Живя царски, но не стана царедворец

Боян Кастелов

Хубав мъж, блестящ талант, бохема и душата на отбрана дионисиева компания, той е ухажван от жени и почитатели на поезията му. От Т. Живков: "Поет!!! Да, поет с три удивителни. Нека му бъдат простени някои човешки увлечения." И днес могат да се чуят крайни оценки за тях. От "председателя на писателите Джао" (по подобие на китайския диктатор Мао) до "неблагодарник към партията и народната власт". Ако искаме да бъдем справедливи спрямо някога виталния човек и поета "с ботевско начало", трябва още веднъж да се взрем в обществено-творческите му сътресения. Или поне в някои от тях.
Още преди "очистителния пленум" от култа към личността у нас (2-6.IV.1956 г.), завърналият се от Московския литературен институт "Максим Горки" поет се противопоставя на лакировката и помпозността в тогавашната ни поезия. Приема новия априлски повей и се нарежда сред творците срещу насилието над човешката личност. Усетил, че и у нас се прави "нещо голямо, което трябва да бъде подкрепено", Джагаров става негов певец. И кръстник на т.нар. априлско поколение поети (януари 1957 г.), преекспонирано през годините. С негово участие, разбира се, като партиен секретар и после председател на Писателския съюз.
Щом "култоубиецът" Живков усеща, че елитарната власт се крепи и на идолопоклонство, методично започва да се обгражда с творчески личности. Най-високият синекурен пост в държавата - зам.-председател на Държавния съвет, дава на Г. Джагаров. Взаимните им приятелски чувства ("Живков го обичаше този Джагаров" - А. Младенов) не притъпяват достойнството на поета, за разлика от други, за да пише дитирамби за благодетеля си. Запазил основния релеф на профила си ("поет на героизма" - Е. Мутафов), поетът опазва лириката си от "слугинство на режима", вършейки това като администратор, стигнало размерите на цяла "Джагариада" (Черемухин).
Смяната на "кръчмарския му стол с престижното кресло" (ген. А. Мусаков) все пак задължава поета-държавник спрямо водената политика от Живков. Макар и чрез римувана новогодишна честитка, сам властова натура, Г. Джагаров поощрява силния партиен лидер и държавен глава. В нея четем: "Размахвайте дори юмруци,/ но ни водете към възход!" Когато чрез печата става достояние, че Живков е носел нрава на майка си, след едно гостуване в дома й в Правец, усетил нейното човешко излъчване и вкуса на кулинарните й блюда, той се провиква в печата: "Тя можеше да бъде майката на В. Левски, или майката на Хр. Ботев, баба Тонка или баба Парашкева!" Тоест, каква велика българка била, но не можела да осъзнае "какъв голям син на България е родила" (Черемухин).
Ловните сбирки на Живков са може би най-подходящото време за налагане волята си над интелектуалците и тяхното идеологическо подчинение. След гледане на един телевизионен репортаж в резервата "Бели Искър" за откриване на някаква изложба от председателя на СБХ Светлин Русев, Живков възнегодува, че не чува нито една елейна дума за себе си като стратег. "Перлата" на компанията Джагаров веднага налива "масло в огъня": "Правилно, другарю Живков, тия от интелигенцията трябва да знаят с коя ръка да ядат, и коя ръка да целуват." В разговор с покойния вече проф. Николай Генчев казва повелително: "Ще пишете това, което партията ви нареди!" Когато по каприза на идеологическия наставник е разгромен филмът на Хр. Христов "Една жена на 33", Г. Джагаров кандардисва В. Попилиев да се изкаже срещу кинотворбата. Противно на установената международна практика националните химни да не съдържат "елементи от чужда държавност", в нашия химн поетът (заедно с Д. Методиев) вмъква в песента на Цветан Радославов текста "Нас Москва ни води в мир и бой."
По случай 60-годишнината му на тържеството в Народния театър, юбилярят е трогнат особено от поздравителното писмо на генералния секретар. Изпаднал в умиление и човешко откровение, той заявява: "Напоследък все по-често ме измъчват разни мисли... Тогава чувам Вашия глас, другарю Живков: не падай на колене пред трудностите, не се отчайвай, погледни в душата си и ще видиш, че там все нещо свети, раздухай го, дерзай. Гори, гори поете, да изгориш докрай!"
В книгата си "От Благоев до Димитров" американският проф. Дж. Бел съобщава, че Живков дава власт на творците, за да държи юздите им, а някои от тях се възползват от поста, за да "разширят собствената си свобода на действие". Макар и спорадично, като че най-успешно го прави Джагаров. Поетът-бунтар го казва директно: "Другарю Живков, Вие не сте прав!" (Ал. Младенов). Но и Живков не му отстъпва, особено ако му се докладва, че е нарушен класово-партийният подход или соцреализмът, какъвто е случаят със словото му от 15.IV.1963 г. Наред с десетки други творци ораторът дамгосва и Джагаров заради стихотворението му "Предчувствие". В писмо до него поетът не се съгласява с приписаното му "грехопадение". На съвещанието Живков все пак "загрижено" и "приятелски" заявява: "Искаме по другарски да кажем на другаря Джагаров, че ние, членовете на Политбюро и секретарите на ЦК, които четохме стихотворението, не споделяме неговото мнение." И вече повелително: "Не това другарят Джагаров трябваше да пише, не това очакваме ние като партия и народ от него!"
Все пак двамата държавници се подкрепят, щом трябва и колкото трябва. Когато личните противници на драматурга пророкуват из кафенетата, че спектакълът по пиесата му "Прокурорът" няма да стигне до премиера, главният посетител в Народния театър му дава "зелен семафор". На срещата с трупата след представлението, той хитровато започва: "Чух, че се е появило едно антипартийно произведение. И дойдох да видя... Аз останах с впечатлението, че пиесата е написана в защита на човека, на неговите права, на законността и морала. Или това се смята за антипартийно?" Тия негови думи донасят и пълния триумф на спектакъла: драматургът става лауреат на Димитровска награда.
И учудващо за зрителя се явява парадоксът: пиесата е станала основа на едноименния филм на Л. Шарланджиев (1965 г.), но той не е допуснат до екран. И никой от властта не дава отговор, макар да се знае, че филмът е идеологически. Със съдействието на лорд Чарлс Пърси Сноу - британски общественик и писател, пиесата е поставена на сцената на Лондонския "Хемсед театър" от режисьора Антъни Беш. В едно от двете си писма до театъра лордът пише: "Никой не може да разбере сегашната еволюция в Източна Европа, докато не разбере пиесата на Джагаров."
За малцинствата във всички държави критерият за народност се свежда основно до два показателя: името и езика. Като отговарящ за духовността в Държавния съвет Джагаров изпраща до Живков доклад за по-нататъшното приобщаване на малцинствата у нас. Изхождайки от Конституцията, че НР България е еднонационална страна, той застъпва становището за единна нация - няма турци, няма цигани. Идеята се оспорва особено от П. Кубадински ("От турчин българин не става!"). Макар да ратува за единна нация, преименуването на турското население у нас оценява като "налудничаво". Човекът се тревожи от силовите действия на властта: "Няма шега - тука се стреля, тук хвърчат глави!" И като много интелектуалци, не одобрява т.нар. възродителен процес, "дърпан" от държавния глава.
Живков се вбесява и от лоялното поведение на Джагаров спрямо неформалите. "Защо се свързваш с тези хора? - пита от упор той. - Защо се опитваш да хвърляш мостове към тях? Може би, защото си ми приятел? Те мразят Тодор Живков, но и тебе мразят повече." Джагаров се опитва да го опровергае: "Сред тях има честни хора, те мислят доброто на нашия народ не по-лошо от нас." Изнервен, Живков се захваща да овладее творческите съюзи. Той присъства на откриването на конгреса на СБП (9 март 1989 г.), но по време на разискванията партийният сценарий е преобърнат от изказалите се Хр. Радевски, Хр. Ганев, Г. Мишев и др. Още същата вечер Живков се разпорежда на другия ден да им дадат отпор Джагаров, Зарев и Райнов. "За себе си реших да не се изказвам. И не се изказах." (Г. Джагаров).
След промените на 10.ХI.1989 г. ръководството на БСП причислява Джагаров в обкръжението на "виновника" за състоянието на страната Живков. Дали затова или защото е премислил много неща, той си захвърля партийната книжка. А привикан като свидетел по процеса на века срещу Живков и Балев, бившият политзатворник отива още по-далеч: "Какво прави - пита той - моето име сред имената на тази група, с която нямам нищо общо?"
Без да е негов "адвокат", Иван Динков, също така горд и талантлив поет, отношенията с когото са обтегнати с години поради различия в характерите, ще каже: "Джагаров живя по царски, но не стана царедворец."
28 години по-късно, ХIV етаж, 16 стая на Военномедицинската академия. Тук преминават последните дни на тежкоболния от рак на панкреаса 70-годишен творец. Покрай професионалните си задължения дежурният лекар му съобщава, че тази вечер БНТ ще излъчи забранения филм "Прокурорът". "Най-сетне!" - отронва тежкоболният и същата вечер изпада в кома.
Зелен семафор, червен семафор, възхвали и отрицания! Редувайки се едни след други, те съкращават живота на виталния човек и творец. Смъртта му на 1 декември 1995 г. попречва не само да види филма по своята пиеса, която първа у нас поставя проблема за диктаторската власт, но и да събере в отделна книжка цензурираните от идеологическите снайперисти негови творби. За да напомнел за себе си, с очите си да видел кои ръце и как са го зачерквали от българската литература.


Боян Кастелов




Георги Джагаров (вторият отляво) по време на честването на 60-годишнината на Веселин Йосифов в компанията на Тодор Живков
Снимка: архив на Тодор Славчев