, когато ги поставят. Макар че се превеждат по-трудно, съдейки по всички препратки, каламбури и т.н.
- Като съм гледала "Ало, ало", "Фолти Тауърс", винаги съм си мислила, че сигурно по 10 пъти сте сменяли изрази и думи, същевременно сте търсили най-разбираемите за българските зрители. Изглежда кански труд...
- Да, имам едно друго заглавие, което беше кански труд - "Абсолютно съвършени", тв сериал. Мисля, че това е бил най-трудният ми превод и много смешен - за две приятелки, пълни откачалки. От "Фолти Тауърс" преведох половината, другата половина преведе синът ми, който никак не си поплюва. Когато превеждах "Военните дневници на Рене Артоа", той беше във Франция. Мислейки денонощно за книгата, в някакъв момент зациклях. Тогава му звънвах, казвах му ситуацията с две думи и след малко той ми даваше две предложения - кое от кое по-хубави. Матей има страхотни идеи, мисля, че лека-полека ме надминава... ако не ме е и надминал вече (усмихва се). Мати е човекът, на когото безусловно мога да разчитам, ако имам някакви затруднения.
- Стигаме до един момент, до болка познат на всички, които се занимават с изкуството на превода - "мъките на преводача". Кои неща подлагат търпението му на изпитание? Докъде може да се стигне в усъвършенстването на един превод?
- Дори когато си предал текста, продължаваш да го мислиш и да си казваш - това може би... Винаги много дълбоко се потапям в превода и тогава идват моите драми, защото през цялото време той се върти в главата ми и дори не забелязвам какво става около мен, живея в друг свят. Много често ми се случва на най-неочаквано място изведнъж да ми дойде най-точната дума. Мъките при всички преводачи, независимо какво превеждат, са големи. А аз винаги си търся големи предизвикателства (усмихва се).
- Поезията как ви връхлетя? Защо не бяхте издавали свои книги допреди няколко години?
- Не зная... Може би защото винаги съм имала моите "пет неща", с които да се занимавам, откакто съм завършила университета: превод на сериали за телевизия плюс превод на книга, преподаване в университета, работата ми в БТА, журналистическите ми ангажименти в радиото, била съм в три предавания. В "Приключения в страната на радиото", после в програма "София" имах рубрика в "Очите на четвъртата власт" - "Малки истории за доброто със Златна Костова", моя много любима и, оказа се, терапевтична рубрика за мен. Тя съвпадна с голямото "приключение", което прекарах - все още го наричам така и не мога да изрека думата... В Театър "София" започнаха да четат на маса пиесата на Айн Ранд "Нощта на 16 януари", след десет дни бях диагностицирана, месец по-късно влязох в "приключението"... Междувременно пуснах една пиеса, преведох още четири, докато траеше лечението, и всяка събота подготвях по една история за доброто. Това постоянно оглеждане за позитивни хора толкова ме изтегляше, освен невероятните грижи на мъжа ми, който през цялото време ми четеше Илф и Петров, Стайнбек... и правеше всичко възможно да ме "дърпа за косата". В тези истории за доброто има много поезия. Мисля, че ще бъдат издадени от бургаското издателство "Знаци" на Румяна Емануилиду.
Много хора ми писаха, защото, след като минаваха в ефир, ги качвах във фейсбук и в сайта на предаването. Сега, като започнах да ги чета с мисъл за книга, виждам, че трябва да се преформатират и редактират, може да добавя и други, така че ще отнеме известно време да я подготвя. Върти ми се в съзнанието и един цикъл "Ангели и котки" - нещо много лично, свързано с мама и татко, с всичките ми преживелици, приятели и скъпи хора, които са стояли до мен и които вече не стоят. Установих, че в специални моменти мама ми праща ангели, а татко ми праща котки. Една такава стихосбирка набъбва и мисля, че по някое време ще се роди.
- А как се роди първата ви книга "Врабче в черупка"?
- Всичко започна със смъртта на нашия любим котарак - тогава написах първото стихотворение, от което цялото семейство плака. Той беше изключително аристократичен образ и се казваше Йехуди - на Йехуди Менухин (когато превеждах сериала "Музиката на човека", толкова се влюбих в цигуларя, че кръстих котарака на него). След това се отворих на тези краткостишия, от които през 2012 г. се роди "Врабче в черупка".
- След четири години стана факт и втората ви поетична книга.
- Всъщност това беше продължение на първото ми участие в Поетичното предизвикателство на американския град Лексингтън в Кентъки, в което ме поканиха през 2014 г. Като пълна отличничка (усмихва се) в продължение на целия юни (обявен за Месец на поезията) всеки ден пишех и изпращах по едно стихотворение. Сред тях имаше и недобри, но и изключително добри. Американците са много силни в обратната връзка, а когато нещо им хареса, изпращат конкретна и детайлна професионална критика, което беше много полезно за мен. Писах, писах и така се бях залетяла, че като дойде 1 юли, превключих на български и продължих. През юли и август написах стихотворенията, които после включих във втората си стихосбирка "Отмъстителна поезия" (2016).
- Подобно всекидневно писане сигурно действа много дисциплиниращо...
- Изключително дисциплиниращо! Виждала съм това у мъжа ми, който всеки ден става и започва да пише. Щом ми дадат задача, се захващам и я изпълнявам, но ако ме оставят без срок, мога доста да я проточа във времето. За мен не беше важно да издам книга, но минаха две години и половина и се получи много красиво издание. Основният подбор беше на мъжа ми, след това като редактор я подхвана Аксиния Михайлова. Страхотните приятели Вики и Данчо от "Блек фламинго" се наеха да я издадат. Смятам се за изключителна късметлийка с издателите си - първо с Дамян Яков, после и с тях.
- Говорим за авторската ви поезия, но всъщност преводът до голяма степен е съавторство.
- Така е. Преводът е полет с верига на краката, както много точно и образно се беше изразил един наш преводач. Пак си в полет, но ти тежи ограничението, поставено от автора, и не може да се разпростреш, колкото го е направил той. Преди време започнах да уча испански, купих си от Испания "Малкият принц" - книга, която събирам в издания на различни езици (за момента, в който ще започна да уча съответния). Това е много добър ход - да притежаваш любима, много позната книга, на различни езици, тогава лесно навлизаш в новия.
- Доста хора, които знаят чужд език, смело се хвърлят да превеждат. Но някои преводни книги направо могат да откажат читателя от даден автор...
- Да, така получих разочарование от един велик поет, в резултат от превода му на български. Започнах да гледам и филм за него и той не ми хареса. Но след това попаднах на една книга - билингва, на английски и испански, прочетох я и си казах: Този автор има една непреведена книга, която рано или късно ще преведа. Защото виждам как съвършено е преведена на английски, а на испански изговорът му е толкова прост и вълшебен. Двуезичното издание е посветено на преводача, с препратки към негови преводи от различни езици и всичко е на високо ниво. Пишат такива хвалебствия за него, че той трябва да е най-щастливият човек. Искрено се радвам за радостта и удовлетворението от оценката, която е получил, защото много рядко хората оценяват добрия преводач. Когато видя такъв превод, винаги намирам начин да открия човека и да го поздравя. Така намерих Катерина Стойкова, която направи антология на българската поезия с 32 стихотворения. Прочетох едно стихотворение на Йорданка Белева, която много харесвам, преведено от Катя, открих я и й писах. Така открих и Васил Славов - по стихотворението на Борис Христов "Сватбата на мама", което ми е любимо (като целия "Вечерен тромпет"). Издирих Васил Славов и му написах писмо. Не може просто да отминеш едно върхово постижение и да не споделиш радостта с човека, който го е направил.

 
Снимки Личен архив