Стихотворението

Свечеряване

Свечерява над моето село,
свечерява над мойта земя
и момчето, оттука поело
към света, си е пак у дома.
То бе писало някога: "Голи
в пек и бури, в снега и в дъжда,
очертават два реда тополи
вечно будния път към града".
И сега този път се завръща,
дълго скитал по белия свят:
ей я родната бащина къща,
ей ги вишните с белия цвят.
Всичко пак е по детски голямо:
върхове, брегове, долини.
Само хората вече ги няма -
от предишните нощи и дни.
Тях какви ветрове ги отвяха
по широкия друм на света,
та забравиха родната стряха
и на родната пръст светостта?
Ей, момче, тук се ражда човекът,
но за кратко и само веднъж,
а умира завинаги - ехо
от отминал в нощта летен дъжд.
А във селското гробище много
от познатите хора лежат.
И над тях не гори вечен огън.
И за тях е забравил светът.
Ей, момче, шепна нещо неясно.
Аз съм сам, няма никой край мен.
И наоколо бавно угасват
цветовете на днешния ден.
Тук над белия свят свечерява,
над света и над моя живот...
А звездите с най-нежна жарава
озаряват човешкия род.

Януари 2018 г.