Моята "Софийска рапсодия"

Кръстю Берберов


В края на август 1958 г. получих писмо от леля ми, в което тя пишеше, че от мое име е подала документи за кандидатстване в Софийския университет. Трябвало да се явя на конкурсен изпит по руски език на 2 септември. Бях трета година войник в Сакар планина, но понеже не си държах устата затворена, мен и един колега ни изпратиха в столицата да помагаме в строителството на нова сграда за Генералния щаб. Там бяхме повече работници, отколкото войници. Ходехме в работно облекло. Пък и старшината беше добър човек и ме пусна да се явя на кандидатския изпит.
По това време в специалността руска филология приемаха все момичета и затова сега организираха допълнителен изпит за 15 мъже. Кандидатите бяха много и нямах надежда, когато тръгнах да видя резултатите. Но... късмет - бях 14-и!
Честно казано, не се радвах много, защото мечтаех да уча журналистика. По-късно разбрах, че журналистика не се научава само в университета...
Вторият ми късмет беше квартирата. Поканиха ме (подчертавам!) да живея в апартамента на един наш известен академик. Хазайката - много възпитана и достолепна старица, беше останала вдовица преди месец. Тя нямаше деца и близките й решили, че ще бъде добре някой да живее при нея и да й помага. Избрали едно роднинско момче, току-що прието за студент. Казваше се Иван. После решили, че ще е по-добре, ако още един студент бъде поканен да живее като квартирант с 10 (десет!) лева наем. Имаше и условие: да не каним гости и да не вдигаме шум.
Дотук - добре. Но тези "късмети" ми дойдоха малко в повече, защото бях войник все в затънтени места. Половината от службата си прекарах на връх Вишеград (Сакара). Бях подивял.
И изведнъж от тази пустош се озовавам на Орлов мост!
Въпреки че тогава нямаше толкова коли, това място беше доста оживено. В партера на насрещната кооперация "Царевец" беше автогарата за Самоков и Рилския манастир. Цял ден високоговорителят на висок глас обявяваше информация за пътниците. Автобусите бяха стари. Някои трудно палеха и затова не ги изключваха по цял ден. Част от тях работеха с газгенератори с дърва(!), които страшно воняха.
На всичко това отгоре под прозорците ни от 4 ч. сутринта до 1 ч. след полунощ минаваше трамвай. И сякаш това не бе достатъчно, точно в тези уж тихи три нощни часове започваше да реве лъвът от старата зоологическа градина - на 200 м от нас!
Дълго не можех да се приспособя. Даже ми идеше да зарежа всичко и да се прибера в Сливен.
Започнаха и първите запознанства в махалата. Спазвахме стриктно условието да не каним гости. Ходехме често в партера на нашия блок, където живееше с баба си една абитуриентка.
Събирахме се и в насрещния блок "Царевец" - там живееше друга ученичка, чиито родители работеха в чужбина.
Ние с Иван бяхме най-възрастните. Всички останали бяха ученици. Нямаше алкохол, а само кафе и цигари. Слушахме джазова музика от един много голям магнетофон "Ухер". За пръв път виждахме автоматична перална машина, огромен хладилник с две камери и баня, по-голяма от нашата стая. Това беше апартамент на дипломати.
Бяхме малко респектирани, но се стараехме да изглеждаме на хора с голям житейски опит, преминали и през дълга военна служба и станали вече студенти. Приятно ни беше да сме в центъра на вниманието.
Постепенно започнах да ставам софиянец. Появяваха се все нови и нови приятели. Повечето от тях бяха рускоговорящи, което беше от изключителна полза за мен. Всички те бяха родени в СССР и говореха на съвременен руски език, за разлика от колегите ми с руско потекло, които говореха остаряващия вече руски език на преселниците от Русия след революцията.
Често гостувах на семейството на Саша Клопов. Осем души от четири поколения се помещаваха в огромен апартамент точно срещу Руската черква. Над тях живееше професионалният преводач от български на руски език Юрий Жанов. Роден и израснал в СССР, той се водеше руснак, но майка му беше българка, а баща му - французин. Точно когато се родил, баща му го репресирали (1937 г.) и родителите му решили, че ще е най-добре детето да се регистрира като руснак.
Юрий беше превел на руски знаменитата "Ода за СССР" на Орлин Орлинов. Той работеше "на парче" - само като хоноруван преводач. Постоянно го търсеха, защото беше превъзходен в работата си.
Тези срещи много ми помогнаха да се квалифицирам и неслучайно, но и малко изненадващо за мен, ми предложиха да сътруднича в КПКВЧ (Комитетът за приятелство и културни връзки с чужбина). После започнаха да ме ангажират и в "Концертна дирекция".
От нашия курс имаше и други момчета, които добре владееха руски, но те често нарушаваха финансовата дисциплина: не се отчитаха за изхарчените, дадени им в аванс пари, и повече не се появяваха.
Макар че ни плащаха само по 3 лв. на ден, за мен това беше сериозен доход, защото родителите ми не можеха да ми изпращат повече от 50 лв. на месец.
Придружавайки най-различни високопоставени гости на страната, имах възможността да се срещна и с много известни наши личности, да повиша своята обща култура, да се запозная със забележителностите на България.
Лошото беше, че не можех да ходя редовно на лекции и да се явявам на изпитните сесии. В същото време, бидейки един от "слабите" по успех, аз бях по-добър от останалите в разговорния руски език и добър симултантен преводач.
В големия град често се случваха и други най-неочаквани неща.
Излизаме един ден от входа на блока и изведнъж виждаме една страхотна гледка: откъм Орлов мост към нас се движеше една огромна вълна от... ябълки. Хората отначало се стъписаха, но след това се хвърлиха да ги събират. Ние хукнахме обратно към нашия етаж, грабнахме някакви чанти, нямайки и секунда време да обясним на хазайката какво става вън. Оказа се, че трамваят не можал да спре и налетял на един камион, натоварен с ябълки за преработка.
Имаше и още един гастрономически случай. Учехме обикновено след полунощ, когато бе по-тихо, а лъвът не ревеше постоянно като автобусите. Някъде около 4 сутринта под прозорците ни се чу силен трясък, последван от един още по-силен крясък: "Спиш бе, спиш бе! Идиот такъв!"
Срещу нас имаше малка сладкарница. Ватманът не видял, че на трамвайната линия е спрял камион, който разнася мляко. От силния удар целият товар се беше разлетял в различни посоки. След тази катастрофа имаше неразтворени пълни съдове, излетели чак до нашия вход. Взехме си по две съдинки и когато се канехме да направим втори курс, изведнъж се изсипа проливен дъжд и всичко стана... на айрян.
В съответствие с учебната програма трябваше два пъти седмично да ходя на занятия по физкултура или да започна да се занимавам с някакъв спорт в СК "Академик". Отивайки в стола, видях надпис "Стрелбище". Бутнах вратата и един етаж по-надолу излязох на дълъг подземен коридор. Чух гърмежи от малокалибрени оръжия. Няколко души стреляха по мишени, окачени в дъното на коридора.
Към мен се приближи възрастен мъж, видимо треньорът на стрелците, и ме попита дали и аз желая да опитам в стрелбата. Казах: "Да." След това той подробно ме инструктира как се стреля. Дадоха ми една доста тежка пушка и 10 патрона.
Когато донесоха мишената, треньорът възкликна: "Гледайте само каква група изстрели е направил!" Това беше вторият ми успешен приемен изпит в Университета. Веднага ме включиха в отбора на "Академик" и ми зачислиха една финландска малокалибрена пушка "Валма", която тежеше 8 кг. Тази тежест, ватенката, която трябваше да навличам и специалната цилиндрична възглавница за стрелба от коляно, ме накараха да се "прекалифицирам" на стрелба с пистолет.
Тренирах сериозно бърза стрелба по силуети. Вместо на редовните студентски летни бригади, ходехме на лагер-школи и състезания. През 1964 г. станах републикански шампион на ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната), която наред с ЦСКА и "Академик", беше една от организациите, занимаващи се с този доста скъп спорт. Бях включен в разширения състав на националния отбор по стрелба.
Наближаваше времето, когато трябваше да напусна столицата, към която вече бях се силно адаптирал.
Решихме с Иван да си направим едно последно къпане в банята на "Ситняково". От мъка по София той си беше пуснал брада, която го правеше по-солиден, приличаше на млад поп. В банята на смяна беше телякът Ахмед, на когото винаги давахме малки бакшиши.
- Като ти дава бакшиша, трябва да му целунеш ръка! - казах му на майтап.
Ахмед се опъва, защото бил мюсюлманин. За да бъда по-убедителен, му обяснявам, че този път бакшишът ще бъде значителен. И той беше значителен, но само на тегло - жълти стотинки. Когато Ахмед видя пълната шепа с "твърда" валута, грабна "щедрата" ръка на Иван и започна една цяла серия от целувки и благодарности и повтаряне на "Чиста баня!" (Ахмед не казваше "Честита баня", а "Чиста баня".)
Имаше един начин да продължа пребиваването си в София - като отложа единия държавен изпит, за което се полагаха 40 дни отпуск. Така поживях още малко в скъпата ми квартира на Орлов мост. Това бяха заключителните акорди на моята "Софийска рапсодия".
После нещата се развиха така, че станах отново студент и трябваше отново да се адаптирам в още по-голям град - Москва. И още 5 години следване...
Както казват американците: "Животът не е прост. Той е още по-прост."


Студентска бригада на плавателния канал край София,
впоследствие изоставен. Моя милост - крайният вляво, 1958 г.


Нашата езикова група със старши преподавателя Блажо Блажев, 1959 г.