Изкуството и културата пазят от престъпления

Виртуозната пианистка Екатерина Мечетина свири от 4-годишна. Първата й самостоятелна изява е, когато е на 10, а на 12 вече е на турне в Япония, където само за месец изнася 15 солови концерта. Лауреат е на много престижни руски и чуждестранни конкурси, печели безброй награди и медали по света. В годините на следването в консерваторията става стипендиантка на фондацията на Владимир Спиваков. По покана на маестро М. Ростропович специализира в Париж. От 2013 г. е президент на Международния младежки фестивал за класически изпълнители "Зеленый шум" в сибирския град Сургут. Публиката в София ще има възможност да присъства на концерта на пианистката със Симфоничния оркестър на БНР днес, 26 януари, от 19,30 ч., в зала "България", както ДУМА писа.

- Спомняте ли си кога за първи път сте била в България, Екатерина?
- Да, когато бях 10-годишна, дойдох в София за концерт. В България бе моето първо излизане зад граница. Разбрах, че сградата, където ще свиря сега, е близо до хотела, в който през 1988 г. ни настаниха с децата от московската Централна музикална школа. Имам най-приятни спомени за страната ви. Миналото лято бях и на почивка във ваш курорт.
- Как подбрахте репертоара за концерта ви със Симфоничния оркестър на БНР?
- С диригента Марк Кадин се познаваме отдавна. Последно бяхме на една сцена, когато той още работеше в Красноярск, преди повече от година. Щом ми каза, че вече оглавява оркестъра на БНР, започнахме да мислим какво може да направим заедно за публиката в България. Тъкмо разучавах Концерта за пиано и оркестър щ1 на Рахманинов. Вече го представях два пъти пред публика, предстоят ми още две изяви с това произведение, дори за догодина вече имам планирани участия с него. Когато такава музика ти попадне в ръцете, ти се иска да я свириш колкото се може повече. Смятам, че Рахманинов е особен композитор. И неговият Първи концерт е последен за мен, ако мога да си позволя подобна игра на думи. Тоест свирила съм всичките му пет творби от тази серия. Повече не останаха, за голямо съжаление. Но, от друга страна, това е потресаващо красиво, свежо, искрено и емоционално произведение, което незаслужено звучи по-рядко от останалите, а някои от тях дори са по-трудни за възприемане от непрофесионалисти. Много ми се иска публиката да го оцени подобаващо и да му се наслади. Имайте предвид, че го пише, когато е тийнейджър! А през 1917 г. го преработва, прави му втора редакция, издигайки композицията на съвсем ново художествено ниво.
- Имате много награди, лауреат сте на безброй конкурси... Какво значат отличията за вас?
- Харесваше ми да участвам в различни конкурси, когато бях дете. Но с развитието на кариерата ставаше все по-сложно и по-тежко. Не ми е много приятен състезателният момент в изкуството, дори от някакви философски позиции - не е добре да се сравняват напълно различни артисти и да се оценяват. Това винаги ми напомня за изпитите в консерваторията, които също не ми бяха любими. Съвсем друго нещо е концертът, когато излизаш на сцената и разказваш на хората кой си, какъв си, защо и как, без да се замисляш, че някой седи и брои грешките и пропуските ти или критикува твоя естетически подход. Но конкурсите все пак са важен етап от живота на всеки музикант.
- Смятали са ви за вундеркинд. Означава ли този факт, че нямахте детство, характерно за обикновените малчугани?
- В Централната музикална школа, където учих, всички бяха много надарени. Конкуренцията бе осезаема, но тя никога не пречеше на приятелството ни, нямахме каквито и да било неприятности в отношенията със съучениците, атмосферата бе доста позитивна. Наистина много отрано започнаха моите концертни изяви и турнета, но това не се отрази негативно на детството ми. Обичах да ходя на училище, да си играя с другарчетата (не всички от тях свиреха на пиано). Разбира се, че имах детство, при това - интересно. Просто то не приличаше на детството на онези малчугани, които дълго време не знаят какви искат да станат.
- Вашата кариера явно е предопределена от професията на вашите родители-музиканти. А ако те бяха лекари?
- Тогава сигурно нямаше да зная как може да не съм лекар! Защото до определен момент виждах наоколо само живота на музикантите.
- Имате необичайно хоби - обичате да карате ски...
- О, вече не. Приключих със ските миналата година, защото повредих ръката си и разбрах, че това е малко, но убедително звънче, което ми дава ясен знак: трябва да внимавам за своята безопасност като артист.
- А как пазите ръцете си? Полагате ли някакви специални грижи?
- Ето, виждате ли, не ги пазех с това екстремно хоби и беше много неприятно, защото цял месец не можех да свиря на пиано (усмихва се). Докато падах, пред очите ми мина целият ми живот, усетих, че това изобщо не е метафора. Разбрах, че не мога и не бива да поемам такъв риск.
Не мога да кажа, че полагам специални грижи за ръцете си. Разбира се, стремя се да внимавам с остри предмети и ножове в домакинството, не вдигам тежко, но това по-скоро оказва влияние на гърба. Пианистите имат много места, които трябва да пазят (усмихва се).
- Усещате ли разлика, когато свирите пред публика в Русия и в чужбина?
- Разбира се. Най-малкото заради факта, че в Русия работя през целия си живот и сред хората, които се интересуват от класическа музика, имам вече стабилна репутация. Например в България никой не е чувал как свиря, ако изключим 1988 г., когато бях на десет (усмихва се). Затова ще трябва да се представя достойно. Но ако говорим за емоционалното възприятие на музиката от страна на публиката, разликата всъщност не е голяма. Тя обаче може би зависи от континента и от националния темперамент. Никога няма да забравя например как в Бразилия хората в залата реагираха така, все едно са на футболен мач - свиркаха, тропаха, крещяха... А на другия край на света - в Япония, слушателите са толкова деликатни, че се страхуват дори да аплодират, преди артистът да се поклони. Почитателите на изкуството обаче са страхотни навсякъде, защото уважават музиканта априори.
- Кое е най-необичайното място, където имахте концерт?
- Сещам се за най-далечното, на което свирих, със сигурност това е Перу. Колумбия пък е най-високото място, където изнесох концерт, усетих и разредения въздух в планината. Най-неочаквано за мен излязох и на импровизирана сцена в японски шинуистки храм за празнична проява в чест на юбилея на Киото. Основно обаче "работното ми място" са концертните зали, рядко се случва да се изявявам на по-различни площадки, може би затова ги помня по-дълго. Веднъж седнах зад пианото на открито в Ханти-Мансийск. Температурата навън бе около нулата, въпреки че се случи през май, имаше чествания по повод Деня на славянската писменост, която дължим на българските братя Кирил и Методий. Всички се надяваха, че ще е по-топло, но времето ни изненада. Така че аз, в концертна, доста отворена рокля, трябваше да понеса и това изпитание (усмихва се).
- А знаете ли точния брой на концертите, които имате в рамките на една година?
- Да, те са между 60 и 70. Повече не са ми нужни.
- Какво ви костват сценичните изяви?
- Зависи от разнообразието на програмите, включени в тези концерти. Най-тежко е, когато се променят в рамките на 3-4 дни. Имала съм случаи да се налага да свиря абсолютно различни произведения през две седмици. Това не е толкова тежко физически, колкото е натоварващо за нервната система, за съзнанието, за паметта.
- Позволявате ли си в подобни ситуации да свирите по ноти?
- Само съвременна музика, не си заслужава усилията да се научи наизуст, тъй като обикновено е много сложна. Разбира се, може да се отдели повече време и да се назубрят и модерните композиции, но след това на сцената напрежението е твърде голямо и мислиш само дали няма да изпуснеш нещо. По-добре е да се посветиш изцяло на съдържанието. При камерната музика пък е традиция да се свири по ноти.
- От 2011 г. сте част от новия състав на Съвета по култура и изкуство към президента на Русия. Този факт за вас е определено признание или е реална отговорност?
- И едното, и другото. Първоначалният мотив на хората, от които зависи това решение, е справедливото разсъждение, че този съвет не е събрание на някакви старци, които от висотата на опита да наблюдават как върви културата в страната. Логично е младите хора, които тепърва бележат успехи, също да имат възможност да оказват влияние на случващото се в областта на изкуството. Въпреки че няма законодателна тежест, тази структура прави препоръки и подготвя идеи, които стигат лично до президента. Мисля, че това е начин за въздействие с голяма сила, благодарение на който се акцентира върху културни аспекти, нуждаещи се от корекции или подкрепа. Например така създадохме Асоциацията на студентските клубове за любителите на класическа музика. Когато споделих с президента тази идея, той много я хареса и светкавично реагира, като много помогна за учредяването на това обединение. Според данни на едно интересно изследване сред децата, които посвещават свободното си време на музиката, процентът на престъпност е много нисък, а при онези, които се занимават професионално и свирят на някакъв инструмент, криминални деяния липсват съвсем. Така че една от нашите цели е да се привлекат колкото се може повече деца към извънкласни образователни занимания: не само свързаните с музика, но и с изобразително изкуство, със спорт.
- Родион Шчедрин ви нарича "чудо", "сензация"... Как приемате подобни определения?
- Разбира се, много е приятно да чуеш такива думи от велика личност. Още повече, че Шчедрин ги казва в зората на моята концертна дейност, а за мен той е човек от учебниците по история на музиката, когото безкрайно уважавам. Абсолютно щастие е да общуваш с такива хора. Това са незабравим мигове.
- Чувствате ли се като "главната пианистка на Русия", както ви нарече маестро Фабио Мастранджело?
- Не мога да отговоря на този въпрос, защото много уважително се отнасям към всички мои колеги, които се трудят неуморно. Искам само да кажа, че музиката наистина е делото на целия ми живот и работя много съвестно и всеотдайно.