Стихотворения от Продрум Димов

Не забравям

Не забравям бликнал изгрева на село,
грейнал там от първия ми ден.
Синевата - чиста, мека, безпределна,
се усмихва ведра, жива още в мен.

Не забравям волските цървули,
угари отмора дишат.
Залъка - корав като мамули.
Песен там зелени ниви пишат.

Не забравям детството ми босоного
из стърнища острозъби да търчи.
Как баща ми учеше ме строго
с ралото, когато диплеше бразди.

Не забравям и торбичката на есен,
пее над къщята школското звънче.
А в гърдите ми гласът му весел
милва нежно детското сърце.


Жажда

Душата ми прокудена е птица,
несретна - търси си подслон.
Годините нанизали са броеница,
а тя жадува още за простор.

И често връща ме назад,
с игри и песни се вживява.
За миг как прави ме богат
прегръдката на детската гълчава.

Открехва в село спомен край реката,
където слънцето се още гмурка, смее.
Оттатък с бяла шапка на главата
задъхала се воденичка още пее.

А сетне хвърка в синевата и безкрая,
поема там лазури и небе.
О, колко искам да не зная
летенето кога ще спре!



Докосване

Отново сепвам се унесен,
потънал в спомени. Дори
усещам в паметта си есен -
възкръсва, сладостно струи.

Приплясва златен шепот на тополи -
немирник бъбри, там играе.
Тъга в гърдите ми все спори
с времето, понесло ме в безкрая.

Реката пак провира се и тя бъбрива,
безгрижна, кротко ромоли.
Платно си сребърно надлъж простира,
отвива повоя на детските ми дни.

И май докосвам се едва
до свят недоживян? Не знам!
Ах, колко горест, топлина
нахлува във осиротелия ми храм!



Измамно време

Ще спре ли някой твоят ход,
на вечността към бездните поел?
На гръб с беди на не един народ
и нашта болка без предел.

Кого ли вече не смущава
днес твоят нрав свиреп?
Мъгла се стеле до забрава,
а пулса ти е тъй нелеп.

Как грабна ни без капчица пощада
и мрак в гърдите ни вгради?
Там няма вече кътче за отрада
и мъката гнездо си сви.

А ти осъди бурно всяка злост.
Сърцата ни играеха в полуда.
Уви! Не светлият Христос -
сред нас витае злобен Юда!



Насаме

Слушам - вънка дъжд си ромоли,
пръска ледени слова.
Болката ми спря, не ме боли.
Май отдушник е това?

Ала пуст и ням е моят храм!
С мен говори само днес капчука.
А ще живна ли, не знам
с ведър лъч от някоя пролука?

Ех, напразно мисълта ми чака
все надеждата от пътната врата!
Ще пропъди ли най-сетне мрака,
оковал ме в тежка самота?

А дъждът не млъква, а трещи,
цепи днес небето огнена гълчава.
Гаснат във душата сетните свещи.
Времето напук сумрака там сгъстява!


Жив е твоят огън!...

     На Дамян Дамянов

Ти изпя горчилка и печал,
обичта си страдна към човека.
Ти изстрада гавра с идеал
и отиде си полека-лека.

Знам, сърцето мира ти не дава -
хора бъркат в кофите за смет.
Горестта изригва с ярост лава,
с гняв излива се в куплет.

Вече си далече - в тъмното. Отвъд,
ала чуваш пак жестоките беди.
Като Пеньо ти си винаги на път,
между земни хора и звезди.

Няма го днес вече твоят кабинет.
Пусто е бюрото и машината немее.
Само книги чакат своя скъп поет
със сълзата своя да ги сгрее.



Песен недопята

    На Пеньо Пенев

По дълги пътища ти сам вървя,
а стъпките ти пишеха поема
под тази необятна синева.
От нея има много да се взема.

А "Дните на проверка" продължават
и днес през новия задъхан век.
Ах, колко алчност, злоба до забрава
гнетят отново честния човек!

Къде са твойта болка и копнеж,
които някога изпя във строфи?
Къде си, Пеньо, за да спреш
гладът, заровил длани в кофи?

А пак бухнал е Април
и младост пак плоди земята.
Ала духът, измамен, се е свил
и чака твойта песен недопята.



Накъде ни водиш, време?

Сирени пак надават второюнски вой,
ала гласът му кой и как го вече чува?
Те търсят още почит на герои...
Уви! Денят ни днеска другиму слугува!

Къде сте вие, огън и мечти?
И сякаш никой нищо не е взел
от свидните Околчица,
Вапцаров и жестокия тунел!

Накъде ни водиш, време?
Сърцето страдно как изстива!
От теб човека що ще вземе?
Духът ни ботевски щом днес загива!




Продрум Димов е роден на 1 февруари 1933 г. в с. Лесичово, Пазарджишко. Основно образование завършва в родното си място, средно - в Пазарджик, после - учителския институт в Пловдив, след което учи в Софийския университет "Св. Климент Охридски" - специалност френска филология. Работил е като учител, възпитател и директор на училище. Паралелно с пряката си учебно-възпитателна дейност десетилетия наред се занимава с активна журналистическа и писателска работа.
Автор е на около 60 книги за деца и възрастни. Сред тях са известните му монографии за Христо Радевски, Дамян Дамянов, Яко Молхов, Иван Динков, Иван Сестримски и др. Плод на дългогодишните му творчески усилия са поредица от художествено-документални издания - сборници с интервюта, рецензии, портрети на известни български поети, писатели и други интелектуалци, поетични книги за възрастни и други заглавия. Носител е на награди и отличия от регионални и национални литературни конкурси. Секретар на писателското дружество и на Клуба на дейците на културата в Пазарджик.