Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

19 Август 2018 | Неделя
 
вход регистрирай се

Пегас

Белетристика

Дума

11. Юни 2011 , брой: 131   585   0



Иван ВЪЛОВ е роден на 11 юни 1931 г. в с. Крушовица, Плевенско. Завършил е Плевенската мъжка гимназия "Александър II" и Историко-филологическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Издал е романизирани биографии на Янко Забунов и Цоно Матов, сборника с легенди "Вит, тече и разказва";  книгите за Априлското въстание и Руско-турската война: "Слушайте човешката съвест", "Откраднатата победа", "Руски дневници за Освободителната война", "Христос възкръсна от мъртвите (Писмата на свещеник Вакх Гуриев"; стихотворения в проза "Спри, Време".
 Член е на Съюза на българските писатели. Председател е на Клуба за "Литература. Изкуство. Наука" (ЛИН) при СБЖ.
Честит юбилей, Иване!

Вятърът

   На Иван Давидков

Пиян съм като Южняка, който тича лудо и оставя след себе си поникнали треви и разлистени дървета.
Влюбен съм като Вятъра, който напъпва дърветата и казва:
- Добро утро, хора!
Уморен съм като Вятъра, който прогонва облаците, разпъва дъгата върху небето и възхитен от цветовете й, замира в разцъфналите клони!
Самотен съм като Вятъра, който е разказал всичките си приказки!
Остарява ли Вятърът?

1970 г.

Гълъбите

апостроф

    На Рангел Стаменов

Гълъбите гнездяха в къщата ми.
Всеки път излитайки и завръщайки се в търсенето на уют за себе си, събаряха керемиди.
С годините покривът заприлича на рибарска мрежа.
Когато разрушиха къщата, отлетяха.
Останал без покрив, се питам:
- Невинни птици ли са гълъбите?

1999 г.

След бурята

   На писателя Васил Попов

Двете дървета растяха в градинката срещу моя прозорец. Доскоро те толкова си приличаха, че едвам можех да ги различавам. Но приумиците на природата ми показаха колко различни всъщност бяха тези две дървета. Капризите на природата, толкова променлива през пролетта, отвориха очите ми.
Този ден слънцето не изгря. На разсъмване заваля студен дъжд. Посивели, тежки като олово, облаците се сведоха ниско над земята. Мракът запълзя като мъгла. Задуха силен вятър и разлюля стъблата на дърветата. Превърна се в буря. Дъждовните струи заудряха като камшици по стъклата. Престанаха да съществуват небе и земя.
Бурята вилнееше. Превиваше до земята клоните на дърветата. Удряше ги безмилостно един в друг. Те издаваха странни звуци - като задавен плач. През стъклата на прозорците се дочуваше пукот от скършване на клони, което напомняше на стенания, гърчове, предсмъртни въздишки, агония...
Бурята продължи не повече от час. За час само ужасът беше слязъл на земята. Воят на вятъра притихна незабелязано, както се беше и появил. Слънцето грейна като чакана надежда из раздиплените облаци и прогони мрака.
Отворих прозореца и погледнах към градината. Току-що преминалата стихия беше оставила грозни следи. Нямаше ги двете дървета, които само допреди бурята толкова си приличаха. Но нима можеха сега да се сравняват - прекършеното стъбло и красивото разшумено дърво, което се зеленееше до него?
Колко различни бяха сега двете дървета, които толкова много си бяха приличали?! Като при... хората!!!

Гурбетчия

    На Ц.Б.

Отдавна, отдавна, сякаш никога не е било, денонощия наред сред селото са свирили гайди и кавали. На път са изпращали гурбетчиите. Майки, с посивели коси и зачервени от безсъние очи, невести и девойки, с мъка и надежда скритом скътвали китки здравец в поясите им. И горещи молитви отправяли към небето - живи и здрави да се завърнат гурбетчиите...
След десетки години, внук на прадеди гурбетчии, тръгнах и аз на път. Нямаше писани гайди и вити хора на селския мегдан. Рожба не целунах, невеста не погалих, мома севда си нямах да я придумвам от път да ме дочака. Едничка майчица родна накрай селото ме изпроводи и за сбогом трижди по челото целуна. До съсухрената й ръка устни допрях и поех стръкчето здравец от зло да ме пази. Биволи виторози в кола не впрегнах и не оставих след себе си катранени дири. Каменният път до града ме отведе. За последен път от прозореца на влака се поклоних на селото, останало далеко. С молитви се не молих и със сълзи не плаках. За болката в пътищата потърсих лек...
Капеха листата тогава и вятърът ги пилееше из полето. Ала много млад бях и есента не можеше надеждите ми - зелени листа от жилави клони - да отрони. Проливни дъждове, дълбоки снежни преспи и сънища под зъзнещо чуждо небе не плашеха тогава гурбетчията...
Сега пак есен е оголила дърветата. Малко зелени листа злият вятър е пожалил. Обръщам се назад - преминалите години не връщат умрели надежди! Много есени и много зими не отривах снега - пъртина за родното село не намерих. Не пратих вест, че съм жив и здрав. Увехнаха стръкчетата здравец. На улицата асфалтирана в чуждия град, някои и от мене по-злочест ги е стъпкал...
Мина ли нощем по улицата с тъжните брези, от очите ми помръкнали прокапват сълзи. Казват, че брезите плачат всяка есен, а пролетта се усмихвали... А в моите очи - сви гнездо есента. Аз забравих да се усмихвам! Не скърбя, че не спечелих злато! Когато тръгвах на гурбет, чух майка ми да казва:
- Лош търговец си ми ти, синко! Не тръгвай на пътища далечни! Остани тук, при земята - и обилна жътва, и песни ражда тя!
Истина е, лош търговец излязох аз. Беден съм, защото нищо не продадох от себе си. От моя гурбет станах само по-мъдър. Много тайни ми разкри големият град, но никого с поклон не поласках и затова може би не съм и богат!
Виновен ли съм, че на труд и непреклонност ме бе научила земята?!
При Земята и при новите песни се завръщам сега от моя гурбетчилък. Ще утеша ли майчицата си клета, когато се завърна. Тя пак единствена ще ме посрещне, ако е жива. Ще прегърне сина, остарял без време и ще заплача от радост. Ще зарови костеливи пръсти в косите ми оредели и учудено ще погледне бръчките, които животът немилостиво по челото е плел, и ще пошепне без укор:
- Хич и да не беше ставал гурбетчия...

1990 г.

 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"