Цар Петрови потомци в село Момина църква

Когато побългаряват имената на селищата у нас ("Държавен вестник", бр. 109/1934 г.), село Къзъ-клисе е преименувано на Момина църква. Име красиво, благозвучно, незабравящо се. А каква е историята на селото?
Момина църква е само на 8 км от границата с Турция. То е към Средецка община, Бургаска област, и с населението си, достигащо до 4000 души, е едно от най-големите села в този край. Там, затънтено в митичната и хълмиста Странджа, в него по това време има две валцови мелници, четири воденици, керамична фабрика за европейски керемиди, маслодайна фабрика, две содо-лимонадени работилници, три дарака за влачене на вълна, три петмезчийници, тепавица, две грънчарски работилници и много занаятчии.
През 1937 г. е открита автобусната линия Бургас - Момина църква и селото се отваря към страната, а през 1942 г. от нов водопровод по улиците му зашуртяват 40 чешми. С две думи: гранично, но голямо и добре уредено село.
Как обаче се стига до старото име Къзъ-клисе и до новото - Момина църква?
В книгата си "Факийско предание" Балчо Нейков пише, че селата Факия и Къзъ-клисе носят имената на същите села от Кюстендилско, откъдето са дошли преселници по времето на цар Петър (927-969 г.), син на Симеон Велики. Заселени са тук като войнишки семейства по охраната на границата с Византия. От онова време са останали имената на местностите Асенска (Сарпасенска) крепост, Цар Петров друм, Радин гроб, Саралъка, Кърва Сара и други. В селата има много думи и изрази сходни с тези в Кюстендилския край. За тази версия обаче повече податки няма.
В турски документ от 1618 г., или преди 400 години, селото е записано под името Казълджа килиса със 17 ханета (семейства) към кааза Кърк килиса (днес Лозенград). Думата "казълджа" в превод означава хубава пшеница. Думата "килиса" се свързва със странджанската почва - канелено-горска и жълто-клисава.
В труда си "Принос към историческата география на Тракия" (1953 г.), след като изрежда имената Желязково, Момина църква, Къз-клисе и Къзък-клисе, Павел Делирадев пише:
"През юли 1829 г., когато войските на Дибича (генерал Иван Дибич-Забалкански - б.а.) почнали да настъпват към Одрин, корпусът на генерал Пален завзел тукашния край. Квартируващите в чифлика и селото войници, понеже нямало къде да се черкуват, направили една малка черквица с плет на колове - "къзък" по турски - затова селцето почнало да се нарича Къзък-клисе, съкратено Къз-клисе. Последната видоизменица е преведена с Момина църква, когато правилно би било - Наколна църква".
Излизащите в Цариград в. "Македония" от 30 август 1869 г. и в. "Правда" от 4 януари 1871 г. отбелязват селото не с името Казълджа килиса, а с името Казълджа клисе (църква). Настъпила е промяна.
В книгата "Исторически очерк на село Момина църква", написана през 1963 г., която подготвих за печат и излезе през 2016 г., старият учител Мильо Ат. Милев изрежда три имена с обосновка:
- при градежа на църквата била вградена сянката на мома и я нарекли Къз-клисе, което ще рече Момина църква;
- второ, че е направена църква от колове и пръти и я нарекли Колова църква;
- трето, че изградената църква от колове и плет била измазана с глина, която й придава червен цвят и оттам произлиза името Казълджа- клисе или Червената църква.
При Руско-турската война през 1768-1774 г. руските войски стигнали до нашето землище, останали тук известно време и си направили църква от колове и брезент, на мястото което днес наричаме "Старите гробища". И я нарекли Казак-клисе, т.е. Казашка църква, от която по-късно произлязло и името на селото - Казък-клисе. Когато бях дете, тази версия се носеше в селото.
За името на селото обаче има и няколко легенди, възкресяващи вълнуващи събития, които и сега се помнят и нито една не може да бъде отхвърлена.
Една от тях разказва, че майстори от селото започнали градеж на църква. Най-личен сред тях бил Стою. Той си имал изгора - хубавата мома Неделя. Но каквото направели майсторите през лятото, за една нощ се събаряло. Явило се поверието, че тук има зъл дух. И майсторите решили във вторник да вградят сянката на оная жена, която първа мине край черквата.
Минала Неделя. Стою не бил там. Вградили сянката й. На другото лято строежът приключил успешно. А Неделя залиняла и не след дълго починала. Разнесла се мълвата, че сянката й е вградена в строежа на църквата. От това поверие хората нарекли църквата в селото си - Момина църква.
Според друга легенда Реджеп паша много харесал хубавицата, мома Каля, и давал голям откуп за нея, който бил достатъчен да се построи църква в селото. Каля не била съгласна с турчин да споделя живота си, обичала си вярата, народността и силно мразела душманите. Започнала да се крие. Но знаела, че трудно ще се прибори с насилника. Сън не я хващал. Тогава намислила друго и приела откупа. Какво ли? Щом майсторите започнали строежа на църквата, тя се съгласила да бъде вградена сянката й. Когато църквата била готова, направена с пари на бея, и Каля трябвало да се приготви за отиване в харема, тя вече не била между живите. Не дала вярата и народността си, ала дала живота си, за да бъде построена църква, и с това да се укрепва и вярата християнска и народността българска. В нейна памет хората нарекли църквата Момина църква.
Стигаме до друго, силно българското предание, преразказано от Христо Керангьоргов, ветеринарен фелдшер.
Един ден през селото минал гюндюзлярският бей, срещнал красивата българка Неделя и решил да я вземе в харема си. Тя била от Кангаловата махала, сираче, без баща и майка, но се славела като много работна и голяма къщовница. Имала двама братя. По-големият бил инвалид и за да не гладува и мизерства, свещеникът го прибрал в църквата да му помага като клисар - там се хранел, там спял. По-малкият брат бил хубавец, смел и безстрашен, но сиромах, та слугувал на по-заможни хора, за да преживява и да гледа сестра си.
Неделя разбрала за злите помисли на бея и започнала да се пази. Не минало много време и беят изпратил заптиета да я отвлекат. Те заобиколили къщата, но Неделя ги съгледала и през задната тайна вратичка хукнала навън. Валял проливен дъжд, тя бягала, стигнала до Скалянска река, но пороят отнесъл дървения мост пред очите й, а конните заптиетата препускали след нея. Тогава, без да се замисли, чудната хубавица, пред погледа на смаяните друговерци, се хвърлила в мътните води на реката - удавила се, за да запази честта и вярата си от поругание.
Цялото село я оплакало. Големият й брат, който трудно се движел, помолил свещеника сестра му да бъде погребана в църковния двор, за да може да я прелива. Така и станало. Оттогава турците нарекли църквата Къз-клисе: къз (мома), клисе (църква), което означава Момина църква.
Поверията от миналото се носеха и по време на моето детство. През 1957 г., когато цялото село взе участие при вдигането на красивата триетажна училищна сграда, същото поверие отново плъзна - вградена била сянката на мома.
Не е трудно да разберем защо през 1934 г. село Къзъ-клисе е преименувано не в Колова, не в Червена, не в Казашка, а в Момина църква!
От 1951 г. селото е преименувано на  Желязково, но през 1994 г. е възстановено старото име - в него са вплетени толкова силни по дух предания и легенди.
А църквата "Св. Петка" на площада, осветена през 1892 г., отговаря на хубавото име на селото: трикорабна каменна базилика с оригинален иконостас. Тя носи белезите на възрожденската архитектура. Тази църква е един от най-хубавите християнски храмове в Странджа и е обявена за паметник на културата.   


Църквата



Читалището


Самодейният дамски състав към читалището