Стоян Бойчев на 90 години

Погледец

Стръмна, камениста пътека - едри, заоблени гранитни късове, кой знае кога и как свлечени тук от върховете; а сетне ситен пясък и тор от листа и трева ги е засипвал, засипвал... Вървях бавно. И колкото по-нагоре се възкачвах, толкова по-широк ставаше хоризонтът... Отстрани, по голите припеци - уведена от жълта реса - лескова горичка, намерила почва да пусне корени.
Ранна пролет. И влажно, и хладно. Ала какъв простор се открива след всяка крачка нагоре по пътеката!... Въздухът е напълно прозрачен - чист, звънък - и сякаш приближава и избистря широкия божи свят.
Възкачвам се към Погледец.
Цяла зима гледам върха от прозореца си.
Погледец. Може ли да има по-хубаво и по-точно название?



Къпини

А откъде се взеха?
И всяка година приближават, застилат селските гробища със силни, налети със сок ластари. Есен натежават от черни гроздове. Никой не бере плодовете, само Роза Лудата ще си набере една престилка.
Щом се наложи, изсичат с търнокоп два разкрача и под бодливите пипала на къпините се открива земята - червена и камениста. Пийнали старци ще изкопаят гроб, а сетне ще дойде мълчалива процесия. Жените ще се лутат с изподрани крака край килнати зеленясали кръстове и излинели дъсчени пирамидки. Вричаха се да изтребят къпините.
И някои идваха - с мотика и търнокоп.
Ала на следващата година ненаситните ластари пак покриваха земята, цъфтяха и връзваха плод - черни гроздове, които птиците изпоскваха.
Старците се питат: "А когато и ние дойдем тук, кой ще опази гробовете ни?"
Мъдрите казват: "Нищо. Ще станем на плод. Безгрижни птици ще ни изкълват..."



Шарена тояжка

Бяхме излезли с моя петгодишен внук "към планината", на двеста-триста метра от вилата. Търсехме хубаво дръвче за тояжка - шарена, по-хубава от какината. Навлязохме в трепетликова горичка, една от онези малки, сребърни корийки от двайсетина високо израсли, стройни, с мраморно-сиви стволи дървета, обградени от млад подрастък, каквито се срещат често по югозападните поли на Витоша. А в клоните високо безшумно трепкат листи, полъхнати от слаб ветрец и всеки миг менят цвета си... Тук живее Косе Босе - пърха в ланска шума, червей търси; а ей я и авлигата, не й знаем още името, но тя ще остане за цял живот нашата жар птица - откъсва се от клоните като ярък жълт плод, юрва се встрани и сякаш плува по невидими вълни - огнена следа оставя в бистрия въздух... А стройните дръвчета, на купчинки на купчинки край майките си, протягат ръце нагоре - слънцето искат да докоснат.
Намерих хубава, права издънка, огънах я и с едно движение на ножа я прерязах наполовина.
- Дядо, недей! Дръвчето ще плаче... Нали го боли, бе дядо...
В гласа му имаше такава болка и сдържани сълзи, че аз прибрах ножа и оставих на земята дребнолистата младочка, която вече бях отсякъл - тънка, дълга, стройна, с нежно зелена, почти резедава корица, която до есента щеше да се избистри и втвърди.
И срещнах пълни със сълзи очи, които сегиз-тогиз премигваха; огледах се в зениците им и не знаех какво да кажа.
И сложих ръка на мека косица.
С усилие преглътнах корава буца, заседнала в гърлото ми; обърнах се, за да не види детето влага в очите ми...

- - -
Наскоро прочетох редове от Маргьорит Юрсенар, мъдра жена, член на Френската академия, които ми напомниха за нашата шарена тояжка. Ето ги:
"С корени, забити в пръстта... с корона в самото сърце на небесната шир. Познаваш ли друг по-мъдър и по-благороден начин на съществуване?... И оттам - кипващо негодувание пред лицето на дървари и хилядократно по-големият ужас пред вида на механизирания трион. Да повалиш и предадеш на смърт онова, което не може да се спаси с бягство."



Нощ

Седях до късно на терасата и наблюдавах как белият, момински чист цвят на вишната всмуква теменужния залез. А когато нощта покри света с тъмно крило, вишната остана сама - помръкнала и като че ли тревожна, но все тъй момински чиста.
През нощта валя хубав майски дъжд.
Излязох на ранина да видя пак вишната и да й се порадвам.
Моята вишна я нямаше. Друга вишна стоеше на двора - кахърна, посърнала. А когато напече слънцето - почерня.
В Югославия американците бяха бомбардирали петролни рафинерии.



Стария път

Не помня времето, когато по стария път са вървели кервани. Ала винаги, когато минавам по тревясалата каменна настилка, срасната, на места опасана от изпълзели корени, че и засипана с ланска шума, все ми се струва, че току-що са минали тежко натоварени биволски коли, върволици кираджийски коне, навързани един зад друг, морни пешеходци, които търсят сенките на буките.
Новият път минава ниско, край реката - широк и павиран. По него пристигам, когато навестявам родния си край, но си спомням винаги за Стария път.
Пътищата не се заличават; ако се заличат по някакъв начин - остава споменът за тях. Нали по техните следи изучаваме далечното минало и се мъчим да възстановим неговите реални очертания.
Пътищата водят към бъдното, но и към миналото.


Паметта на камъка

Стига да разровиш слетялата шума и ще откриеш камъка: дълбоки следи от шиносано колело, издрани следи от подковано конско копито, а може би и от тежък биволски впряг... Триста години предците ми са вървели по този път. Изкачвали са се нагоре, за да бъдат далеч от притесненията на поробителя, тишина и покой са търсели, та да седнат на кротка вечеря край огнището, че и добра дума от децата да чуят, че и шатърна стопанка да погалят. А на ранина да слязат надолу към лъката, където ги чакала топла орница, или са поемали на далечен път. Много неща ще ти разкаже камъкът, щом и ти носиш в себе си частица от миналото.
Към миналото по-лесно се връщаме.
Трудно се върви към бъдното.
А гората е слязла край порутените каменни зидове - пристъпва, с клони наднича в ослепели прозорци; сред продънени каменни покриви - млад габър грани протяга; къпина оплита заглъхнали каменни сокаци...
Едва открих килнатите каменни кръстове - зелени от мъх и лишеи - гора свежда клони над тях.
А предците някога са търсили прогледно място за гробища, светло да им е на мъртвите, от край до край да виждат Коритото.
А и тук млад габър корени впива в земята - в земята и изгнили кости.
И е тихо, тихо...


Мадона

Има мигове, които ще носим докато дишаме. А защо? Едва ли човек може да си обясни.
Видях я за минута, не повече, в един обикновен ден, задрямал в селска тишина, топъл, с наседнали от прах и уведени доземи от плод ябълки и сливи; допущам, че съм срещнал погледа й за секунда, защото помня очите й - удължени, големи, светлокафяви, потопени в оная бистра влага, в оная едва загатната тъма, която кара сърцето да притихва в очакване, в смътно желание за нещо хубаво и почти непоносимо...
До едрата си млечна гръд държеше дете - я има годинка, я няма. Носеше го някак странно, притиснато до тялото й, но и обикновено, точно тъй, както старите майстори, а и нашите тревненски зографи изписват Богородица.
Видите ли?
Не от живия факт към обобщеното, а напротив - от обобщеното към единичния факт, към селската мадона от Багренци, село край бреговете на Средна Струма.


Червеният шал

Този разказ ("Верочка") не е от най-известните творби на А.П. Чехов. У Кузнецов, на село, гостува през цялото лято млад 29-годишен учен-статистик; домакинът има 21-годишна дъщеря. Разбира се, дъщерята се влюбва в младия мъж.
Позната история.
Ала не е.
От разказа, където на пръв поглед нищо повече не се случва, извира тиха, неизтощима, почти сладка болка; и печал за нещо безвъзвратно загубено. И всичко е познато, почти тривиално. Като си помисли изкушеният читател за тази сила на разказа - откъде иде, как е постигната? - не може да не забележи ония дребни, незначителни на пръв поглед нещица, които сякаш нямат нищо общо с "линията" на разказа. Но имат.
Там, между другото, има един обикновен червен шал с пухени топчици по краищата, който в топлите вечери като флаг лежи върху рамото на Верочка, но по-често тя се покрива с него и се чувства добре в топлата му прегръдка. А иначе през целия ден шалът се валя смачкан на топка в антрето до мъжките шапки или пък в столовата на сандъка, където безцеремонно върху него спи старата котка.
Шалът израства почти като живо същество - придружава и обгръща с топлина собственицата си; нещо повече, шалът е почти част от Верочка и говори с мили, топли думи за нея: за домашния уют, в който тя се движи, за безгрижната леност, която тя излъчва с въздишка, с поглед, с най-малкото си движение...
Червеният шал наистина говори.
Често си мисля за този шал. Мисля си още: няма ли едно пискюлче от червения шал, една червена топчица в писанията ни - грозно и обидно е - не си струва да се захваща човек художествена проза да пише.
А такива книги се пишат и дъждецът ръми, ръми, че и здравото, и сухото до кости измокря. Няма кой да спре обложника. Няма кой да каже, че така не бива, че това е квази. Да каже още, че лош писател е не този, който пише лоши книги - тях той може да хвърли в коша или да ги изгори в камината - а този, който тича да ги печата; че достойнството на книгите не е в техния брой и обема им, а в него друго...




Стоян Бойчев е роден в с. Вонеща вода, Великотърнововски окръг, на 16 декември 1927 г., в мразовит ден. Дълго не го кръщавали. Майка му не се доверявала на светия купел. Рано проходил, но често се спъвал. Земята под връх Грамадлива и връх Чумерна е камениста, твърда. Тръгва на училище в първо отделение през 1934 г. и завършва философия в Софийския университет "Кл. Охридски" през 1950 г. Цели три години служи в БНА и се уволнява с чин лейтенант - така или иначе - казармата е вторият му университет. Бил е учител, лектор, директор на учебно заведение, организационен работник, че и вестникар - бил е член на редколегията и завеждащ отдел във вестник "Работническо дело". Не може да се оплаче от съдбата си. Видял е на този свят много - и хубаво, и не съвсем хубаво...
Прописва рано, ала сериозно се залавя с писането в края на 50-те години, след оная паметна среща с Емилиян Станев, когато той му казва: "Пиши. Ти можеш..." Написал е петнайсетина книги: разкази, новели, романи, есеистика. Освен издадените, две-три неща събират прах по чекмеджетата. Чакат. Това е... Не е много за 90 години зад гърба му. А пък и той мисли, че достойнството на книгите не е в техния брой и големината (обема) им, а в нещо друго, трудно доловимо и от самия автор.