Орисан за поезия

Георги  ПЕНЧЕВ

Все още често поглеждам от балкона и се надявам, както някога, пак да съзра Евтим. Както е било много години.
Той живееше в съседния блок и беше неписан закон сутрин, когато тръгва за някъде, да ми махне с ръка за поздрав. Денят ни започваше с приятелки поздрав и пожелание.
Имаше други дни, когато ще позвъни по телефона да каже, че е получил мелнишко вино. Трябва да го опитаме.
Не бяхме пиячи, но хубаво ни беше да седнем около масата, да изпием по чашка и да се разговорим за писателските, за политическите новини...
Така беше от години. Изпитвахме някаква вътрешна потребност, ако сме научили нещо, да си го кажем, да го разтълкуваме.
През ония години той работеше като директор на издателство "Народна младеж", аз бях във вестник и имахме много общи грижи. Затова разговорите ни нямаха край. Когато ни излезеше нова книга, домакинството поемаше виновникът и се събирахме семейно. Хубави бяха тия малки празници, разговаряхме за книги, но сякаш по-често приказвахме за децата, радвахме се на сполуките им.
През тия години Евтим беше публицистът, който винаги се отзоваваше на моите покани. Умееше да намери остра и нужна тема и да напише поетично и темпераментно. Заедно с Анастас Стоянов, Никола Инджов, Слав Хр. Караславов, Лиляна Стефанова и някои други определяха през тия години високото равнище на писателската публицистика.
Когато започнаха обществените промени, сякаш навлязохме в различен и непознат свят... Животът стана сложен и объркан. Мисълта за творчество беше изместена брутално от тревожната грижа за оцеляване, за насъщния.
Когато се срещахме, по-често си разказвахме къде какво може да се намери на по-ниски цени. Разговорите за книги, за творчески намерения и планове потънаха в черния водовъртеж.
Евтим минаваше по-често през писателския съюз и от него научавах новините. Те идваха невероятни и странни - кои писатели са се отдръпнали от съюза, кои са се обявили за демократи и започнали да сипят жупел срещу досегашното... Спомням си за това време, защото Евтим беше подложен на брутални атаки. Идваше вечер вкъщи и разказваше как от различни партии му предлагат да се приобщи към тях. Обещавали му постове и облаги. Беше много притеснен. Защо са се юрнали към него? Може би разчитат, че ако един предишен партиен секретар на писателския съюз се приобщи към тях, ще е голяма победа. Убеждавах го да приема по-спокойно всичко. Времето е мътно и всеки иска да лови едра риба. Навярно голямата цел на неговите ухажори е да привлекат на своя страна един от големите поети.
Сам си знае как е устоял, как е отбивал атаките, защото освен увещания имало и заплахи. Коравият македонец не се пречупи. Остана си познатият Евтим - талантливият поет и честният човек, който не опетни името си с измяна.
А имаше други, къде по-светли дни през осемдесетте години. Не минаваше ден да не се съберем при Слав Хр. Караславов. Той беше тогава главен секретар на писателския съюз и макар че пред кабинета му редовно имаше върволица от писатели, намирахме време да седнем тримата, да се похвалим и оплачем, да споделим писателските новости... Не помня кой роди обръщението "майсторе" и така си тръгна. Така се обръщахме един към друг. Беше и поздрав, и приветствие, и приятелска сърдечност. Тъй вървеше, докато първият от майсторите си отиде.
След смъртта на Слав сякаш изчезна топлата искра на нашето обръщение. А след като и Евтим си отиде - реално усетих, че нещо много важно, искрено и голямо в писателското приятелство е отлетяло.
Поглеждам пак често през балкона. Улицата е пуста, неговият прозорец не свети. Няма го Евтим.
Останаха ми неговите книги. Когато ги събрах наедно, видях, че те могат да напълнят една добра библиотека. Повечето са надписвани и за съпругата ми Магда, защото Евтим беше наш семеен приятел.
Посягал съм и преди да пиша за поезията на Евтим Евтимов. Все нещо ме е въздържало. Може би защото като поет Евтим не е лесен за тълкуване. Измамно е убеждението, че неговата поезия има ясни съдържателно-тематични пластове. Мисля, че творчеството му иска по-сложен и разнопосочен прочит... Навремето Ефрем Каранфилов в статия по конкретен повод подсказа тази сложност и многобагровост в поезията на Евтим. Той писа:"Има нещо наивно-непосредствено, твърде много юношески искрено в стиховете, сякаш не ги е писал зрял поет с голямо поетическо дело зад себе си, а току-що тръгнал по пътищата на изповедта творец." Споделям това впечатление. Цялостното развитие на поета Евтим Евтимов го потвърди. Юношеската  искреност на чувствата, както я определи навремето Каранфилов, сякаш остава като отличаващ белег за този поет.
Ако този е ключът, тогава можем да разберем отликите на тази поезия - народните корени на поетичните внушения, искрената обич към родната земя, към Пирина, верността към народните вярвания и традиции. Можем да разберем и обясним свежестта и силата на святото чувство любов.
При поет като Евтим Евтимов откриваме нещо важно и отличително - поетичното чувство извира сякаш непосредствено от човешката природа на твореца, извира необуздано, напористо. Ще повторя В. Белински с крилатата му мисъл за твореца като инструмент за поезия.
С началните си стъпки в поезията Евтим Евтимов заяви свой неповторим творчески образ. От първите му книги - "Будни клепачи" (1959), "Люлка под върховете" (1962), "Пирински балади" (1966), "Обич за обич" (1966),... се очертаха водещите посоки в поетичните му търсения. Появиха се стихотворения, които останаха трайно като пример в развитието на българската поезия. Да си спомним за "Паисий обикаля още" или за "Сватбата на Антон". В тях откриваме наистина пламенното юношеско чувство на дълбоко преклонение пред подвига, към родното, към българското. Ако се опитаме да определим силата на поетическото внушение, ще трябва да признаем органичната спойка на младежката искреност на чувството с родолюбието на патриота. Дори патетичната декларативност подсилва юношеската искреност и предава на внушението някаква клетвена обредност. Има нещо неповторимо и символно, че през целия си творчески път Евтим Евтимов изпълняваше сам този завет-обещание. В онова, което пишеше, независимо от тематичната му насоченост, той продължи да проверява българската кръв. Можем да определим това като привързаност към темата за родолюбието и патриотизма, но при него сякаш беше посоката, която може да го изведе към високата цел. Твърде рано поетът усети, че върху тази територия на дълбоко човешко изживяване, той може да търси своето неповторимо поетическо поле. Неговият пример напомня, че когато оценяваме мястото и приноса на твореца, особено е важно да разберем дали още в началото на своя път той е прозрял вярната, единствената посока на творческо развитие. Това откритие често е интуитивно, но в неговата основа все пак е върхът, който търси дарованието.
В неговите ранни стихосбирки може да се чете поетичната съдба на неговия роден край от най-близката история и особено от антифашистката съпротива. Той създава стихове за герои и събития, за които хората още си спомнят, за подвизи и погроми, които са близък спомен, а не  история - "Старият орех", "Изгорените", "Тринайсетте ятаци"," Балада за кладенеца", "Едноръкият", "Гробът на ятака", "Къща в Дъбница" и още други. Има някакво удивително сливане на поетическото вълнение от поведението и мъжеството на обикновените хора и родните места. Сливането на природа и подвиг придава неповторимост на историческото време. Може би огънят на този пламък иде пак от юношеската искреност. Тя превръща поетическото внушение не в обикновена картина от живота и миналото, а в огнен порив на искреност и преклонение. Ако такова е поетичното възприемане, особено важно е как навлизането в тези реални и жестоки истини за времето изграждат у младия поет нравствено и поетическо съзнание за целия му живот. Така можем да обясним и другия силен извор на неговата поетическа искреност. Тя не е търсена и привнесена. Тя извира от същността и съзнанието на поета, от неговото възприемане на хората и света.
С годините Евтим Евтимов разшири своя поетичен поглед и откри свои територии - познати и непознати. Но ако трябва да кажем ясно какво е отличителното, неговото си в стиховете, дори до последните му дни, няма да сгрешим, че това е пак онази силна родолюбива багра, която оцветява както любовните трепети, тъй и вековните традиционни вярвания и обреди.
Евтим е от малкото български поети, превърнали изконни народни поверия в подтик за интересни съвременни обобщения, за вникване в трайни и важни народопсихологически черти на българина. Това не е увлечение, ни пък е тематично търсене или случайно хрумване. Поетът съзря в тези опазени от векове народни мъдрости и прозрения недокосван и много чист извор към народната душа, към сърцето на българина. Твърде много може да се разсъждава върху естетическата природа на тези негови стихотворения, свързани с обредите и традициите, но трябва ясно да се каже, че това е своеобразно продължение на неговото вглеждане в изпитанията, страданията на българите, в техните прозрения през вековете за тях самите и за техния живот.
 Мислил съм си дали е случайно, че Евтим най-често остава при заключението на поверието, че не търси свое съвременно поетическо обобщение. Навярно това е сторено съзнателно, за да се опази и извиси истината, достигната от времето. А нима това не е също уважение, зачитане на народното, традиционното?
Пространно място в творчеството на Евтим Евтимов има темата за любовта. Той беше верен на тази тема до края си. И трябва да признаем, че това негово чувство и вълнение останаха все така свежи, юношески. Добре известно е, че точно това най-чисто и възвишено вълнение и изживяване е довело до крах много поети и кандидати за поети. Евтим съумя да докосне различни струни на човешката душа, която трепти от любовно вълнение, и да им придаде особен народностен облик. Подчертавам, това не случайно, защото любовната лирика на Евтим Евтимов освен с впечатляваща искреност на вълнението е оцветена и с един трудно определим народностен цвят, багра, нюанс. Както искате го наречете, но точно той превръща тази поезия в близка на сърцето, сродява я с нашите най-съкровени трепети и става наше признание и изповед.
Ако искаме да разберем естетическата природа на тази поезия, освен дълбокия и много здрав народностен корен ще забележим и необикновеното въздействие на природното, на земното. Тези стихове най-често са белязани с неповторимата багра на нашата земя, с нейната красота и сила, с нейната първичност. Затова и песните му за мъченици и герои, за любовни вълнения и трепети, за вековни поверия и обреди носят ясен белег на българското. Българското като нравственост и вяра, като минало и мечтание, като искрен трепет и болка.
Още продължавам да поглеждам от балкона дано зърна Евтим. Пуста е улицата, пусто е навред...