Понякога истината боледува, но тя никога не ще умре

Петър Доневски

Все по-често тия дни с приятели сядаме на пейките на Ботевия площад, гледаме величествения паметник на гениалния поет, гледаме Балкана, приютил толкова героични съдби на родолюбци, дали живота си за освобождение на Отечеството ни от турско робство, и скърбим за раненото време, в което живеем днес. Време, в което някои нови демократи се съмняват дали пък е имало турско робство и дали не е имало само присъствие у нас от наши комшии?... И дали с гордост трябва  да отбелязваме 3 март като национален празник на България? И не е ли време да препрочетем  историята си с нов поглед, с нови нотки за добросъседство, с опрощение на 5-вековното ни унижение и погазване като народ? И да изключим думата робство от употребата ни в българската реч?
Боже мой, боже мой... Да се чудим и да се маем... На кого да вярваме? На днешните ли родофоби или на тревожните ни съвременници от тогава? На народната памет, създала болката за три синджира роби, за балканджи Йово и сестра му Яна... На родолюбеца ни Стефан Стамболов: "Не ще ме ний богатство, не ще ме ний пари, искаме свобода, човешки правдини..." Или на героично загиналия Ботев: "Но кълни, майко, проклинай,/ таз турска черна прокуда... та сърце, майко, не трае/ да гледа турчин, че бесней/ над бащино ми огнище..." И продължавам с Ботев: "Дивият, безчовечен турски ярем, който в продължение на почти пет столетия е висял и днес даже с още по-голяма тежина виси на врата на нашия потъпкан, западнал, но жив и неразвален още народ." Дали на Левски, увиснал на бесилото, жадуващ чиста и свята република, или на Захари Стоянов, описал с потресаващ реализъм в своите "Записки по българските въстания" стотиците опожарени села и градове след погрома на Априлското въстание? Или на народния поет Иван Вазов, съвременник на жестоката епоха, описал реално безпощадната съдба на своя народ през турското робство в "Под игото" и осенил със слава имената на героите в своята "Епопея на забравените"? Европа, Европа е  потресена от жестокостите на турските завоеватели... И питам се: "Що за народ сме?" За личната презумция на някои си, пишещи ни се за приятели, сноби, които ни шушнат, че ще обидим някого си и че трябва да не зачитаме чак толкова нашия Трети март. Да си замълчаваме, щото ще навредим на добросъседските си отношения. Мислят си някои, без да си дават сметка, че ще обидим най-много себе си. Да отречем героизма на българския народ, изживял непосилното време разделно, написал легендите за хайдутството, Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Априлци... Народ, който защити своята вяра и кръст, националната си свобода и достойнство, доказа на Европа, че го има и че трябва да пребъде. И че, ако не беше Трети март, историята ни като народ щеше да бъде друга.
Но има и една още по-голяма истина... За Великата Русия, без чиято помощ нямаше да имаме нашето Освобождение. Без помощта на дядо Иван и до ден днешен България щеше да е Кюрдистан на Балканите. А къде беше тогава Англия, къде беше Европа? Европа, за чиито ценности днес някои ни  повеляват... да се учим от техния начин на живот и демократизъм... Да... Имаше ги и тогава. За да скъсат Санстефанския договор и да парчетосат България на Княжество и Източна Румелия и да откъснат Македония от българската плът. Да... Истината понякога боледува, но тя никога не ще умре.
Не, не мразя днешна Турция... Имат производство, имат силна икономика, растеж, уважавам турския народ за неговото трудолюбие, затова, че устояват техните традиции и обичаи... Работил съм с много турци, заедно сме се веселили по наши и техни празници... И ще продължаваме да го правим... Да си живеем в мир и добросъседство. Но... Думата ми е за нас. Дали работим за българския национален интерес, както са работили нашите предци? Дали пазим нашето, българското достойнство? Да. Повече от всякога сме длъжни да пазим нашата история и да се гордеем с нашия празник Трети март. Но се тревожа, като гледам  как нашият северозапад от ден на ден все повече гасне. И мисля си... Докъде ще стигнем с нашите политици, които изненадват непрекъснато с действия, които са по-скоро партийни интереси, отколкото градивност за идващото след нас поколение?