Нямаш право да празнуваш, нямаш време да умреш

Всяка година празнуваме с Васила заедно на първи януари именния си ден. Тя е от най-добрите лекари, които познавам, с две специалности и работи в двете най-големи болници в града. Винаги е много заета и затова не се виждаме толкова често, колкото ни се иска, просто крадем от времето си и все не ни достигат часове, за да споделим преживяното. Но първи януари е специален и за двете ни. Превърнал се в традиция, откакто останахме сами. Мъжете ни починаха почти едновременно, а децата ни живеят в други квартали и празнуват с приятелите си. Всяка от нас не поема ангажименти на този ден, разхвърляме ги в другите дни напред или назад, тя своите дежурства, аз своите писателски и издателски неволи.
И тази година...
Васето е била на работа двайсет и четири часа, но настоява въпреки това да се видим още преди обяд, приготвила е всичко. Остава ми само да взема такси и да се придвижа възможно най-бързо до дома й. Трудна работа, звъня поред на таксиметровите фирми, но коли няма, е отговорът, а с градския транспорт дори е по-трудно. Хората още спят след посрещане на новата година, като че ли и трамваите, и автобусите, и тролеите още спят, та нали ги карат хора. Чакам на автобусната спирка петнайсет минути, няма жив човек наоколо, дори случайни минувачи няма. Неочаквано мярвам свободно такси, мятам се в него, казвам адреса и въздъхвам с облекчение. Само че шофьорът е млад, навярно отскоро е зад волана, не познава улиците, обърква се, въртим се по непознати места, заобикалят ни непознати сгради и притеснението ме е стиснало за гърлото, младежът също се притеснява. Дори казва, че няма да ми вземе никакви пари, нали е празник. Протестирам, но той е железен.
Най-сетне откриваме сградата, в която живее Васето. Благодаря на момчето, все пак стигнахме. Приятелката ми също се е притеснила, умората изплува над усмивката й, масата е сложена, бърза да хапнем и да се скрием в съня, но както винаги се случва имаме толкова много неща да си кажем, че надвиваме и безсънието, и бързо изтичащото време и когато най-сетне се приготвяме за отдих, телефонът й звъни, не че не звъня и преди за поздравления, но сега е за болно дете, което се нуждае от помощта й.
- Идвайте! - казва на бащата и прекъсва връзката, а после извинително се обръща към мен. - Ти поне можеш да си легнеш!
Не си лягам естествено, изчаквам с нея пристигането на пациента, прегледа, назначаването на лекарствата. Ще държим връзка, чувам я да нарежда на загрижения татко, влоши ли се, веднага позвънете. Ама, смущава се той, празник е... Празник не празник, почти му се скарва тя, здравето на детето е най-важното. И отново се запътваме към леглата, но ново позвъняване препъва крачките ни. Поглеждам я, двайсет и четири часа дежурство, умората й е непосилна, но приема обаждането. Дава някакви съвети по телефона, изрежда лекарства и дежурни аптеки, а аз съм до нея, за да я подкрепя, ако се наложи. Не се налага. Най-сетне сънят ни приема в прегръдките си, преди да заспя се моля никой вече да не звъни, защото тя отказва дори за час да изключи мобилния, а едва ли би могла да поеме повече. 
Чудо е, че наистина успяваме да поспим. Чудо е, че успяваме да посрещнем и гостите си. При всеки звън подскачам, но засега - само поздравления. Прекарваме една изключително приятна вечер. Васила се възстановява изключително бързо, чувството й за хумор блика освежаващо и разсмива приятелите ни, отново не усещаме изтичащото време, а часовникът сочи единайсет и половина, когато поредният звън слага край на празника.
- Идвайте! - казва някак повелително тя. - Ще го включа на система, имам всичко необходимо... - и добавя още по-настоятелно. - Не може да се чака до утре, не бива в това състояние да обикаляте с детето болниците, а те да ви препращат другаде. В празник е най-натоварено навсякъде.
Дали отново е бащата? - мисля, докато изпращам гостите и оставаме сами.
- Дванайсет без двайсет е - напомням й. - Колко ще трае този път процедурата?
- Колкото, толкова! - отвръща, докато се подготвя с банки, с лекарства и със закачането на първата банка. И ме поглежда. - Ти можеш да си легнеш...
Не си лягам, все пак успяхме да поспим, моята е къде-къде по-лесна. Този път пристига и майката. Момчето е бледо и с ужас поглежда към банката и абоката. Ляга като обречено на застлания с бял чаршаф диван, устните му треперят, на дванайсет е, но е готово да се разплаче.
- Момчетата не плачат - усеща го майката и го милва по челото, докато Васето вмъква иглата и прикрепя абоката на ръката му, то само е стиснало клепачи. Нито сълза, нито звук...
- Не те заболя, нали? - усмихва му се и тя и включва банката. - Сега трябва само да чакаме... - и сяда до мен и бащата, с когото започваме общ разговор за неговата работа в една чужда телевизия, в една чужда държава. Преди е работил в наша тук.
- Нямате представа - обръща се и към двете ни, но по-скоро към мен, - стискаме палци там да не се разболеем, защото там я няма нашата докторка. А тук, по което време и да й се обадим, все едно дали е в болницата или в дома си, веднага ще ни приеме. Така ги отгледахме и двамата с твоята помощ, благодаря ти! - вече е обърнат изцяло към приятелката ми. - А и тук такива като теб вече са на изчерпване, капитализмът нахлу яко и в здравеопазването ни. Повечето лекари вече мислят като търговци. А и услугите им... - поклаща глава. Не продължава, само поглежда към момчето, то се е унесло и цветът на лицето му бавно се подобрява.
Банката почти е празна, Васето изчаква да изтече и я заменя с нова. Майката въпросително я гледа, колко още, пита само погледът й, а устните й изричат:
- Температурата спада...
Връщаме се към прекъснатия разговор и за да смени темата, тя пита бащата доволен ли е от работата си там. Доволен е, не е кой знае колко по-различно. И телевизиите са се комерсиализирали навсякъде, хората искат да гледат по-различни неща, нашето поколение беше по-духовно, твърде млад е, за да го каже. И двете се усмихваме. Потискането на духовното с материалното не е само тук, продължава той, опростачването е по целия свят. Хората търсят развлекателното и в книгите, и във филмите и... във всичко. Да балансираш между масовата култура и истинската вече е много по-трудно, но... - пак прекъсва и поглежда момчето, то вече спи, а майка му, заслушана в разговора ни, се усмихва все още стиснала ръката на сина си.
- Почти е нормално топъл - поглежда към Васето с надежда.
Тя се изправя, докосва челото на момчето, то трепва с мигли, но не се събужда.
- Вливането е като промиване на целия организъм. Утре ще се събуди като кукуряк - и пак сяда до нас, но не изпуска от очи и детето, и полуизпразнената банка, а аз поглеждам часовника си, вече е един и половина.
Бащата също поглежда своя ролекс и усещам притеснението му, тя му се усмихва.
- Не се притеснявай, Бояне, още петнайсетина минути... не повече.
- Много сме ти задължени, не зная как ще ти се отблагодарим.
Тя махва с ръка и се разсмива.
- Та и ние, лекарите, сме хора, а и сме призвани да помагаме. И когато наистина помогнем, сме благодарни на Бога. Защото невинаги успяваме, нали?
Той въздъхва тежко, немалко е преживял в краткия си живот, но отново се усмихва.
- При нас е било винаги успешно, ако не беше ти...
- Помня, Бояне, помня... да не си разваляме празника!
- Ние нахлухме като хуни, май... разгонихме гостите, а? - намесва се и майката.
- На този ден... - успокоява я Васила -  повечето са уморени и бързат да наваксат пропуснатия сън. Не се притеснявай, свършихме! - тя откача празната банка и внимателно измъква абоката, без да събуди детето.
- Вълшебни ръце имате - казва майката, - дори не се събуди! - направо е изненадана, а Боян се разсмива, ти като че ли не си се убеждавала десетократно досега, й напомня.
Два часа, време за тръгване, крайно време за тръгване. Мъжът вдига на ръце спящото дете, тежко е, майката го подкрепя и увива около него одеялото, така притичват до колата, зад волана сяда майката, бащата и синът се разполагат на задната седалка, ние им махваме с ръце. Въздъхвам.
- Май тази година посрещнахме празника си най-трудно - споделям.
- Народът ни е болен. Всяка година боледуващите са все повече. И с все по-сериозни заболявания. Навярно от стреса, от несигурността, от трудния живот и мизерията... А и нашата работа става все по-трудна. Що лекари изпозаминаха в чужбина, колко останахме? Нямаш право да празнуваш, нямаш време и да умреш - и се разсмива. - Ама си бяхме пак ние, двете, нали? Заедно, иначе... може би нямаше да издържа. Да си лягаме, утре ще се наспим на воля.

Утре? На воля? Дрън-дрън...
Все пак успяваме да поспим. Пием вече кафето си, още по пижами, когато телефонът звъни продължително, тя ме поглежда, пресяга се през мен и го включва.
- Добре, докато дойдете, ще си изпия кафето и ще се облека - спира за миг, за да чуе отговора. - В колата отвън? Все пак трябва да се облека!
Посягам и аз към дрехите си.
- Ти не, можеш дори още да поспиш! Един разтревожен син ще ме води при майка си. Спешно е, не можела да диша! - облича се набързо като войник, дори не се поглежда в огледалото, докато сресва косата си, но много внимателно поставя в чантата си слушалката, разтвора за нофелин, разтвора за урбазона и самите ампули с нофелин и урбазон, после поглежда към мен и се засмива:
- Вчера го казах на шега, ама май си е наистина. Нямаш право да празнуваш, нямаш време да умреш! - и направо излита от входната врата на апартамента.
- Ще те чакам - виквам подире й.
И ще я чакам, може би ще има нужда от подкрепата ми. От духовната ми подкрепа, не от друга. Разбрала съм, дори само да има на кого да разкаже, това ще я облекчи.
Беше казала вчера и то не на шега: "И лекарите сме хора, може да помогнеш, но може и да не помогнеш!" И тогава ние можем да им помогнем: "Не сте богове, хора сте".
На масата кафето й още дими. Недопито.



Весела Люцканова Иванова е родена на 21.08.1935 г. в София. Завършва гимназия в Ловеч  и Висшия инженерно-строителен институт (ВИСИ, днес ВИАС) в София. Била е редактор във вестник „Строител“, заместник-директор на Литературния фонд в СБП, редактор в издателство „Народна младеж”. Сътрудничи с разкази за в. „Студентска трибуна”, „Пулс”, „Вечерни новини”, „Строител”, „Литературен фронт”, сп. „Пламък” и др. Заедно с двете си дъщери основава издателство „Весела Люцканова“. Автор е на над 30 книги – романи, сборници с разкази и новели. Произведенията й са преведени на много езици. Весела Люцканова е първият автор на научна фантастика в света, който споменава думата „клонинг” – през 1975 г. в романа си „Клонинги”. Носител е на наградата „Голямото читателско жури”, както и на 25 първи награди за разкази, публикувани в пресата.