Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

20 Октомври 2018 | Събота
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Държавният душ и единодушието

  917   0



Нережисираните детски остроумия ни помагат да разберем режисирания свят на възрастните. В предишното време един малчуган все искаше да го къпят с държавния душ. Така посвоему той изразяваше предпочитанията си не към стационарната, а към подвижната "слушалка". Душът беше държавен, не защото е национализиран, а защото можеше да се държи с ръка, за разлика от прикрепения за стената. По-късно момчето питаше високопоставения си дядо само той ли е в залата, когато ходи по пленуми. Двеста членове и сто и петдесет кандидат-членове, пресмяташе дядото, към триста и петдесет души, много сме. Е, как много, упорстваше малкият, като чух по радиото, че решението е било прието единодушно. Значи само един душ е бил там.
Ако дядото беше жив, щеше да се удиви, че три десетилетия след промените към уж по-добро конгресите на управляващата партия, в колкото и голяма зала да се организират, все се провеждат сякаш в нея има само един душ. И още по-странно щеше да му се стори, въпреки солидната школовка от предишното време, че днес това учудва малцина. Повечето медии коментират еднопосочно, като че ли е нормално не просто да няма алтернативни кандидатури, но да липсва дори и един-едничък глас срещу фаворита, поне за асортимент, както се изразяват в някои среди. Анализите са в духа на соца, когато се поясняваше, че единодушието е не възраждане на култа към личността, а авторитет на ръководителя. И авторитетът вече се представя за толкова голям, че засенчва дори Левски. Казва се от най-отговорни люде, че Апостола е "живял и работил" преди 140 години, но сега времената са други, друг е и нашият лидер, и народът на него разчита да спаси България. И това се приема като чиста монета, без претенции дори към историческата неграмотност на произнеслия тези думи. Преди 140 години Дякона вече беше минал през "бесилото славно" на път към безсмъртието. А да напъхаш забележителната му революционна дейност в шаблон като "живял и работил" е по-кощунствено даже от непознаването на отделните периоди в комитетската му работа. Сякаш е бил някъде на щат и четеш подписани и подпечатани страници от трудовата му книжка.
Това изригващо от високото като вулкана Агунг лековато говорене дотолкова залива с лавата си всичко в по-ниското, че е на път да порази и най-клишетоустойчивите умове. По повод падането на главата на Главчев миналата седмица писах за това как през всичките години на прехода парламентарните шефове пазят като зениците на очите си министър-председателите. Отклоняват въпроси и питания към тях, не смеят да ги извикат в Народното събрание, когато се налага, не позволяват да им се възразява, ако все пак са на трибуната, не дават дори да бъдат цитирани. За подобна защита поста си загуби не само Главчев, но и Герджиков през 2005-а, както и Савов през 1992-а. Голямо бе изкушението да напиша за премиера на прехода, независимо от името му, че "денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе", но си дадох сметка, че това би било гавра и с Ботев, и с Хаджи Димитър. На други обаче подобни скрупули не им минават през главата, може би не само защото заемат най-високите постове, но и тъй като дотолкова са си повярвали, че мястото им е тъкмо там, та са убедени, че историята трябва да се съобразява с тях, а не те - с нея. Така стана възможно във връзка с постоянното преодоляване на "Великата българска стена" от мигранти премиерът да каже, че и Левски щеше да прескочи оградата, ако беше жив. Тук-там се появиха коментари, но не на популярните водещи в телевизиите и радиата, а главно - от опозицията, че това сравнение осквернява делото на Апостола. И никой не се сети да възрази, че подобно светотатство е и исторически невярно. Левски не успява да прескочи плета при Къкринското ханче и е заловен, докато мигрантите не само минават оградата на турската граница, откъдето и както си искат, но и стигат чак до Централната гара в София, качени върху покривите на вагоните.
Лековатото говорене и безкритичното му възприемане обяснява доста, но не всичко. Ето защо някои съзират отговора в това, че комунизмът не си бил отишъл, други - че в страната вече нямало качествен материал, трети - в битието ни при неравноделния такт 9/80. Културтрегерите пък направо ни казват, че не ставаме и за чеп за зеле. Но това са обяснения все от възрастни и навярно тъкмо затова - неточни.
Детският поглед ни насочва към държавния душ. От онзи, който го държи, зависи кой ще живее при комфортна температура и кой ще бъде попарен с вряла вода или смразен с ледена. Ето как душедържецът формира и дори формова не само благосъстоянието, но и - поради това - поведението на избиращите го. Което го прави душедържец в два смисъла - и на душа, и на душите. Докато не се разкъса тази връзка, единодушието все ще е налице. А може би и след това. При толкова много души с мерак да се подслонят под държавния душ.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"