Остър ум, изискан стил, изящен в речта си

Петър Михайлов

Рядко у нас всички питомци на един преподавател се усмихват с любов, чувайки или произнасяйки името му. Ала какво ли не става в литературата, че и в литературознанието, та ето и в българското стават чудеса.
Няма негов някогашен студент, колега, докторант, който да не говори с пиетет за професора по теория на литературата. Години наред това беше Школата, Нивото, Началото! За седемдесетгодишнината му проф. Мария Герджикова в едно блестящо есе (че какво друго да е есето!) възкликна: "Нарекоха го Богът!" Той би се поусмихнал зад очилата и би казал с тембристия си баритон: "Чак Господ не съм..."
Да, той не страда от главозамайване. Не страда от мания за величие. Преподавал е литературознание из университети в Прага, Лондон, Москва, нейде зад Океана... И се върна в Софийския университет. И издаде книгите си за народната песен; за лирическата творба и подходите за нейния анализ (извадка от 700 страници докторска дисертация). Сетне реши да експериментира - анализира един и същи текст "Хаджи Димитър" с пауза от две десетилетия и направи открития, които ползваме и до ден днешен... После се хвана да пише есета "Нова книга за българския народ"... След това решиха да го честват като "Анархист-законодател".
70-годишнината му беше отбелязана и от списание "Български език и литература", и имаше цяла научна конференция "Не съм от тях. Канонът на различието". И в тези десетина години литературоведът Никола Георгиев написа и издаде други две знакови книги - "Тревожно литературознание" и "Учител по литература ли. Не съм от тях"... Започна да дава малко повече интервюта. Но е същият - остър ум, изискан стил, изящен в речта си. Автоироник. Мъдрец. Ерудит. Интелектуалец. Истинско явление в родната литературна наука през последните 4-5 десетилетия. Успял, при липсата на национална школа, сам да създаде такава. При цялата нетрайност на школата като времетраене - 10-15 години, да просъществува доста повечко. И същевременно уважение към опонентите - Тончо Жечев. И същевременно поклон към учителите - Мирослав Янакиев, Михаил Арнаудов. И неотменно от това дружба с колегите - Симеон Янев, Радосвет Коларов, Александър Шурбанов, Цветан Тодоров. Поклон към езиковедите Живко Бояджиев, Моско Москов. Спорове с Георги Гачев, Михаил Бахтин... Енциклопедист. Културолог. Фолклорист. Историк. ФИЛОЛОГ. И именно като жрец на тая древна наука призовава: "Колеги, обединявайте филологиите! Побратимявайте езикознанието и литературознанието! Не ги делете грубо." И продължаващ вече в лекционен курс: как разглеждаме литературното произведение без неговия език, без синтаксиса и прагматиката? Та те са органично свързани.
И чудото става - ти си обладан, осенен, вдъхновен. Ти вече си осмислил колко голямо нещо е литературното произведение. Колко свободно и необятно е то в своите интерпретации и смисли. И ти ставаш Свободен човек. И ти се превръщаш в Мислещ човек. Израстваш. Благодарение на Никола Георгиев. Който с бащинска радост и подкрепа окуражава. Кара те да се съмняваш и да работиш постоянно. Без да е патриотар, е патриот. Без да е нахален, приковава вниманието. Харизматичен. Етичен. Свободен.
Такъв е проф. Никола Георгиев. Така учи поколения филолози. Хубаво е, че е сред нас! Нека е по-задълго! Поклон, Професоре! Честит празник! А той е не само негов личен, а и на българската литературна наука.