ЛЮБОВ, ЛЮБОВ…

Георги Коновски

Накрая се отпусна назад и махна с ръка. Най-после! Три дена труд… Но ще има резултат…
Пак погледна към грамадата документи отпред. Заверени от адвоката, от нотариуса, от домоуправителя, от кварталния, от деветте местни и седемдесетте столични НПО-та, от баща му, от майка му, от фирмата, от областната управа, от общината, от… Уф, обърка се вече…
Важното е, че всичко е готово… И сега може да звънне по телефона и да отиде на важната среща. Само да купи цветя… Момент! А разрешително да й поднесе цветя? И за бонбоните отделно? Че то де дават тъй – да връчи на младата жена цветя и бонбони така. Без разрешение от нейна страна то си е жива обида. И, ако я засегне с тая си грубост и мъжко посегателство над правата й…
Малей…
А времето напредваше… Сега трябва да тръгне по познатия път, да… Не, не – по-добре без цветя и бонбони… Но – ако тя се засегне, че е отишъл на срещата с голи ръце? Ей така – като на бизнес среща? И се оплаче, където трябва? Сложно става, сложно…
Още повече, че проблемите му се увеличаваха. Преди час му връчиха известието – да се яви като подсъдим пред трибунала за женски права. Оплакване срещу му – кака Жужа от другия вход се оплакала, че я засегнал с индиферентността си и не щял да обърне внимание на презрелите й прелести…
Какво го чака… Отпусна се на стола. И махна с ръка – да става каквото ще. Природата сбъркала, като го направила мъж, ама той ще оправи барем нея – като не може друга… Взе телефона:
- Мишенце, здрасти сладък! Как си тая вечер? Ми да се видим… Ще пийнем ликьорче, ще хапнем пастичка, ще се отдадем на нашите си мъжки работи…
А погледът му падна върху стария плакат в ъгъла, останал от времето на дядо му: „Не чакай милости от природата!“…