ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ИЗПРОБВА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ СИ

Интервю на Анелия ПЕТРОВА

Красимир Георгиев е роден в София, но прекарва десетилетия в Лондон и Джаксън, Уайоминг, преди да се установи отново в родния си град. Дипломиран психолог, интересите му обхващат работа с деца в неравностойно положение и консултации по спортно хранене. Спортната му кариера включва над 60 маратона и 30 ултрамаратона по цял свят. Той е сред малцината спортисти, пробягали успешно полярния ултрамаратон "Фростскейд 500", пустинния Маратон на пясъците и ултрамаратона в джунглата "Бразил 135". Както и първият българин, завършил успешно най-тежкия ултрамаратон в света - "Бедуотър", провеждан в Долината на смъртта в Калифорния. Изминавайки 217-километровата дистанция за 37 часа и 37 минути, той финишира 34-ти от стартиралите 96 участници. Последното предизвикателство, с което се справи успешно, е 36-часовото благотворително бягане по бягаща пътечка в подкрепа на децата, победили рака, като ултрамаратонецът пробяга 246 км при средна скорост 7 км/ч.

- Краси, кога и как започна интересът ти към бягането?
- Заминах за Англия през 1996 г., когато бях на 22 години, защото исках да уча хипноза. Макар че тогава бях студент по психология в България, в университетите хипнозата беше разрешена специалност единствено за дипломираните лекари. Тогава бях приет и в Университета на Аризона, но тъй като по онова време бях влюбен в Лейди Даяна, избрах следването в Англия.
Като повечето млади хора, озовали се в Лондон, аз исках да опитам от всичко и животът ми преминаваше в мечти, пиене, пушене, дрога и рокендрол. Това продължи малко допреди 30-ия ми рожден ден, когато един ден се вгледах в огледалото и не се харесах. Наднорменото тегло и безсънните нощи по лицето ми бяха катализатор, който не можех повече да пренебрегвам. Още на следващия ден се озовах във фитнес салон, където помолих първия срещнат личен треньор да ме направи красив. С типичния си английски хумор той ми отговори, че това е невъзможно, но със сигурност ще успее да ме вкара във форма. Трансформацията ми започна още същия ден и оттогава вече 13 години не съм докосвал алкохол, цигари, кафе, дори и хляб.
През първите три месеца на новия си режим успях да сваля 25 килограма. Тичах по пътеката в салона седем дни в седмицата - започнах с две минути на ден, които бързо се увеличиха до 5, 10 и 20 километра. Тичането се оказа нов свят за мен и първият маратон, на който участвах, беше година по-късно в Единбург. На него пробягах 40 километра и оттогава не съм спирал. Участвах в маратони във всички краища на света и успях да опозная различни държави, защото всеки от тях беше съчетан със седмица потапяне в местния живот.

- Какво те мотивира да направиш крачката между бягането на градските маратони до ултрамаратоните по екстремни трасета?
- Една от причините е, че аз съм човек на крайностите, който обича да изпробва възможностите си. След като бях пробягал 60 маратона, 40 километра тичане ми се виждаха като разходка в парка. Така започнах да търся други възможности, които да тестват границите на моята психика и физика. Аз твърдо вярвам, че за да се опознае човек, най-добре, той трябва да се постави в ситуации, в които не е бил никога. Имах желание да напредвам. Любопитството докъде мога да стигна, съчетано с любовта ми към пътуванията, приключенията и адреналина, доведе до проучването на нови трасета за бягане.

- Участвал си не само в "Бедуотър", но и в пустинния "Маратон де саблес" и в полярния "Фростскейд 500". С какво те привличат екстремните състезания?
- Бях тринадесет годишен, когато, сменяйки каналите на телевизора, попаднах на репортаж за Маратона на пясъците. Смелостта и лудостта на бегачите направиха силно впечатление на детското ми въображение, и когато години по-късно попаднах на информация за съзтезанието, споменът за видяното в репортажа изплува. Екстремният фактор в този вид маратони идва от това, че в тях трябва да разчиташ единствено на себе си. По този начин разбираш и опознаваш собствената си натура: доказваш на себе си, че имаш достойни качества и реална стойност.
Подобно предизвикателство е и съзтезанието "Фростскейд 500", което пробягах зад Полярния кръг в най-северната част на Норвегия. След зададени GPS координати, аз останах сам с шейна, натоварена с провизии за десет дни: палатка, храна, газ и запаси, необходими за оцеляването ми. Когато си на минус 55 градуса температура, всяка малка грешка може буквално да те убие. В такива условия няма на кого да разчиташ, освен на себе си, защото на стотици километри от теб няма никой. Въпреки вързаните за нас тракери, спасителите не биха могли да стигнат навреме, защото трасето на състезанието не позволяваше на хеликоптерите да се приземят. Трябваше да сме сигурни, че можем да оцелеем до пристигането им -  като част от подготовката ни беше копаенето на своебразни плитки гробове, защото на няколко сантиметра под земята е по-топло.
За всяко подобно състезание има важни квалификации, които доказват подготовката на кандидат-участниците. За организаторите е важно да знаят, че си подготвен за оцеляване в екстремни условия. Преди началото на "Фростскейд 500" преминах през изпит, на който опънах палатката си за осем минути. Това беше необходимо условие, защото състезанието изискваше дневни пробези от 20 часа в лоша видимост, тъй като дневната светлина траеше едва около три часа. Съчетано със свръхумората и световъртежа, който може да се появи в края на всеки един пробяган ден, осемте минути за опъване на палатка бяха животоспасяващи.

- Как се подготвяш за ултрамаратони? Какъв тренировъчен и хранителен режим спазваш?
- Съобразявам подготовката си с условията на всяко състезание. Подготовката ми за "Фростскейд 500", беше много различна тъй като по това време аз живеех в Лондон, където никога не се натрупва сняг. Затова прекарвах много време в парка със ски на колелца, с които теглих шейни и гуми. За да свикна с минусовите температури ходих по планински трасета, но дори това не помогна особено много, защото просто нямаше как да възпроизведа минус 55 градуса.
Хранителният ми режим на същото състезание се състоеше от прием на 25 000 калории дневно. Шест хиляди от тях бяха необходими единствено, за да се топли тялото ми. През цялото време трябваше да се храня, за да компенсирам изразходената енергия. Налагаше се да ям масло, обвито с бекон, за да приемам оптимален брой калории. Хранителният ми режим включваше също високо калоричен шоколад, ядки, супи и чайове.

- Какви качества трябва да притежава един ултрамаратонец? Кое е по-трудно за преодоляване по време на маратона: психическите или физическите препятствия?
- Физическата част е безспорно много важна, но като дипломиран психолог считам, че по-трудното препятствие е нашата психика. По дефиниция човешкото съзнание обича да ни глези и се опитва да ни пази от всяка опасност. Един ултрамаратонец трябва да може да си налага спокойствие, когато оцелява по средата на нищото, и воля да продължи. Физическата ни издръжливост се контролира от психиката и ако човек не е психически издръжлив, няма да успее да завърши маратона.
Сещам се за инцидент по време на "Бедуотър", когато температурите достигаха 52 градуса и аз припаднах вследствие повишена телесна температура. Десет минути по-късно се събудих и просто продължих по трасето. Мисля, че успях да изпълня съвета на треньорката ми за състезанието Лиса Смит-Бачен да се науча да ми е гадно.

- С какви погрешни схващания по отношение на екстремните състезания си се срещал през годините?
- Ще ти отговоря с пример: когато бягах на Маратона на пясъците, срещнах една 89-годишна бразилка, която тичаше заедно с нас 300 километра през пустинята. Това, че някой имал слаби колене или не можел да тича бързо, са извинения и стереотипи. Погрешните схващания, че дългото тичане не било полезно или че ускорявало смъртта ни, нямат научни обосновки и са продукт на стереотипно мислене.
За да си ултрамаратонец, не е необходимо да си в първа младост. Средната възраст на участниците в "Бедуотър" през миналата година беше 43 години. При нас хубавото е, че колкото повече остаряваш, толкова по-добър ставаш в това, което правиш. Самият аз опровергах младежкото си схващане, че щом съм нисък и набит, трудно бих могъл да се занимавам с тичане. Оказа се, че щом си дисциплиниран и имаш план, можеш да постигнеш много в маратоните.

- Има ли бъдеще маратонското бягане в България?
- Днес у нас се наблюдава висок интерес към бяганията на дълги и свръхдълги разстояния. Няма много страни в Европа, които да конкурират българските маратони по брой. Спомням си, че преди шест години с мой приятел в България имахме желание да организираме маратон, но тогава в страната нямаше почти никаква информация за този тип прояви. В момента обаче всеки уикенд се провеждат състезания, а броят им надвишава двеста.

- Кое мотивира решението ти да се завърнеш да живееш в България?
- Последният ми престой в България беше плануван за един месец. Междувременно си направих равносметка, че след 22 години живот в чужбина е време да се прибера в родината и да работя в нея, развивайки спорта и мотивирайки българските деца. Това решение бе неочаквано дори за самия мен, но динамиката на живота в България ми допадна много. Разбрах, че ако мога да послужа за мотивационен пример на учениците, с удоволствие бих се нагърбил с тази задача. Първите ми срещи с тях преминаха много интересно и любопитството им ми доказа, че съм на прав път.

- Какви са следващите ти спортни проекти?
- Тази година се оформя като доста заета откъм спортни проекти. През пролетта възнамерявам, тичайки да прекося Китай, започвайки от границата с Русия, продължавайки до Шанхай и на изток до Таджикистан. Искам да измина тези 7000 километра сам с количката, която тегля зад себе си.
Също така бих желал да участвам в състезание през август в Индия, чието трасе е 33 километра и преминава през три хималайски върха. Всеки от тях е висок 5200 метра надморска височина.
Отсега обмислям и тазгодишното си участие на "Бедуотър". Миналата година имах желание да пробягам разстоянието до финала и обратно, но по лекарско предписание не успях да осъществя обратното преминаване. Тази година идеята ми е да направя тройно преминаване, а екипът ми да бъде изцяло български.