Бялата торбичка

Арсо Арсов 

Препълненият с туристи московски влак с трясък навлиза по първи коловоз на старата софийска гара. Ние, екскурзоводите от някогашния "Балкантурист", тръгваме да търсим своите групи. Намирам моята - хора от различни градове. Завеждам ги до автобуса. Качват се и местата бързо се заемат. Навън остава само един - към 60- годишен. Различава се значително от другите. Лято е, а е облечен в грубичък, отдавна шит костюм. Лице - обгоряло, цялото в бръчки. С една дума - трудов човек от някое село, забулено в забрава сред руската степ.
- Хайде, заповядайте и Вие - любезно го подканям.
- Аз така... да не преча. Те нали се познават, а аз... - и побързва да се качи, за да не задържа повече автобуса.
Качвам се и аз.
Тръгва по пътеката, като се оглежда за свободно място. Но всичко вече е заето. Само той стърчи прав. Отвсякъде започват да се чуват гласове:
- Назад!... Назад!... Иди към края! Към края иди!...
Тръгва към последния ред. Него сякаш никой не го желае. Сяда и се свива...
Потегляме към Витоша. Ще нощуваме в хотела на "Копитото".
Следващият ден ни посреща с неповторима планинска свежест. Долу пред нас се e разстлала София. Позлатените кубета на "Александър Невски" са блеснали на лятното слънце. Разказвам вековната история на нашата столица. Всички са около мен. Някъде отзад зървам лицето на "Онзи", странния турист.
Разглеждаме София. После Пловдив, Стара Загора. Но оттук нататък ни предстои най-чаканото - храмът в Шипка и паметникът на връх "Столетов". Туристите са се подготвили и са купили голям букет, за да почетат подвига на падналите.
Щом свиваме от главния път към град Шипка, между клоните на дърветата започват да проблясват позлатените купета на "Рождество Христово". След малко автобусът остава на пътя, а ние поемаме към храма. Горе, на равното, той изведнъж се разкрива пред нас. 
Гостите са в захлас от изящната му прелест. Разказвам им, че е построен с доброволни дарения от двата народа, а камбаните са излети в Петербург от събрани гилзи след боя.
Влизаме вътре. Пленява ги олтарът с изкусната си дърворезба, която изцяло е позлатена. Насочваме се към криптата в подземието на храма! Слизаме бавно, безшумно - смирени. Усещаме, че ни предстои да докоснем духа на онези, които достойно и докрай са изпълнили клетва и дълг пред Народ, Цар и Родина!
Притаената светлина усилва още повече духовното тайнство. Заставаме и  прекланяме глава пред 17-те каменни ковчези, в които са положени кости от 18,491 воини, паднали само в боевете край Шипка, Шейново и горе на върха. Мъж и жена пристъпят към близкия до нас саркофаг. Полагат цветя и с вълнение описват по гърдите си Светия кръст. А от стената блестят изписани със златни букви имената на 451 български опълченци...
Стоим безмълвни сред мъртвата тишина, притаени с мисли за тези, които завинаги ще останат тук, в този последен техен дом!
Излизаме на двора. Сбрали сме се вкупом. Мълчим... Вълнението още ни държи. И в този момент изведнъж, някъде отзад, прозвучава:
- Могу ли обратиться к Вам? Мне нужна помощь...
Гласът стресва всички. Хората започват да правят път, за да пропуснат идващия към мен. Учудвам се, когато виждам "Онзи", който в София последен се качва в автобуса. Развълнуван казва, че името му е Василий, обяснява от кое село и от кой край идва. Бил механик в колхоза. Пенсионирал се. За добра работа го наградили с тази екскурзия. А в селото им отдавна се знаело, че техен предтеча е убит на връх Шипка. Поръчали му да открие къде е погребан. Дали му и родна пръст, за да я положи на гроба му.
Бръква в някакъв плик и ми подава бяла торбичка, съшита на ръка. С химически молив и разкривени букви върху нея е написано: "Земля из родного края для нашего Ивана Матвеича".
Досега този странен човек беше забравен от всички нас. Включително и от мен. Сякаш не съществуваше. Винаги седеше самотен на последния ред в автобуса. Слушаше, следеше всичко, което другите правеха, но не участваше. Нито веднъж не дойде при мен да изкаже недоволство, да предяви някакви претенции, да потърси съдействие за нещо лично. Но сега изреченото от него и особено бялата торбичка, която вече се предаваше от ръка на ръка, ни завладяха и накараха обзелата ни долу тъга да отстъпи.
Отначало плахо, но после все по-настойчиво гостите започнаха да се питат какво биха могли да направят, за да открият гроба на този герой? И докато автобусът ни качваше към върха, мнозина бяха обградили Василий на последния ред. Питаха го дали знае в кой полк е служил техният Иван, имал ли е някакъв чин, къде точно е убит, на коя дата.
Мисията на този скромен човек вече бе станала мисия на цялата група:
"Ще го намерим! Ще го намерим! Планината ще обърнем и ще го открием" - идеха оттам възбудени мъжки гласове.
Слязохме на пътя и започнахме да изкачваме стъпалата към паметника. От високоговорителите дочухме как неповторимият Константин Кисимов започна да рецитира недостижимата по сила ода на Иван Вазов. Вече сме горе, а гласът на артиста кънти и раздира простора.
Неусетно гостите се спират. Заслушват се. Въздействието е силно. По-скоро те усещат, отколкото разбират думите за "лютата битка", която се е водила тук: "Няма веч оръжие... Камъне и дърьве изчезнаха там... Грабвайте телата! - някой се изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска... И турците тръпнат, друг път не видели, ведно да се бият живи и умрели..."
Кисимов ни е обзел напълно... Сякаш и ние участваме в боя за "заветния хълм". А Василий е вперил поглед надолу към урвите, откъдето са идели турците. И може би се пита дали там някъде е паднал и техният Иван?
Разглеждаме паметника и братските могили около него. Хората вече нямат търпение - бързат да се заемат с общата задача. Жените ни дават запазените от букета цветя и остават горе да ни чакат. Към петнайсетина мъже се спускаме по урвата, където също има руски гробове. Навлизаме сред тях. Опитваме се да разчетем разядените от времето надписи по каменните кръстове и плочи:
"Тук е погребан майор Батутин - провикват се едни - с 45 стрелци от 16-ти батальон на Четвърта пехотна бригада".
Други:
"Виждаме гроб на полк. Пестов и щабскапитан Володкевич заедно с 62 нисши чина от Орловския полк".
Следват съобщения за офицери и войници от Волинския, Житомирския, Подолския и др. полкове.
С Василий четем надписа на гроба пред нас. Времето е погълнало чина и първото име на офицера. Останала е само фамилията - Потапов, и 145 нисши чина от Брянския полк. И все по-ясно разбираме, че няма да намерим единичен гроб на редник, какъвто вероятно е бил и Иван. Отчаяни, всички прииждат към нас, за да решим какво да предприемем. Василий държи в ръцете си бялата торбичка. Явно не знае какво да прави с нея. Мълчим... 
- Братци! Няма да намерим гроба на нашия Иван! - заговаря тихо Василий. - Хиляди като него са паднали на този връх. Ето, тук лежат воини от Брянския полк. А Брянск не е далече от нашето село. Може би Иван също е служил в него. Нищо чудно и той да е сред тези 145! И дори да не е, нали и те са руски хора... Земята, която нося в бялата торбичка, също е руска - от Матушка Русия... Тя е родна и за тях. Нека я положим тук, на този гроб!
Обхождаме го бавно от двете му страни. Оставяме цветята пред зеленясалия каменен кръст. Някой изважда от джоба си приготвените му за из пътя малки домашни "булочки"... Друг разгъва вестник със сушена риба, вероятно уловена в тяхната река. Нямаме какво друго да положим на гроба...
Без да продума, Василий ми подава бутилка руска водка. Нямаше как, аз трябваше да започна тази необичайна, тази странна и тъжна мъжка панихида... Прекръстих се. Забелязах, че и други ме последваха. Както съм виждал да правят, отлях и описах кръст върху гроба... Развълнуван, можах само да кажа:
"Нека Бог успокои душите на тези, които далеч от близки и Родина, са легнали на българска земя..."
"Дай Бог, дай Бог!" - чух да повтарят около мен.
Василий разпра бялата торбичка, прекръсти се и бавно започна да разпилява руската върху българската земя. И присвит над гроба, занарежда:
- Знай, братко Иван Матвеич... В нашето село те помним. Още в онези години на голям камък предците ни са издълбали твоето име и къде, и защо си загинал... Поставили са го пред вашия дом. И до днес той стои там. Ето, след толкова години, сега ти нося родна пръст от нашето, от твоето село, за да ти кажем, че никога няма да те забравим... Почивай в мир, скъпи наш Матвеич!
Бутилката минава от човек на човек. Всеки отлива върху земята, отпива и казва: "Бог да ги прости, Бог да ги прости!". Когато и последният произнесе: "Нека духът им почива в мир и светлина", останахме в мълчание, склонили глава над гроба. Никой не се решаваше да тръгне пръв...
Бяхме хора непознати един за друг, хора различни. Но сякаш тези, които бяха легнали в земята пред нас, ни свързаха, сближиха. Както някога българи и руси с геройската си смърт са се прегърнали и завинаги побратимили на този Свещен връх!