Наш човек ли е все още Тангра, или тачим ли обичаите си?

Нашите предци, волжките прабългари, са имали един твърде хуманен обичай. Всеки, който се отличавал с изключителен ум, красота или някаква неповторима дарба, бил обявяван за богоподобен. А вече обявен за богоподобен, моментално получавал правото да отиде при всемогъщия Тангра, за да си общува с него като равен с равен, а не да измъчва душата си с тези простаци и изроди тук, долу, на земята. Пътуването към селенията на великия Бог ставало посредством обесване, обезглавяване, изкормване, набиване на кол, пронизване със сребърна стрела, удавяне или разчекване от два коня.
Можем да си представим какви тълпи са се събирали пред шатрата на върховния жрец и какви разправии са ставали.
- Айде, бе! – крещял примерно изнервеният от чакане прабългарин Тугун. – Кога ще ме разчекнете най-после!
А върховният жрец благо му отговарял:
- Ще чакаш, Тугуне! Вярно, че си умен, ама Чъкмак е по-умен от тебе! Ей го и красавецът Кечер чака вече втори месец да го обесим, обаче не вдига врява! Имай малко търпение!
И умникът Тугун с наведена глава и с болка в сърцето е отивал да чака реда си.
А след малко в тълпата си пробивал път Бургун, просвал се по очи пред жреца и настоявал да му отрежат главата.
- Защо? – питал жрецът.
- Защото съм много хубав! – отвръщал Бургун.
Жрецът иронично се усмихвал.
- Първо – обяснявал той, - хубавците ние ги бесим, а не ги обезглавяваме! И второ, я иди се огледай в някоя локва! Кривоглед, сипаничав, главата ти длъгнеста като на кон… Какъв хубавец си ти, Бургуне?! Тангра целият ще се изприщи, ако те види до себе си! Бягай, бягай, махай се!
После заповядвал да набият на кол младежа Цок, който се отличавал с вълшебната дарба да свири омайно на крушово листо.
Сегашните наши политици, водени от чувството за дълг, справедливост и историческа приемственост, се опитват да възстановят този хуманен обичай. Осъзнавайки, че народът, наричан от тях електорат, е и умен, и красив, и надарен, те със самоотвержена готовност му замислят преселение при великия Тангра. И за да няма задръствания и тълпи от недоволни, нашите върховни жреци са решили да ни изпроводят към небесните селения посредством глад – способ хем ефикасен, хем осигуряващ необходимата масовост на мероприятието. Въпросът е единствено в това – дали всемогъщият Тангра разполага с достатъчно шатри, за да ни приюти всичките, или пак ще се сблъскаме с проклетия жилищен проблем.
Как си с шатрите, о, велики Тангра?