Нови стихотворения от Лъчезар ЕЛЕНКОВ

            Снежна вечер         
                                   на Тамара Такова

Отвъд прозорците денят заспива кротко, кротко
и снежната гора във себе си ни приютява.
Между огнището и нас притихналата котка
преде и часовете на дима ги подарява.

А той - опънат нерв между земята и небето -   
по синкавата си безплътна струя пуска   
мечтите ни сред облаците да се спускат:   
ще бъде топло лято, птици в нас ще пеят.

Усещам твоя поглед: колко е потънал  
  в жаравата, която скоро в пепел ще угасне.   
Ранен елен отнася, името ми зад брега отнася.
В ключалката на зима замириса - чака ни снегът.



            Снежно стихотворение


Димеше шапката - гнездо от сняг стопено -
над веждите, над миглите, над сините очи.   
Димеше в чайната под пистата отвесна,
над чашата с коняка и над пръстите димеше.

Един скиор се стрелкаше напряко по стената и
сякаш че летеше, и към тебе той летеше.
Завой... И все надолу към витража многоцветен,
зад който шапката над веждите димеше.

На прагове горещи падаха лъчите в мене   
от снежната пустиня - мислещата
                                                Рила планина.
За бог се мислех аз. А беше толкоз просто:
над миглите извити в сини капки сняг димеше.



       
            Утро                                  
                На сина ми Данчо

Над гърбицата над Ситняково       
безстрастен сняг е завалял, 
Между двата дола               
  на самар прилича днес       
                            предишната ливада.          
Натоварен е с мълчанието бяло,           
                което цяла нощ                   
като спокойствие и радост                  
от въздишката на облаците              
към земята е летяло.               
Няма нищо по-чудесно от това -
в дълга суша да целуваш                       
сняг реален.                   
Той е нещо повече от ласка.     
И макар пред нас                   
спокойно да лежи      
под кората му                  
най-силна страст,           
най-близка топлина кипи.      
Не светията във този ден Йорданов,     
а децата ни                                       
под стряхата на обичта               
с вълнението на своите сърца       
  са трупали нощес снега.
                                                           
            Порив

    Тръгвай полека нагоре към снежното било гранитно
ти, най-лъчисто, най-мъжко, от мен сътворено, момче.
Властно вселената мами очите. В небето зенитно,    
жълто и тихо (почти без страст) хубаво слънце пече.   

Цялата ласка, която очакваш, наблизо е скрита.
Може би в онзи пред тебе пуловер, задъхан, червен.
Името  шепнеш, а сякаш че викаш. Далече отлита...
Сричките рукват надолу (перата на гълъб ранен).

В пропасти черни ли глъхнат, по зъбери остри ли свирят,
после отново се сливат съгласният с гласния звук.
Ето, след някакъв шепот просторът  превръща се в сприя -
пее душата ти, сякаш камбана под сребърен чук.

    Всичко до капка подробност спрасти, съхрани, запечатай   
в своята памет: момичето, името, снежния ден.
Тръгват съдбовни години пред тебе и тихо не чакай
своето щастие -  вечно страдание. Падай пленен
   
    в мрежи сърдечни на хора лъчисти. А стане ли нужда
сам да покажеш най-честна постъпка, спомни си за миг
този безименен връх. Той най-странно без знак ще събужда
твоята първа любов и най-снежния към нея вик.


            Пистата под Мусала

Момчето беше влюбено
и неговите мускули,   
опънати до скъсване,
пресичаха опасно
(върху ските)   
вълнообразната стена
на пистата висока.    
И сякаш че за миг
пропадаха в небето   
очите на момичето,   
обърнати към него.
 
Под снежната прегръдка на гората,   
на границата й зелена
със лунния пейзаж под Мусала,
стоеше бодрото начало
и хубостта
на младия живот,
изгрял случайно в планината.
И техните сърца
се люшкаха над снежната покривка   
като замаяни от обич птици.

Летяха по-високо от върха
във своята сдвоена висота.
Но беше кратък, много кратък   
денят на първата любов.    
Стоманеният нерв - въжето,
        понесло жълтата хралупа   
        към пропастта   
        на снежната мъгла,
достигаше небето
и пиеше на глътки
от равнината и върха
магическата своя сила.                
        И то ги спускаше
от лодката
на любовта им чиста
към трюма   
сред житейското море,
където чакаше ги дългото     
ограбване   
на чувствата им първи
от други хора, също като тях   
добри.
Но те не знаеха това.
Висяха снежни и сами
на дългия стоманен нерв.

    2

Приличаше кабината на колба,   
в която сред дъха   
на зиналата бездна   
туптяха полюсите на живота.
И всичко светеше от радост.
И боровете със иглите вледенени
забождаха по клоните
дантели дълги -
сълзите на природата.
Един от облаците на върха
за миг
прегърна слънцето и красотата.
От ръбовете голи на скалите   
потече хлад
и в сумрака оловен              
                на чудовище огромно     
                          заприлича Мусала.   
То гледаше ожесточено,
пронизано от самота,
прогонено   
на края на живота.   
Пързалката замря
и тупкащите им сърца
едно до друго се опряха.     
Трептяха мигли заскрежени
и устни ги докосваха,
и дланите се гушеха     
в гнезда на други, по-големи длани.
Железният чекръг край пистата
навиваше  стоманения нерв
и все не можеше
нагоре да измъкне облака оловен.   
Най-влюбеното,   
най-смелото момче
се хвана за въжето
и тръгна към върха.
И после неговото тънко тяло   
със скорост шеметна     
и сладка   
разсече пипалата
на облака космат.   
Той като кораб   
с отрязани въжета
под полъха на вятъра се наклони
и бавно тръгна в океана   
на синьото небо.


    3

Усмивката на слънцето
изгря
в зениците отворени     
на пълните с любов сърца.
А скритата под тях лавина
завиждаше на всичко,
което се твореше в долината.   
Тя бе на сантиметър от ръба,   
след който няма спиране   
надолу по гранитните
гърди на планината.   
В лавината се беше свило     
ядро от камък як,
а по гърба й скърцаха
дъгите
от днешен и от лански сняг.                    
      И пластовете пъргави
        напомняха за приливите влага,
        задръствала със облаци небето,
        а после, стигнали земята
        в кристална чистота.

    4   

И ето че сега   
с носталгия и болка     
аз пластовете на живота,
от мене преживян,
прелиствам като страници     
на книга тежка. п
Най-светлата от тях     
е цялата   
от хубост и лъчи огряна.     
Там младостта ми е готова
да падне на колене   
за погледа единствен
в единственото на света момиче.
Там младостта ми е готова
да литне в необята
за думата единствена
в единственото на света момиче.
Там младостта ми е готова
да се зачерни горда     
за отказа единствен
в единственото на света момиче.
Но тя е вече остаряла,
остаряла е отдавна младостта ми.   
Стои на ъгъла и гледа
в обратната посока на живота.

    5

Усмивката на слънцето
изгря
в зениците отворени
на пълните с любов сърца.
Снегът звънеше в тях
и тичаше надолу през гората,   
и бързаше да изпревари
раздялата, която
ги чакаше стаена
на станцията, там,   
където
в обратен път завиваше въжето.

И тръгна към върха   
скафандърът самотен,
увиснал без момчето и момичето
на дългия стоманен нерв.     
Той хлътна в кипналата снежна пяна
и с него сякаш че
вселената потъна.
А само миг преди това
в лъчи и блян над Мусала
се смееше тя,
от младостта на първата любов пияна.


Лъчезар Еленков е роден е в село Горни Лом, община Чупрене, област Видин, на 21 юли 1936 г. Завършва Московския нефтен институт и българска филология в Софийския държавен университет.
Автор е на 28 стихосбирки, сред които "Отвесни градове", "Забранена трева", "Континентални кратери", "Брод на образи", "Гранитово", "Писма за Левски", "Среднощна болка", "Русото глухарче", "Молитва за МАкедония", "Кръвта на птиците", "Поетът, лунната усмивка и чудовищата", "Здравей, вещице, здравей, мила", "Светлина от лебед", "Дневен фенер", "Часовник" и други. Негови книги са превеждани и издавани в много страни по света.
Удостоен е с множество награди, между които литературната награда "Гео Милев", наградите "Михалаки Георгиев" и "Иван Нивянин", "Димитровска награда" и орден "Св. Св. Кирил и Методий" - първа степен. Народен деятел на културата и член на Перуанската академия на поетите.