Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

21 Септември 2018 | Петък
 
вход регистрирай се

Пегас

Критика

Богат житейски и творчески път

Каквото и да описва от живота си Джуни Александрова в книгата "На глас", водещо е чувството за достойнство и справедливост

Благовеста Касабова

26. Януари 2018 , брой: 18   448   0
Снимка


През последните няколко години се забелязва интересна тенденция в състоянието на българската литература - осезаемо присъствие на мемоарни произведения. Във века на електронните медии почти изчезна епистоларният жанр. Днес малцина пишат писма и така не оставят документални факти за лица и събития, които всъщност са национална памет не само за общественото и културното ни развитие, но и за промените в народопсихологията. И тъй като природата не търпи празно пространство, все повече и повече то се заема от мемоаристиката, даваща ни познания за миналото, които в учебниците по история няма да открием - липсват по една или друга причина, обикновено политическа. Мисля си: как бъдещите историци ще откриват значими явления и климата на нашето време, тъй като изговореното по мобилните телефони и телевизионните екрани може да се изличи много бързо.
Новата книга на Джуни Александрова "На глас", претърпяла вече второ, допълнено издание, разказва за времето от втората половина на миналия век и началото на сегашния. Разказът е подреден хронологично по принцип, но хронологията често е прекъсвана от отклонения - лирични, оценъчни, разсъждения за събития от национално и съсловно значение, социални, обществено-политически и културни проблеми, които пряко или косвено са се отразявали върху авторката като личност и творец, като в същото време обогатяват и динамизират текста, показвайки всъщност вътрешния й портрет - сложно устроен като духовност и нравственост, като гражданска позиция и родолюбие. В откровенията на Джуни Александрова не се забелязва самоизтъкване, стремеж да се подреди на първа линия, на авансцената, т.е. директното направление на текста липсва.
Естествено е разказът да започне от началото - роден дом, близки на сърцето хора, безгрижно детство сред селското спокойствие и очарование, първите зададени въпроси за политическите промени, отразили се върху детската психика и младежките стремления, върху светоусещането й и чувството й за справедливост. Самата методика на разказа привлича читателя, тъй като е богата на детайли - романтика, тънко чувство за хумор, подтекстови послания, лиричност и образност, асоциативност и носталгичност.
Привличащи с емоционалната си пъстрота и динамика са ученическите години в София - кварталът, уличката, домът - често гъсто населен, но пълен с живот, очакванията, неосъзнатите напълно все още стремежи към успех и знание, към откриване на света. Студентските години във ВИТИЗ - тогава, също описани с емоционална развълнуваност и младежка романтичност, но и с благодарност и почит към имената на големи актьори и театрали - нейни преподаватели; първите години на театралните сцени в Хасково и Враца, и в София. Наред с наситения с интересни имена, случки и събития от първите години на сцената текст, читателят се потапя в изповедните лирични късове, плод на дълбоки и вълнуващи преживявания, запечатани в паметта образи и емоционални състояния, в които прозират огорчение и болка.

Разделихме се.
Завинаги.
Вратата хлопна.
Аз плачех не от обич,
а от болка
за пропиляното безгрижие на младостта,
за откраднатите ми мечти,
за нощите, немигнала в очакване,
за дългите лъжливи обяснения,
за празните надежди в теб, аз плачех...

Топли са думите и за първия учител, и за колегите, с които е работила в различните театри. В тях обаче се прокрадва и разочарование, по-специално за колеги, които в годините на социализма безпрепятствено са се издигали и радвали на големи облаги, ласкали са властимащите, а след промените през 1989 г. за една нощ се превръщат в демократи и говорят за "мракобесие", страх, мъчение и други нелицеприятни определения, които не отговарят на истината. Няма само хубаво и само зло време, ни казва чрез размислите си авторката. Всяко историческо време има и добри, и не толкова добри страни...
Каквото и да описва от живота си Джуни Александрова, в гласа й се долавя достойнство - личностно и професионално, особено когато става дума за пътя й на изграждане като професионалист.
В книгата си Джуни Александрова поставя не един въпрос и не един проблем, с които се е сблъсквала в различни ситуации и предимно в театъра, един от въпросите е "съпругата" - на режисьора, на директора, на театроведа, на някое политическо величие. Но такива изпитания, колкото са огорчавали, толкова и са обогатявали - по нейните думи - човешката и актьорската й душевност.
На задната корица на книгата "На глас" е написано, че в цялото повествование като златна нишка върви чувството й за справедливост. Бих добавила: и чувството й за съпричастност, не само към театъра като институция, в цялостното му измерение и единство, но и към човешките взаимоотношения, болки и радости, социалните проблеми, обществено-политическия климат, и тогава - през втората половина на ХХ век, и днес - второто десетилетие на ХХІ. И тъй като Джуни Александрова е не само талантлив актьор, един от майсторите на изпълнение на художественото поетично слово, ми се иска да отбележа и изкушението й в лириката.
Искам да завърша със стихотворението, което е поставено като финал на книгата. "Време е, казва авторката, да сложа точка на моите преживявания и мисли."

И детството, обгрижено с любов,
и младостта с пориви неудържими,
и зрелостта с майчините грижи,
и сцената с творчески неволи,
са вплетени в косите мои побелели,
в посърналото ми лице,
в приведената ми походка,
в очите ми,
от сълзи посивели.

 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"