Европеизмът на Христо Ботев

Илия Конев
(6.02.1928 - 14.08.2009)

Безсмъртният поет на България израства и се осъществява като личност в условията на имперски разделена и противопоставена Европа. В родината му и на Балканите тези условия са утежнени изключително много от срамния за хуманизма и Просвещението петвековен гнет на Османската империя. Посочените две обстоятелства предопределят почти всичко в българската действителност и в отношението на Европа към нея, в българската обществена мисъл, в творчеството и светогледа на нашите национални дейци от третата четвърт на миналия век.
Христо Ботев е личност с ръководно въздействие върху настроенията и разбиранията на своя народ в особено отговорен период - 70-те години на ХIХ век. Тогава той придобива известност в Румъния и в останалите южнославянски страни, в Русия и други европейски държави. След възстановяването на българската държава през 1878 г. идеите, поезията, цялото му литературно творчество и неговата жизнена съдба разкриват вътрешното си сродство с тежненията на редица народи, със социални, политически и философски движения, издигащи като всеобщ идеал свободата, справедливостта и взаимното уважение между народите, "разумния и братски съюз" помежду им.
Една от съдържателните предпоставки за това е безспорно европеизмът на Христо Ботев. По своята същност той означава преди всичко обхватен възглед за национално-патриотичното и универсално-хуманистичното в противоречивата му същност, привързаност към душевността и тежненията на българите и други народи със сходна или различна съдба, подкрепа на демократичните движения и онова обществено устройство, което прави невъзможни закрепването на тогавашното имперско разделение на континента, паневропеизма и вече започналото разпространение на панислямизма, отслабването на солидарността в "християнска Европа", както сам се изразява неведнъж. От висотата на такива схващания поетът-революционер насочва настроенията, мислите и поведението на сънародниците си в съдбовно за тях десетилетие, слага отпечатъка на оригиналното и естетически трайното върху собствените си произведения, опитва се да повлияе на разиграваните "дипломатически карти" за сметка на обезправените и така отбелязва възможно най-далечната за онази епоха точка в мъчителното движение на българския народ по магистралите на "человеческия напредък".
Всеки истински европеизъм от онези години е преди всичко гражданска позиция срещу робството и всякакъв вид тирания, обхватен възглед за взаимността на народите и философия за тяхното развитие съобразно изискванията на тази взаимност. Ето защо негови неотменни съставки са родината, поробителят, свободата, чувството за съседа и общността на народите, истините на образованието и науката, солидарността. Те са негово характерно свойство, особено в условията на отнета независимост и противоборство не само между съществуващите "велики сили", но в една или друга степен на противоборство между потиснатите народи, подклаждано и като следствие на противоречията между "големите". Тогава всъщност, при наличието на такива именно условия, европеизмът придобива предназначението на мирогледно начало, защитавайки се от противостоящите му тенденции и изяви. През ХVIII и ХIХ в. няма деец от национална, балканско-регионална и европейска величина, в чийто светоглед тези компоненти да не са основоположни.
В това ни убеждава и европеизмът на Ботев. В съгласие с посочените особености поетът, революционерът и мислителят Ботев "отечество мило люби" и поробителя гневно мрази, достига до правдиви определения за Европа, а своя свещен идеал "за правда, за правда и за свобода" свързва с революцията въобще и с безсмъртието на падналите за нейните свободолюбиви идеали.
В съгласие с предназначението и философията на така определения европеизъм Ботев разширява своите общи познания за Балканите, Европа и света, едновременно и системно, взема становище по актуални въпроси на европейския ХIХ век, не пропуска възможността да сподели своята убеденост в "единната обща сила на человеческия род на земното кълбо, за да твори добро". ..."Погледнете на всички цивилизовани страни в Европа, прислушайте се на ония вопли и страдания, които се чуят зад официалните щирми (паравани) на човеческиот напредък, обърнете сериозно внимание на отчаяната борба между трудът и капиталът както в Европа, така и в Америка, и вие ще се уверите в истинността на нашите думи и ще кажете заедно със здравия разум, че при днешното обществено и политическо устройство на човечеството сиромахът е навсякъде роб, а робът е навсякъде сиромах." Ръководен от такива схващания, Ботев оценява революциите в Европа, приветства Парижката комуна като незаличимо събитие в историята на Франция и Европа, сърадва на "Млада Италия", вглежда се в отношенията между испанските републиканци и "каралисти", следи измененията в позицията на Северна Америка спрямо Балканите и панислямизма, а наименованието "Европа" използва неотстъпно като изходно или още като ключово понятие в своите анализи и оценки за съвременния му свят. И ако правилно разбираме вътрешната логика на тези анализи и оценки, трябва едно от вложените в тях заключения да формулираме така: благополучието в напредналите страни Ботев поставя в пропорционална зависимост не единствено от осъществявания умствен, технически и материален напредък, но също и от степента на използваните в тези страни форми на експлоатация, от продължителността на съществуващата и търпяна социална несправедливост, от векове царуващите "лъжа и робство на тая пуста земя". Експлоатацията, робството и несправедливостта не трябва да бъдат поддържани като източник за добруването, обогатяването и напредъка на която и да било държава или общество - гласи един от тезисите на Ботевия европеизъм.
Друг много съществен аспект образуват разбиранията на поета-революционер за господството на Османската империя на Балканите и нейното въвеждане в Европа с пасивното или пресметнато съгласие на самата Европа, за спекулативната дипломатическа позиция на "великите сили" по Източния въпрос, за състоянието на Балканите и сложните отношения между народите на полуострова, за християнска Европа и нейното предназначение. Това са трудни и взаимно свързани въпроси, които заслужават специално изследване. Дори само поради обстоятелството, че всички те заемат днес отново средищно място в изявите на европеизма. Изказванията на Ботев впечатляват с мащабност и предвидливост.
За автора на "Моята молитва" освободителните борби и революции на Балканите (и специално в родината му) са част от освободителните стремежи в Европа и разумните сили в света, изява на национално и всеобщо разбиране за хуманност, справедливост и равноправие. Насочени срещу "най-безчовечното робство в Европа", те изтриват петното от лицето на Европа, надеждно средство са за дълго очаквания справедлив изход от Източната криза, поставят ново начало в живота на балканските народи и са възможност за тогавашна Европа да замени дипломатическите игри с принципите на хуманизма и справедливостта.
Първопричината за най-безчовечното робство в Европа Ботев вижда във вината на самите балкански народи. Изпаднали в края на ХIV и началото на ХV в. в трудно преодолими вътрешни раздори и междуособици, те улеснили завоевателната политика на Османската империя. Редом до нея обаче той поставя определено и вината на имперски разделената и слаба Европа. Нея поетът изтъква в няколко посоки: непроявена солидарност, неспособност или отказ от решителна подкрепа на поробените християнски народи, строго придържане към егоистичните интереси на съществуващите империи, недостойни за напредъка на цивилизацията през ХVIII-ХIХ век дипломатически ходове и спекулации, участие в "европеизирането на Турция" с оглед на предвидената още тогава нейна стратегическа роля на Балканите след разпадането й като империя-завоевател, отслабването на единството на "християнска Европа".
Съвременниците на Ботев у нас и в други страни също посочват вината на Европа в тези изходни на тях посоки, следствие на което обществената мисъл на Балканите оформя една в много отношения единна концепция с несъмнени европейски измерения. Но за съжаление, малко от изискванията на този европеизъм се осъществява.
Предно място в идеите и творчеството на поета-революционер заемат за първи път с такава обхватност углъбеното отношение към отличителни за Европа политически, социални, религиозни, просветни и друг вид интереси и противоречия. Той се издига над едностранните наблюдения на отделни свои сънародници и така обогатява постановката на разискваните въпроси за българската действителност, включвайки в нея при всеки подходящ случай виждания за Балканите и за Европа, за света.
Възпявал години наред идеите на националноосвободителната революция срещу всяко робство, почерпил вдъхновение от революциите в Европа и особено от подвига на Парижката комуна, отстоявал вярата си в равноправното федеративно обединение на южнославянските и балканските народи, претърпял разруха на много свои мечти, през 1874-1875 г. Ботев се придържа към избавителните възможности на "разумния и братски съюз между народите". ...Но към него трябва да води всяко исторически оправдано начинание на човечеството в борбата му срещу хомота, тиранството и злото безконечно, срещу "свещената глупост" на Соломон: "Бой се от бога, почитай царя". Подсказаният в тази мисъл анализ на вдъхновявали го преди идеи и събития в националната и общата история е безспорен. Без да го противопоставя на тях, анализът го извисява до едно колкото мащабно, толкова и правдиво прозрение. В новооткритата истина Ботев вижда опората на векове търсената взаимност и очаквания резултат от също векове водената борба срещу "злото безконечно". Така формулирана, мисълта за "разумния братски съюз" извежда европеизма на Ботев и на българската обществена мисъл от 70-те години на миналия век най-близко до неговото съвременно предназначение.

(Текстът е публикуван във в."Вечерни новини, I, 104 (140), 1 април 1993 г. и в книгата на Илия Конев "Ние сме цивилизован народ", изд."Сибия", 1994 г.)