Трима братя без златната ябълка

Разказ от Пенка Чернева

ПЕНКА ЧЕРНЕВА е завършила журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е във вестниците "Народна младеж" и "Поглед". Освен дългия журналистически път зад гърба си и многобройните публикации в българския печат, Пенка Чернева е автор на книгите "Тук има силна вода", "Обичате ли Бах", "Невъзможна самота", "Няма рецепта за живот", "Въпреки всичко". Член е на СБЖ и СБП. Има три награди на СБЖ и националната литературна награда "Георги Братанов" за проза.


Често се случваше да се сърдят не на шега. Третият искаше да бъде като първия и втория. Обяснимо. Вторият искаше да бъде като първия и третия. Донякъде обяснимо. Но и първият искаше да е като втория и третия. Един Бог знае защо.
Нямала си работа майка им, та отредила на всекиго по-едно "най". Първият бил най-умният. Вторият - най-хубавият. За третия не оставало нищо друго, освен да е най-добрият.
Дълго време това ги устройваше. Тях и всички останали наоколо, защото въдворяваше така желания мир. Ако някой надигнеше глас: защо пък той да е най-еди какво си?! - следваше болкоуспокояващото: нищо, затова пък ти си най-еди що си. И вълшебните три буквички утоляваха извечната човешка жажда за първенство - някъде, в нещо, за нещо.
Впрочем, майката почти безпогрешно ги бе определила. С някакъв утробен инстинкт тя бе налучкала най-същественото в малките същества. Първият наистина бе много умен. От началото та до края на учението нямаха грижа с него. Той не признаваше никаква друга оценка освен най-високата, независимо от системата, по която го оценяват. Мирова скръб го налягаше, ако случайно паднеше с една единица. И не мирясваше, докато не се вдигне на своето си равнище.
Вторият наистина бе най-хубавият. Очи, коса, усмивка, осанка и прочие атрибути бяха налице. Носеше ги с достойнство и в същото време със скромност, присъща на уверените в стойността на това, което притежават. Умееше да се облича, каквато и дреха да сложеше, тя с благодарност му прилепваше.
Третият бе добричък. Без да има големия ум на първия и хубостта на втория, покоряваше с нещо друго, което може и да не се вижда веднага и винаги, но присъства и се усеща. И другите го долавяха, харесваха го и му вярваха.
Растяха почти едновременно, защото бяха създавани през две години. И тук вече номерата почваха да се разместват. Най-малкият избуяваше най-силно. Най-големият запазваше средата. Средният оставаше най-строен. Но и тримата бяха едри, главочести. Както по-късно казваше най-хубавият, който се оказа и най-остроумен, най-хилавият от нас е сто кила и все гологлави ходим, че не можем да си намерим размер шапки.
Така е, майката и бащата бяха оставили в тях каквото са могли, оттам нататък природата да им бере грижата. И сами за себе си да се грижат - би казала природата, ако можеше да говори.
Природата и всеки един от тях се потрудиха и оформиха три екземпляра, които като три ствола, излезли от един корен, развиваха собствени клони, вейки, листа, корони.
Постепенно се разбра, че тримата не са точно това, което би трябвало да бъдат според своето "най". Най-големият не беше най-умен в житейски план, умът не му помагаше да взема най-добрите решения, които житие-битието му налагаше. Средният често забравяше да се грижи за външността си, улисан в какви ли не дейности, каквито сръчните му ръце извършваха и все нещо майсторяха. Най-малкият разви най-зорък поглед върху веригата пари-стока-пари-прим. Представете си, че на улицата лежи голям, нов, лъскав пирон. Първият ще се спъне в него, зает с дилемата онзи облак горе перест ли е или дъждоносен. Третият ще пресметне, ако го даде на комшията си, какво може да получи в замяна. Вторият още докато го вдига от земята, ще прецени на кое точно място ще го забие в новото си творение...
И мечтите им, естествено, бяха различни.
Най-големият мечтаеше да стане много прочут, та като си отиде от тоя свят, мнозина да кажат: той наистина даде много на този свят.
Средният имаше инженерно-строителни проекти като за два живота, но мечтаеше да приключи този живот като богат човек. Тогава мнозина щяха непременно да го споменат като хубав човек.
Най-малкият все нещо смяташе, но постепенно взе да усеща, че сметките някак си не излизат както трябва. И тогава го обсеби напълно една фикс-мечта: непременно да има кой да продължи фамилното име по-нататък. Колкото се може по-нататък.
Пръв си отиде средният, от тежка болест. Изпращачите не знаеха богат ли е и колко, но искрено мълвяха: хубав човек беше. Най-малкият плака много, най-големият вече се беше запътил към безкрайните бели полета на паметта.
После се спомина най-големият. Беше станал много популярен и мнозина мълвяха почтително: той наистина остави черно на бяло талантливи неща. Най-малкият го оплака горчиво.
Най-малкият си тръгна последен. Беше разбрал цената почти на всичко на този свят, а също бе установил, че понякога фикс-нещата си остават фикс. Двамата преди него го чакаха горе и сигурно му се сърдеха - този път защо се е разбързал толкова.
Трите етърви останаха вдовици. Шегуваха се тримата братя, че пак са си разбъркали капите. Най-старият имаше най-младата жена. И обратно. Но тук по- и най- беше в рамките на пренебрежима разлика от месеци до година. Комай няма такова понятие в роднинския речник, но най-остроумният ги наричаше трите зези. От "зезя", каквото и да значи това. Най-напред се ожени средният и на първата зезя свекървата нареди: няма да ви е простено, ако се скарате и смразите синовете ми. Повтори го още два пъти. Макар самата тя да твърдеше, че няма лоши снахи, има лоши синове.
Трите зези не прекрачиха свекървината поръка. Разбираха се, никога и за нищо не се скараха, не си завидяха. Може би защото живееха на по двеста-триста километра една от друга, все на северната линия. Най-често се събираха при най-малкия, който живееше по средата. Ечаха смехове, звънтяха чаши. Семейният фолклор се повтаряше до безкрай, но винаги биваше смешно.
Най-малкият се оказал пръв любовник, та другите разправяха как затискал вратата да не влезе класната. Средният не обичал да чете и условието да нацепи дърва на баба си било тя да прочете урока и да му го разкаже. Най-големият по някое време се оказал глава на семейството и трябвало да издържа другите двама студенти. Увивали парче дърво в амбалажна хартия да се сети да купи шпек салам. Натискали сутрин въображаеми  копчета и така изразявали желанието си да купи радио...
Трите зези знаеха наизуст всички случки, но никога не показаха, че им е омръзнало да ги слушат. Нещо повече, притуряха епизоди от по-ново време, от съвместния им живот. Едната беше виртуозна готвачка, но веднъж сложила в кекса сол вместо захар и сама имитираше гримасата при първата хапка на префърцунената си съседка. Другата беше пристрастена кръстословичарка и веднъж, преди да заспи над вестника, промърморила: коя ли е пък тая музикална нота с три букви вертикално. Третата беше суетна над нормата и веднъж, като видяла да се задава насреща познат, набързо захвърлила тояжката заради навехнатия крак. В резултат навехнала и другия.
На пръв поглед изглеждаха бледи от стоене в сянката на мъжете си. И сред викове и смехове се заканваха да се еманципират. Всъщност бяха осъществени жени, майки, специалистки в работата си. Мъжете им го знаеха много добре и сред смехове и викове се заканваха някой ден да излязат изпод чехъла.
Когато за пръв път се събраха само трите, признаха си, че им е било много добре на сянка. И се разплакаха. Без да се усетят, заговориха за това коя първа ще поведе хорото натам, откъдето няма връщане. Но не биваше да бързат. Имаха да свършат още нещо много важно на този свят. Да осъществят фикс-мечтата на тримата братя. Понеже всичките издънки родиха по едно женско чедо, нишката изглеждаше да се къса.
Не беше лесно да се събере роднинският събор. Решиха най-младият наследник да си осинови момченце. Случиха с едно мъничко много чаровно дете. Дадоха му хубаво име, фамилията беше ясна. Наричаха над креватчето му: да бъде умен като първия дядо; да бъде красив като втория дядо; да бъде добър като третия...
Бебето им се смееше с още беззъба уста. На челцето, над теменужените му очи, пулсираше веничка. А от нея надничаха с любопитство влюбени, но неизкласили, един ученик и една ученичка.