Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Октомври 2018 | Сряда
 
вход регистрирай се

На първа страница

Хроники

Как бе открадната една велика победа

Задкулисните действия на западните държави срещу Освободителната война от 1877-1878 г. имат една-единствена цел: да се спре Русия!

Иван Вълов

2. Март 2018 , брой: 43   1698   0
Снимка

Санстефанска България

И до днес в световната история няма събитие, което историографията да е отразила така всестранно, както Руско-турската война от 1877-1878 г. Наред с изследванията на историци, политици, социолози, философи и антрополози, войната е описана в хрониките и дневниците на повече от 100 военни кореспонденти, в спомените на участвалите в нея. Световната общественост е информирана за това най-голямо събитие на ХХ век чрез повече от 500 издания - вестници, списания и телеграфни агенции. Със сюжети от войната са написани десетки романи, повести, сборници с разкази, пиеси, а в по-ново време и филмите: "Героите на Шипка", "Юлия Вревска", "Пътят към София" и др.
Войната обаче има и сенчести страни със съдбовни последици! Можем ли иначе да си обясним как Русия, спечелила на бойното поле с редица блестящи победи, се оказа на Берлинския конгрес 1878 г. победена и унизена?! Ами злощастията, които същият този конгрес струпва завинаги в най-новата история на България?
Защо цели пет столетия Източният въпрос не намира желаното справедливо решение? Не носят ли цялата вина за злощастията на балканските народи - българи, сърби, хървати, черногорци, босненци... големите европейски държави?

Отговорът

Ужасяващите факти от кървавата разправа при потушаване на Априлското въстание изумяват и стресират световната общественост. Нещастието на българите среща пламенни свои защитници в лицето на най-изявените представители в науката, изкуствата, литературата, на видни общественици и държавници. Турските издевателства над мирното българско население предизвикават бурни демонстрации в почти всички европейски държави. Във Франция, на специално свиканото събрание на Сената, произнася знаменитата си реч писателят-хуманист Виктор Юго:
"Необходимо е - казва той - да се обърне внимание на европейските правителства върху един факт, толкова дребен, че изглежда правителствата не го забелязват. Ето този факт. Избива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един свидетел - целият свят."
Служи си с много примери за турските жестокости. Разказва как само за няколко часа един град като Батак от 9 хиляди жители е смален на 1300 и че гробищата в изпепелените български селища са препълнени с повече трупове, отколкото могат да поберат, че турците са разпорвали кореми на бременни жени, набучвали са отрязани глави на колове!
Завършва речта си с думите:
"Има минути, когато човешката съвест заповядва на правителствата да я слушат. Време е цивилизацията да издигне своята величествена забрана да се продължава така. Ние, народите, заповядваме на правителствата да издадат тази забрана!"
Отзвукът от жестокостите при потушаването на Априлското въстание има изключително потресаващ ефект сред обществеността на Англия, разделена между консерваторите на лорд Дизраели-Биконсфилд и либералите на Уилям Гладстон. Двамата са непримирими политически врагове. По това време Дизраели е министър-председател, а е и любимец на кралица Виктория. Същата тази владетелка, чиято безсърдечност е изобличена от руския писател Иван С. Тургенев в стихотворението "Крокет в Уиндзор", напечатано във в. "Слово" на 20 юли 1876 г. Каква сила крият тези два стиха:

"Не, Ваше величество,
детската кръв
не ще измиете никога!"

В Англия многохилядните митинги и народните шествия против турските жестокости и против опита на консервативното правителство да ги омаловажи се възглавяват от Гладстон. Той издава брошурата "Българските ужаси и Източният въпрос" в 200 хиляди екземпляра, която само за няколко дни е разграбена. В нея той пише:
"България трябва да принадлежи единствено на българите, а турците нека по-скоро се изметат от тази провинция с всичките си заптиета, мюдюри и паши. Това основно измитане е единственото обезщетение, което ние можем да дадем на паметта на тези купища мъртви, на осквернената чистота на майки, девойки и деца, на цивилизацията, която бе обидена и посрамена..."
Населението в Русия също е вдигнато на крак. Славянските комитети свикват митинги, разгръщат всенародна кампания за събиране на помощи за братята-българи. В своя "Дневник на писателя" Достоевски пише:
"Думите "България и българи" са в устата на всички. Ние искаме по-скоро тяхната свобода. Руското правителство вижда своята отговорност..."
В срещата си с обикалящата европейските столици българска делегация след Априлското въстание, император Александър II слуша със сълзи на очи разказите на Драган Цанков и Марко Балабанов. На сбогуване им казва:
"Вярвайте на Русия, тя този път няма да изостави братята си славяни да понасят повече турските жестокости..."
Пропадат опитите на Русия да убеди великите европейски държави Англия, Франция, Австро-Унгария и Италия да задължат турското правителство да даде пълна автономия на българите. А Високата порта най-безцеремонно отказва да подпише Лондонския протокол на 31 март 1877 г. С него руското правителство обещава да демобилизира въоръжените си сили и да не предприема военни действия, ако Турция поеме задължението да въведе предвидените от Цариградската конференция (23 декември 1876 - 20 януари 1877 г.) реформи. В тях се предвижда и създаването на самостоятелно Българско княжество.

Дело на честта и съвестта

Руската армия е приведена в бойна готовност през октомври 1876 г., когато правителството е дало ултиматум на Турция незабавно да преустанови въоръжената си агресия срещу Сърбия. Макар и не добре екипирана и въоръжена, както е турската войска, тя притежава най-важното - висок боен дух. Също и подкрепата на целия руски народ. Стотици доброволци постъпват всекидневно във войската: студенти, учители, чиновници, журналисти, художници, дипломати. Остава император Александър II да изпълни даденото обещание.
Този час настъпва!
Във вторник, 24 април 1877 г., императорът подписва Манифест, с който Русия обявява война на Турция. Новината, чакана с нетърпение, обиколя светкавично света. Най-голям е възторгът на народите на Балканския полуостров, който тя изпълва с надежда за скорошното им освобождение.
Големият словашки поет Ян Неруда отправя своя вдъхновен призив към руските войници: "Където намерите роби, освободете ги!"
Във Възванието на Гръцкия централен комитет в Тесалия и Епир се казва: "Елини! Братя! Отдавна вие чакате великия час на освобождението... Турските реформи са една залъгалка... Смърт или победа!"
Хората по света приемат тази война като неизбежен и справедлив акт.

Неутралитет под маска и... много условия

Единствено Англия от европейските държави изразява официален протест при обявяването на войната срещу Турция. Войната на Русия срещу Турция се представя като война за Цариград, за окупацията на Проливите и за господство на Русия в този район. Според лорд Дизраели и кралица Виктория с тази война Русия застрашава интересите на Англия. Направеното от министър-председателя на 9 май предложение да се предприеме морска демонстрация срещу "руската инициатива", е решително отхвърлено от мнозинството министри след силен натиск от страна на британската общественост. Министерският съвет приема изпитаната изчаквателна позиция на въоръжен "неутралитет".
В отговор на изпратения от Русия меморандум за целите на обявената срещу Турция война, лорд Дарби отговаря, че английското правителство приема известието "с най-голямо съжаление" и запазва правото си "на допълнителни самостоятелни решения по въпроса, поради това, че е невъзможно да се предвидят последствията от действията на Русия". Британският кабинет все по-определено игнорира истинската цел на войната - освобождението на България.
Целта на английската политика е "руската армия да заеме колкото се може по-малко територия, населена с българските поданици на султана".
Истинска истерия предизвиква в правителствените среди изявлението на император Александър II, че целта на Русия е създаването на Българска държава от двете страни на Балкана. Още един повод за засилване на антируските настроения и предприемане на активни действия в полза на Турция. При това вече не само дипломатически, а от чисто военен характер: висококвалифицирани офицери от различните родове английски войски са назначени за командири и съветници в Генералния щаб и към воюващите армии, изпратено е най-модерно въоръжение. Турският военен флот се командва от английския адмирал Хобарт, генерал Бейкър, под името Бекер паша, командва армия...
Без да са обявили официално война на Русия, управляващите среди в Англия воюват с нея, помагайки на Турция. Страхът от Русия е толкова голям, че в десетките писма, разменени между кралицата и лорд Биконсфилд, главната тема е как да бъде победена тя. Ще цитираме откъси от тази кореспонденция, съхранена в прочутата английска "Синя книга".
Кралица Виктория до Дизраели, 15 април 1877 г.:
"Не е въпрос дали ще поддържаме Турция, а въпрос е дали русите или британците ще имат надмощие в света."
Пак от нея до Дизраели от 28 юни, след като Руската армия е преминала Дунав и ген. Гурко бързо напредва към Балкана:
"Русия напредва и в скоро време ще бъде в Цариград! Бъдете дързостни! Защо не повикате вашите последователи от двете камари да им кажете, че тук не е въпрос за християните (и те са тъй жестоки, както са и турците), а за победата, която тая жестока война преследва; Русия е толкова варварска и тираническа, колкото са и турците. Кажете им това и тогава те ще се съберат около своята Господарка и своята родина и вие ще имате силно мнозинство. Кажете само: Русия не трябва да отива напред и тя ще спре. Ако това не стане (и то в скоро време), ще бъде вече късно и тогава ще трябва да правим много повече, отколкото бихме направили сега... Моля, действайте бързо!"
Един месец по-късно в друго писмо кралицата пише:
"Вие ще бъдете ужасно бламиран, ако допуснете да бъде взет Цариград, без да обявите война на Русия, па каквито щат да бъдат последствията!"
Когато става ясно, че Плевен съвсем скоро ще падне, кралицата изпада в нервна криза. Дизраели уверява Господарката:
"Сега ние сме приели и провъзгласили друга една политика: неутралитет при условие да не заплашват някои британски интереси. Тия интереси ние определихме тъй: Русия да не заплашва Цариград или Дарданелите."
Британското военно разузнаване създава широка мрежа за шпионаж в Действащата руска армия. Тази дейност се ръководи от английското военно аташе полковник Уелсли и от полковник Бекер, зачислен към свитата на императора под прикритието, че е флигел-адютант на кралицата. Истинската му длъжност била директор на "Интелижънс Депертмънт".
Чрез своя агент, американския генерал Тевис, внедрен в Турския генерален щаб, руското контраразузнаване разкрива и обезврежда много от английските шпиони.
От едно писмо на маркиз Солзбъри до лорд Биконсфилд става ясно, че през декември, след падането на Плевен полковник Уелсли предлага да се обяви война на Русия. Мнението на Солзбъри е, че този съвет не е разумен. "По-добре да използваме турците като съюзници, които, подчинени на нашите офицери, ще се бият чудесно..."
Много са фактите, свидетелстващи за задкулисните действия на Англия против Русия, при това невинаги добре прикрити. Такива са обвиненията, че руските войници и българите в освободените територии прилагали жестокости към мюсюлманското население. Под английско ръководство е и мюсюлманският метеж в Родопите под ръководството на английския офицер Сенклер. Съвсем очевидна в това отношение е силно разкрасената история на мюсюлманските бунтове в Момчилград срещу руските войници. Англичаните се постарават да раздухат чрез правителствените си вестници тази случка и да я използват срещу Русия...
Съществува и една доста любопитна версия, че руският посланик в Лондон граф Шувалов е свързан с английските тайни служби. Знае се, че той е изпратен да представлява Русия на Берлинския конгрес заедно с престарелия княз Горчаков, най-вече по настояването на Англия. Обяснението е, че предвижданият да изпълни тази трудна мисия граф Игнатиев - бащата на Санстефанския мирен договор, има чепат характер и ще да оспорва всички предложения на западните държави...

Пазарлъци, добронамереност, коварство...

Преговорите на Русия с Австро-Унгария, Германия и Франция около започването на войната с Турция, докато тя продължава, а и по време на Берлинския конгрес, са свързани с какви ли не затруднения.
Например, за да не се възпротиви за решаването на Източния въпрос от Русия с война срещу Турция, Австро-Унгария поставя две изрични условия. Първото е да не срещне съпротива при окупирането и присъединяването към себе си на територията на Босна и Херцеговина. Второто, което е взето и в услуга на Англия: Русия да не окупира Цариград и Дарданелите. И още - българите и след войната да останат две автономни области под властта на Високата порта.
Когато лично Александър II обявява, че българите ще бъдат обединени в една държава, това никак не се харесва на Австро-Унгария, тъй като и тя като Англия подозира, че една голяма славянска държава ще се окаже заплаха за нейните интереси. Австро-Унгария през цялото време на войната променя отношението си към Русия в зависимост от развитието на бойните действия. И успехите, и загубите й се опитва да изтъргува възможно най-изгодно.
Много деликатен, неутешителен е и дипломатическият баланс, толкова аптекарски изработван от княз Горчаков. Още първите несполуки тласкат Англия към Австрия. На руския посланик Новиков е възложено да се срещне незабавно с граф Андраши за изясняване на нежелателната кампания в австрийския печат срещу руската политика. Посланикът видимо приема присърце тази задача и не след дълго от Виена се получава следната секретна телеграма:
"Предайте 40 хиляди франка на кореспондента на в. "Винер Тагеблат" Лукаш. Вестникът се харчи всекидневно в 40 хиляди екземпляра и е целесъобразно кореспондентът, причислен към руската армия, да бъде добре разположен към нея. Парите, които ще му бъдат дадени, той ще използва за купуване на екипаж и коне.
Подпис: Фелдман, военен аташе при руското посолство във Виена."

Бисмарк предлага милиони на Русия и се заканва...

Неслучайно генерал Игнатиев, натоварен от Александър II да търси съгласието на държавните глави и на министрите на външните работи на европейските държави да запазят добронамерен неутралитет, започва от Германия. Вече е известно мнението на Бисмарк, че кризата в Източния въпрос може да се реши само по пътя на войната. Това си мнение той споделя и с Игнатиев.
Според него "Високата порта трябва да бъде незабавно наказана за проявената нагла дързост и за нейното противопоставяне на волята на Европа".
Той е настроен положително към военния демарш на Русия срещу Турция и високо цени бойните качества на руската армия...
"Сега Русия трябва да действа. Не бива да се създава впечатление, че Русия е отстъпила пред Турция. Това ще ви коства материални и човешки жертви. Аз пръв ще съжалявам за тях, но те са неизбежни... Какво би станало, ако Русия не извади меча в този решителен момент? Аз искам една силна Русия в Европа... Отстъплението пред Турция ще урони вашия престиж, народът ще се почувства оскърбен и засегнат на своята национална чест и достойнство. Възможно е да възникнат вътрешни безредици. Политическият момент е благоприятен. Държавите в континента не ще посмеят да ви пречат. Германия е готова да гарантира неутралитета на другите сили."
Като потвърждение на добрите си чувства към Русия Бисмарк изразява готовност Германия да отпусне незабавно на Русия изгоден заем от 100 милиона рубли за война с Турция. На сбогуване с Игнатиев добавя:
"Изобщо ще бъдем ваш секундант във войната. Но повече от това не мога да ви обещая, докато Русия си запазва правото за избор между Германия и Франция..."
Но Бисмарк не мисли нищо добро за Русия, а отлично се преструва на нейн приятел. Що се отнася до враждата между двамата с Горчаков, резултат от най-често некоректните отношения помежду им през изминалите 25 години, тя неведнъж бе приемала личностни изяви. По мнението на Бисмарк, Горчаков не е нищо друго освен "самохвалко" и "оглупяващ старец". А заканата за отмъщение става реалност на Берлинския конгрес...

Франция между добронамереността и лутанията

В продължение на близо 40 години Франция споделя изцяло политиката на Англия към Източния въпрос. Правителството винаги се отнася резервирано към освободителното движение на Балканите. То многократно отказва предложения на Русия за съвместни действия срещу Цариград. Прави впечатление, че дори и след знаменитата реч на Виктор Юго в защита на българския народ и всеобщата широка обществена подкрепа срещу турските жестокости, Франция гравитира по-скоро към английската позиция. Тя няма сили обаче да застане открито и срещу Русия, опитвайки се да спазва двустранен неутралитет и с двете воюващи страни.
Френският посланик в Петербург Дьо Фло и военното аташе полковник Гаяр правят изключение от правителството, тъй като подкрепят изцяло всички руски инициативи преди и по време на войната. Руското контраразузнаване не се добира до шпионски афери, свързани с френските военни кореспонденти. Все пак, за да отрезви френското правителство, Игнатиев намира за необходимо да му напомни думите, които му казва на раздяла Бисмарк.
Не е редно да се мисли, че Франция е променила коренно отношението си към Източния въпрос и че се е отдалечила съществено от позицията на Англия, но тя поне до Берлинския конгрес остава неутрална. Трябва да кажем и още нещо, което спомага Франция да се държи значително по-добронамерено по време на Руско-турската война - всъщност две неща: знаменателните фигури на руския посланик граф Орлов и на силно влиятелната в правителствените среди княгиня Трубецкая, която работи за руските тайни служби под псевдонима "Графиня Н."!

* * *

Драматично протичат последните дни на войната. Редица обективни и субективни причини заставят руската армия да спре в Сан-Стефано, откъдето с просто око се виждат островърхите куполи на цариградските джамии. Има право Александър II да обвинява брат си, великият княз Николай Николаевич, защото в написаното и от Макгахан определено се разбира, че съвсем иначе би завършил за Русия конгресът в Берлин, ако условията за мир са продиктувани от една завзета противникова столица. В случая - Цариград.
Макар и влязла в Проливите, английската флота няма готовност да воюва срещу Русия.
От името на Русия мирният договор, който става причина недоволните европейски държави да искат свикването на Берлинския конгрес, е подписан от граф Николай Игнатиев. Датата е 19 февруари (3 март) 1878 г., денят е неделя, а часът е 5 след обед. Подписването на договора и тържественият военен парад имат пряка връзка с годишнината от възкачването на Александър II на руския престол.
...Радостта от голямата победа бързо е попарена в Берлин от същите европейски държави, които в задкулисната си война с Русия, без да дадат нито една човешка жертва, се оказаха крайните победители. Лорд Биконсфилд ще напише в писмото си до своята приятелка лейди Честърфилд:
"Ние тук спечелихме (или казано съвсем точно - откраднахме) една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!"
Такъв е истинският край на Освободителната руско-турска война!


Битката за Плевен - най-тежката и най-продължителната в хода на войната - е с решаващо значение за освобождението на България


Лорд Бенджамин Дизраели, лидер и идеолог на Консервативната партия и министър-председател на Англия


Кралица Виктория


Железният канцлер Ото фон Бисмарк


Знаменитата Шипченска епопея


Александър II е наричан още Цар Освободител, но не заради освобождаването на България, а зарази отмяната на крепостничеството

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"