Нестихващият дебат за Апостола

Доц. Ивайло Христов

Дебатът, свързан с живота и делото на Васил Левски, не е приключен. Защото той е уникално явление в духовния живот на българската нация. Вече век и половина върху тази тема се мисли, пише, полемизира, правят се научни приноси. На практика през всеки от основните периоди от развитието на българската нация от последната четвърт на XIX в. до края на второто десетилетия на XXI в. стои въпросът: кой е Васил Левски? Кое от неговото дело е важно и значимо за съответното време, кое се проблематизира и дискутира непрестанно. И тук, естествено, възниква логичният въпрос: Защо? По какви причини за никой друг от великите българи не е писано толкова много? Или най-малкото с такава педантична повторяемост на интереса. Защото за живота и делото на патриарха на организираната българска националноосвободителна революция - Георги Раковски, например, написаното е значително по-малко и не така системно поднасяно на българското обществено мнение. При Христо Ботев интересът е насочен главно към изясняване на неговата модерна, ляво ориентирана ценностна система през Възраждането, но и там липсват дебати от такъв мащаб. За един от безспорните строители на Третата българска държава - Стефан Стамболов, се пише сравнително рядко, а авторите които се прекланят пред неговия стил на държавник, са единици. Докато за Апостола се интересуват и либералите след Освобождението, и социалдемократите около Димитър Благоев, и крайните леви, и крайните десни между двете световни войни. През епохата на социализма дори може да се говори за своеобразна кулминация в еволюцията на цялостния дебат, с фундаментални приноси при изясняването на основните въпроси на обсъжданата проблематика. За да се стигне до преходното време след 10 ноември 1989 г., когато в цялостното развихряне на духовния хаос из българското общество по адрес на Апостола ще се изрекат и сквернословия, каквито не би произнесъл и най-големият чужд враг на българщината.
Вън от съмнение е, че интересът към делото на Апостола на българската свобода показва такава неизтощима дълговечност, на първо място, поради факта, че в неговото мислене е събрано като в калейдоскоп най-зрялото, което българската политическа мъдрост би могла да сътвори в условията на онази духовна пустиня, при която се развива нашата нация в границите на Османската империя. Защото при Васил Левски е мъдър и замисълът как да се организират народните сили, за да се разреши фундаменталният проблем на възрожденската епоха - националното освобождение. При него образец на мъдрост са ценностите, в името на които Апостола насочва усилията на организираното националноосвободително движение. Изблик на мъдрост е и разбирането на Левски за решаващото значение на собствените сили, когато се преследват велики национални идеали. Следователно вън от съмнение е, че всяка българска генерация е имала (и днес има) интерес да се докосва до делото на Апостола, за да помъдрява самата тя! Съобразно изискванията на своето време. Често пъти това поколенията са правели и правят несъзнателно, но винаги целенасочено, за да сверят своето мислене с мъдростта на великия Апостол.
Ако трябва причините за вековното съществуване на анализирания по-горе дебат да се представят в градирана йерархия, то на второ място е редно да се посочи куражът, смелостта на Апостола, проявявана в неговата ежедневна, практическа дейност. Това е първата личност на Балканите, която се изправя сама срещу колосалната Османска империя, с пълната убеденост, че този колос може да бъда сразен и изметен от пътя на народите. Изпитание от този тип (макар и с друго естество) е стояло и стои пред всяка от свободните български генерации. Тази, която живее в българските земи до Балканските войни, трябваше да докаже на себе си, че българската армия може да изтласка исляма от Югоизточна Европа и да осигури национално единство на българите. Поради това тя четеше и подражаваше на Левски в своята дейност, докато "болният човек" край Босфора наистина е развенчан през 1912-1913 г. като символ на една велика сила. Смелостта на Апостола е нужна на поколения между двете световни войни, за да намерят те у себе си онази енергия, която да им подскаже как да се преодолеят непоносимите последици от националните катастрофи, наложени от великите сили сред 1919 г. Генерациите от втората половина на XX век си поставят за цел изграждането на една високоразвита в икономическо и културно отношение държава, с ясно изразена социална същност. Как да се претвори подобен цивилизационен проект без смелост и решителност, с каквито само Левски е тръгвал към неизвестното миналото? Затова и през десетилетията на социализма Левски е актуален, и дебатът около неговото дело продължава. А десетилетията след 10 ноември са време на големи надежди, че може да се извърши един смел преход към свободно, демократично общество, което да наследи всичко ценно, сътворено в миналото, от енергията на българския народ. Така че дебатът за делото на Апостола е нужен и на поколенията от периода на прехода като база за онзи размисъл, който да доведе българите до "чистата и свята република" за всички. Казано обобщено: всяко време изискваше своя тип смелост и българските поколения намираха образец за правилно центриране на енергиите си, като се учеха от Апостола.
Вън от съмнение е, че дебатът за живота и делото на Васил Левски интересува всяка българска генерация и поради факта, че той е най-ярката ренесансова фигура между своя народ, която е отрекла категорично всичко старо в мисленето. Елиминирала е онова от текущия политически процес, което е разработвано от съвременници, но се е оказало илюзия. А Левски е концентрирал вниманието си само върху откриването на новото. Това, което никой все още не е изрекъл гласно, но то се явява жизнена необходимост за настоящето и бъдещето на народа. Левски не е догматик! Той не е лаик, не е сляп подражател. Апостола е истински новатор, реформатор и политически откривател! Нестандартна, ренесансова личност, за която индивидуалният и общественият успех са възможни само на базата на адекватното новаторство и творческия практически подход, отчитащи конкретиката на родното битие. Ето поради това, изучавайки делото на Апостола, сравнявайки го с постиженията на останалите народи, българинът винаги е можел и днес може с гордост и достойнство да се съпоставя с тях - и то на равна нога! Като един уважаван член на цивилизования свят. Защото писаното и изреченото от Апостола е богатство не само за българската, но и за европейската политическа цивилизация. В този смисъл, права е Мерсия Макдермот, която писа навремето, че ако Васил Левски е бил роден и е живял между един от големите народи на Европа, и е писал на някои от световните езици, той щеше да стои редом до най-великите европейци на новото време. За българските генерации, той е точно такъв!
Дебатът за делото на Васил Левски не би бил толкова дълъг и драматичен, ако Апостола не е бил и идеал за нравствено съвършенство и морална монолитност на човека. Това, което Левски е като личност и гражданин - това е най-доброто, което е познато в очертанията на българския народностен характер. Той е един от тези примери, които могат винаги да се използват като ориентир (и това го прави всяка от свободните български генерации), когато трябва да се актуализира българската възпитателна практика. Така че да се изведат водещите елемент от задължителната народостроителна доктрина за съответния народ. Защото всяка нова генерация попада във водовъртежите на непрестанно развиващото се национално и извъндържавно битие на света. Следователно, всяко ново българско поколение има своя тип, нови, непознати и като правило трудни за решаване проблеми. Ето защо то се интересува и от проблема: какво представлява истинският човек? Как се изгражда той и кое е онова, което е най-полезно за него лично и за околния сят? Така че дебатът, свързан с живота и делата на Апостола, е непосредствена част от развитието и обогатяването на онова, което се събира в простата дума "човещината". Една от най-великите мисловни конструкции, които са движели напред и нагоре развитието на цивилизацията в границите на българското землище. Защото при Васил Левски поколенията намират и това как трябва да се обича отечеството, и как да му се служи, и какви трябва да са социално-икономическите и междуетническите отношения на хората, така че всеки да е щастлив и да живее в братски отношения със себеподобните. Едно познание за същността на добрия, качествения, съзидателния тип човек в света, което е много по-въздействащо, когато ти го поднасят свои, а не чужди мислители. Защото те са родени и живели при коренно различни условия от българските.
Дебатът, свързан с живота и делото на Апостола е толкова дълговечен поради факта, че в него всяка генерация намира "общ език" между своите представители. На общностно ниво е налице потребността на хората от нещо, което да ги обединява, сплотява и позволява силите на съответното време да се насочат в единно русло. При българите историята, свързана с делата на Апостола, е именно това обединително ядро (или центрираща ос на поколенческите единства) за отделните български генерации. Без представата за живота на Апостола всяко българско поколение би живяло някакъв много по-непоследователен, в определена степен хаотичен и като правило неплодотворен живот. Докато  осмисляйки делото на Левски, генерациите се опитват да се самодисциплинират, да се самоорганизират и да дадат нов смисъл на своето време, подражавайки на този уникален човешки образец.


Книгата на доц. Ивайло Христов "Публичният образ на Васил Левски, изд."ЗОВ КОМЕРС", 2017, ще бъде представена на 19 февруари (понеделник) от 17 ч. в Голямата конферентна зала на УНСС (Университета за национално и световно стопанство).